Джефри Дивър
Професионалистите (60)

60.

Военният бизнес се свиваше в световен мащаб и някои от сградите на централата на „Уокър Дифенс Систъмс“ в Ню Джърси бяха затворени.

Сакс обаче забеляза, че вероятно все пак е останал пазар за оръжията за масово — и за лично — поразяване, защото на паркинга имаше десетина луксозни мерцедеса, аудита и беемвета.

И един астън мартин.

„Боже — помисли си тя, — как ми се иска да направя едно кръгче с този хубавец!“ И си представи как пуска всички коне да препускат на воля на частната писта на компанията.

В сградата стил от петдесетте тя се представи на рецепцията и беше отведена в чакалня.

Стерилно, тази дума й хрумна и беше вярна в две отношения: обзавеждането беше строго и минималистично: имаше няколко картини в сиво и черно, няколко реклами на продукти, чието предназначение не успя да схване много добре. Но беше стерилна и в още едно отношение: Сакс се чувстваше като вирус, към който изследователите се отнасят със съмнение и затова го държат изолиран, докато научат повече.

Вместо „Пийпъл“ или „Уолстрийт Джърнъл“ с новини от предната седмица тя предпочете лъскава брошура на компанията, в която подробно бяха описани подразделенията, включително за ракетно насочване, жироскопна навигация, амуниции, бронирани средства… всякакви неща.

Да, компанията може и да се свиваше, обаче според брошурата тя разполагаше с впечатляващи съоръжения във Флорида, Тексас и Калифорния, освен централата си. В чужбина имаха предприятия в Абу Даби, Сао Паоло, Сингапур, Мюнхен и Мумбай. Сакс се приближи до прозореца и огледа огромната площ.

Не след дълго мъж на трийсетина години слезе във фоайето и я поздрави. Явно беше изненадан, че детектив от Нюйоркската полиция може да има такава външност, и не се сдържа да пофлиртува с нея, докато я водеше през лабиринта от също толкова стерилни коридори към кабинета на изпълнителния директор. Очарователно я разпитваше за работата й — какво е да си детектив в Ню Йорк, кои са най-интересните й случаи, гледа ли „От местопрестъплението“ и „Менталист“, какво оръжие има?

Което й напомни за татуирания управител на „Джава Хът“.

Мъже!

Когато стана ясно, че тази тема за разговор не върши работа, той се зае да й разказва за постиженията на компанията. Тя кимаше учтиво и незабавно забравяше фактите. Той смръщено погледна към крака й — Амелия се усети, че явно куца, и побърза да възвърне нормалната си походка.

Най-накрая стигнаха до ъглов кабинет в едноетажна сграда. Кабинетът на господин Уокър. Брюнетката с лакирана коса зад внушително бюро беше настроена отбранително, вероятно защото посетителката на шефа й беше от Нюйоркската полиция. Сакс забеляза, че на повечето лавици има пластмасови и оловни войници. Цели армии. Първата й мисъл беше: „Как ли бърше прах?“.

Флиртаджията, който я придружаваше, явно се мъчеше да измисли как да я покани на среща, обаче нищо не му хрумна. Обърна се и си тръгна.

— Заповядайте, той ще ви приеме — покани я асистентката.

Когато пристъпи в кабинета на Хари Уокър, Сакс не сдържа усмивката си. Един производител на оръжие би трябвало да има тясно лице, да не се усмихва и да гледа подозрително и дори садистично, щом кроиш начини да продаваш оръжие на Русия, като същевременно пращаш по нещо и на чеченските терористи. Шефът на „Уокър Дифенс“ обаче беше закръглен и подобен на херувимче шейсет и пет годишен мъж, който седеше по турски на пода и сглобяваше розов велосипед с три колела.

Уокър носеше бяла риза, издута на корема му, и жълто-кафяви официални панталони. Вратовръзката му беше на червено и синьо райе. Усмихна й се непринудено и се надигна — с известно усилие. В едната си ръка стискаше отвертка, а в другата — инструкции за сглобяване.

— Детектив Сакс. Аманда?

— Амелия.

— Аз съм Хари.

Тя кимна.

— За внучката ми — хвърли той поглед към колелото. — Завършил съм Масачузетския технологичен институт. Разработил съм двеста патента за сложни оръжейни системи, обаче мога ли да сглобя един детски велосипед? Доста трудно.

Частите бяха подредени на пода и по тях бяха залепени листчета.

Сакс каза:

— Аз ремонтирам коли, но накрая винаги ми остава по някой болт, гайка или крепежен елемент. Обаче колата си върви и без тях.

Той остави инструментите и инструкциите върху бюрото си и седна зад него. Сакс се настани на стола, на който той я покани с жест.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — Той все още се усмихваше — досущ като мениджъра, който я беше придружил по коридора, само че Уокър не флиртуваше. Неговата усмивка беше едновременно любопитна и предпазлива.

— Вие сте един от най-старите производители на патрони и на оръжейни системи в страната.

— Според Уикипедия, така че защо да отричам.

Сакс се облегна на удобния стол — също кожен, бежов. Погледна снимките на стената — някакви мъже на стрелбище, вероятно от времето на Първата световна война.

— Компанията е основана от моя прадядо — осведоми я той. — Забележителен човек. Много ми се иска да го познавах, но е умрял, преди да се родя. Изобретил е откатната система на автоматичните оръжия. Разбира се, още половин дузина други изобретатели са сторили същото, обаче той пръв се добрал до патентното ведомство. Прадядо ми обаче произвеждал най-добрите, най-ефикасните модели.

Сакс не знаеше за приноса на Уокър старши, но се впечатли. Има няколко начина едно оръжие да стреля многократно, но откатната система е най-популярният от тях. Умелият стрелец може да изстрелва куршум през няколко секунди с пушка със затвор. Модерното автоматично оръжие обаче изстрелва деветстотин патрона в минута, а някои редки модели — още повече.

— Запозната ли сте с оръжията? — попита я Хари.

— Стрелям като хоби.

Той я изгледа внимателно.

— Какво мислите за Втората поправка?

Предизвикателен въпрос.

Сакс не се поколеба:

— Отворена е за тълкуване — милицията срещу личните права.

Кратката Втора поправка на Конституцията гарантираше правото на членовете на милицията да носят и да притежават оръжие. Не посочваше изрично, че всички граждани имат това право.

— Чела съм бележките на Джордж Мейсън — продължи Сакс — и лично аз смятам, че намерението му е било да става дума изключително за милицията. — Тя вдигна ръка, когато Уокър се опита да я прекъсне. — Обаче после той добавя: „Кои са в милицията? Сега те са целият народ с изключение на неколцина държавни служители“. Което означава, че правото е на всеки — навремето всеки гражданин потенциално е бил член на милицията.

— Съгласен съм с вас! — грейна Уокър. — Между другото, цитатът ви е почти буквален. Така че не ни ограничавайте правата — кимна той.

— Не бързайте толкова — лукаво додаде Сакс. — Това не е краят на спора ни.

— Така ли?

— Конституцията ни дава много права, но дава и на Конгреса възможността да ги регулира по много различни начини. Трябва да имате нужния документ, за да карате кола, да пилотирате самолет или да продавате алкохол. Не може да гласувате, преди да навършите осемнайсет. Защо да не е нужно разрешително и за носенето или използването на оръжие? За мен това не е проблем. И изобщо не влиза в противоречие с Втората поправка.

Уокър й отговори щастливо, явно наслаждавайки се на спора им:

— А, но, разбира се, ако си извадим разрешително, Вашингтон ще знае къде са оръжията и ще може да дойде посред нощ и да ги вземе. Нима не се нуждаем от оръжията си, за да им попречим да го направят?

Сакс отговори на удара с удар:

— Вашингтон има ядрени бойни глави. Ако искат оръжията ни, ще ги вземат.

— Да, и това е вярно — кимна той. — Е, отклонихме се. С какво мога да ви помогна?

— Намерихме куршум на едно местопрестъпление.

— Един от нашите, допускам.

— Вие сте единствената компания, която произвежда .420 шпицер със задно стесняване, нали?

— А, новите ни патрони за снайпери! Много хубав патрон. По-добър от нашите .416, ако ме питате. Дяволски бърз! — После се смръщи, видимо объркан. — И е замесен в престъпление?

— Точно така.

— Не продаваме свободно. Само на правителството, на армията и на полицейските спецчасти. Не знам как престъпник би могъл да се докопа до такова нещо. Къде точно е местопрестъплението?

— На този етап не мога да ви кажа.

— Разбирам. И какво ви интересува?

— Нужна ми е малко информация. Опитваме се да намерим пушката, от която е изстрелян патронът, но не успяваме. Допускаме, че се прави по поръчка.

— Точно така. Патроните са твърде големи, за да бъдат изстрелвани с модифицирани обикновени модели. Повечето стрелци сами намират кой да им изработи оръжието. Неколцина ги изработват сами.

— Познавате ли някого, който го прави?

— На този етап не мога да кажа — лукаво се подсмихна той.

Сакс се засмя.

— Сигурно същото важи и за информацията относно клиентите, на които продавате такива патрони?

Уокър стана сериозен.

— Ако някой е проникнал в наш склад — кимна той към съседните сгради — и патроните са използвани за извършването на престъпление, с радост ще ви помогна. Обаче не мога да ви дам информация за клиентите ни. В договорите ни има клаузи за поверителност и в повечето случаи има и допълнителни изисквания, свързани с националната сигурност. Ако ви дам информация, това ще е равносилно на престъпление. — Той се угрижи. — Може ли да ми кажете какво се е случило? Убийство ли е било?

Сакс се позамисли и отговори:

— Да.

Изражението на Уокър не се промени.

— Много съжалявам. Искрено. Не ни се отразява добре, когато някой злоупотребява с наш продукт и се случва трагедия.

Което не означаваше, че той ще й помогне. Уокър се изправи и протегна ръка.

Сакс също стана.

— Благодаря ви за отделеното време.

Уокър взе отвертката и инструкциите за сглобяване и се върна при колелото. Усмихна се и взе един болт:

— Ако човек си купи „Харли Дейвидсън“, го получава вече сглобен.

— Успех с колелото, господин Уокър. Обадете ми се, ако се сетите за нещо, моля ви — подаде му тя визитната си картичка, макар че той сигурно щеше да я изхвърли, преди Амелия да стигне до фоайето.

Нямаше значение.

Сакс разполагаше с всичко необходимо.