Джефри Дивър
Професионалистите (55)

55.

Сссс, сссс…

В кухнята си Джейкъб Суон пиеше верментино, приятно италианско вино, в конкретния случай — от Лигурия. Продължи да точи японския си нож, но не резеца. Този беше двайсет и един сантиметров модел „Деба“ за кълцане и за отстраняване на големи късове месо.

Сссс, ссссс, ссссс…

Плъзгаше ножа от едната страна до другата по арканзаското точило — така предпочиташе да остри. Никога в кръг.

Беше към осем вечерта. На грамофона му свиреше джаз. Китаристът Лари Коруел. Беше отличен изпълнител на джаз стандарти, на собствени композиции и дори на класически произведения. „Павана за покойната принцеса“ беше ненадмината негова интерпретация.

Суон стоеше с престилка пред дъската за рязане върху кухненския остров. Малко преди това беше получил есемес от управлението, с което го хвалеха за работата му през деня и потвърждаваха, че е взел правилното решение, като е отложил нападението срещу Сакс. Тази вечер можеше да се оттегли. И той се възползваше с пълна сила.

Светлината беше приглушена, щорите — свалени, завесите — дръпнати.

В известен смисъл във въздуха се усещаше романтика. Суон погледна жената, която седеше наблизо. Косата й беше спусната, тя беше с една от неговите фланелки, черна, и по карирани боксерки, също негови. Струваше му се, че усеща цветно ухание и някакви подправки. Мирисът и вкусът са неразривно свързани. Суон никога не готвеше нищо важно, когато беше настинал или синусите му бяха възпалени. Защо да хаби усилието? Да се храниш в такъв момент беше равносилно на това да използваш храната само като гориво.

Грехота.

Жената, която се казваше Карол Фиори — странно име за британка — също го погледна. Ридаеше тихичко.

От време на време простенваше като преди. Карол, бегачката, която се приближи към него преди малко в уличката и провали опитите му да отстрани Амелия Сакс. Един удар по шията и после я пъхна в багажника. Потегли бързо и се прибра у дома. По-късно щеше да се занимае с детектива.

Щом се прибра в Бруклин, замъкна Карол в къщата, обаче установи, че екипът й за бягане няма да свърши работа — толкова се беше уплашила, че се бе изпуснала. Съблече дрехите й и я избърса, после й даде други дрехи. Макар отначало да му каза, че пътува с „приятели“, всъщност беше сама и обикаляше Съединените щати вече цял месец, обмисляйки да напише статия за приключенията си.

Сама…

Той обмисляше как да постъпи с трофея си.

Вече знаеше.

Да, нали?

Да.

Тя беше престанала да го гледа умолително и да шепне умолително и сега беше насочила мокрите си очи към ножа „Деба“, който той остреше — сссс, сссс… От време на време тръскаше глава. Суон беше вързал китките и краката й за едно много хубаво и удобно кожено кресло, както беше направил и с Лидия Фостър.

— Моля те — каза тя само с устни, вперила поглед в острието.

Значи не се беше отказала да се моли.

Той също огледа ножа и предпазливо опита ръба на палеца си. Оказваше нужната съпротива, беше идеално наточен. Пийна още малко вино и после започна да вади продуктите от хладилника.

Когато беше още момче, много преди колежа, много преди армията, много преди кариерата му след армията, Джейкъб Суон се научи да цени значението на храната. Единственото време, което можеше да разчита да прекара с майка си и с баща си, беше приготвянето и изяждането на храната.

Едрият Андрю Суон не беше нито едър, нито склонен към насилие мъж, просто беше дистанциран и постоянно потънал в своите кроежи, задължения и забавления, свързани предимно с работата му в света на хазарта в Атлантик Сити. Младият Джейкъб така и не разбра с какво точно се занимава баща му — предвид собствената му кариера в момента Андрю вероятно е работел на страната на закона. Може да беше генетично. Обаче Джейкъб и майка му със сигурност знаеха едно за бащата — той обичаше да яде и човек можеше да привлече и да задържи вниманието му чрез храната.

Готвенето не се удаваше на Мариан — вероятно дори го мразеше. Започна да усъвършенства уменията си едва след като тя и Андрю започнаха да излизат. Джейкъб я чу да разказва на своя приятелка за едно от първите ястия, които беше поднесла.

— Какво е това? — попитал Андрю.

— Хамбургер, зелен фасул и…

— Каза ми, че можеш да готвиш.

— Така е — посочила му тя тигана.

Андрю хвърлил салфетката си, станал от масата и се запътил към казиното.

На следващия ден тя си купи готварската книга на Бети Крокър и запретна ръкави. Следобед в къщата им, от редицата еднакви, малкият Джейкъб гледаше как тя с бясна скорост приготвя пиле фрикасе или сотира треска на тиган. Бореше се с храната, водеше сражение. Не усвои най-основни правила и принципи (в крайна сметка всичко се свежда до химия и физика). Вместо това се нахвърляше на всяка рецепта, като че ли никога не е виждала пържола, парче камбала или купчинка брашно. Сосовете й ставаха на бучки, имаха странен вкус и винаги бяха пресолени — не и според Андрю, така че най-вероятно не са били пресолени.

За разлика от сина си Мариан полагаше усилие основно преди и по време на приготвянето на всяко ястие и неизменно изпиваше доста чаши вино. А и малко уиски. Или каквото имаше в шкафа.

Обаче много се стараеше и успяваше да създаде ястия, достатъчно практични, за да задържат Андрю за около час. Неизменно обаче, щом вилицата му дръннеше по чинийката и той изпиеше кафето — Андрю не сърбаше — той ставаше от масата и изчезваше. Или в мазето да работи над тайните си проекти, или в местния бар, или в казиното. Да чука някоя съседка, предполагаше Джейкъб, когато научи за чукането.

След училище и през уикендите, ако не тръшкаше противниците си в срещите по борба и не се състезаваше с училищния отбор по стрелба, Джейкъб се навърташе в кухнята, разлистваше готварски книги, седеше до майка си, докато тя капеше с мляко и доматен сос, сипеше маковото семе като миниатюрни шрапнели и навсякъде ръсеше остатъци от билки, брашно, нишесте и вътрешности. А също и кървави пръски.

Понякога не успяваше да се справи с всичко и го молеше да й помогне, като махне някой хрущял, обезкости месото или нареже печеното. Мариан смяташе, че едно момче би предпочело да си служи с ножа, а не с бъркалката за яйца.

— Гледай ти! Добра работа, миличък! Ти си малкият ми касапин!

Постепенно той се нагърбваше с все повече работа и инстинктивно започна да поправя яхнията, да реже по-фино, да намалява силата на огъня точно когато трябва, за да не изври катастрофално съдържанието на тенджерата. А майка му го потупваше по бузата и си наливаше още вино.

Сега Суон погледна към жената, вързана за стола му.

Още беше ядосан, че е провалила плановете му за следобеда.

А тя не спираше да плаче.

Той продължи да приготвя трите си блюда за вечеря. Първо щеше да има аспержи, задушени в смес от вода и вермут, с пресен дафинов лист и шипка градински чай. Стеблата щяха да бъдат положени на канапе от градинска салата и осеяни с капки домашно приготвен сос холандез. Думата „осеяни“ беше най-важната в случая, защото при всяка среща на жълтъка с масло лесно можеш да превариш сместа. Разбира се, трикът при аспарагуса е да улучиш подходящия момент. Римляните имаха свое клише — да направиш нещо за времето, за което приготвяш аспержите, означава да го правиш много бързо.

Суон отпи от виното и приготви течността, в която щеше да задушава. След това откъсна билките от сандъчетата на прозореца си.

Когато майка му ги напусна — вино плюс сто и трийсет километра в час без колан — шестнайсетгодишният Джейкъб пое готвенето.

Останаха си само двамата — баща и син.

Момчето правеше същото като майка си — подмамваше Андрю с ястия — само че обичаше да готви и го биваше много повече от майка му. Започна да сервира по няколко ястия — като шеф, който опитва меню — за да удължи времето, когато двамата мъже са заедно. Постепенно се прояви още една разлика: установи, че готвенето му допада повече от времето, през което се храни, и че всъщност не харесва особено баща си. Той не искаше да говори за нещата, които интересуваха Джейкъб — видеоигрите, кикбокса, борбата, лова, оръжията и бокса с голи ръце. Андрю не искаше да говори за почти нищо друго освен за Андрю.

Веднъж, когато Джейкъб беше на осемнайсет, баща му доведе у дома една красива, наистина красива блондинка. Беше казал на жената колко добър готвач е хлапето му. Все едно се хвалеше с безвкусен розов пръстен. А на Джейкъб поръча:

— Сготви нещо вкусно на Синди, ясно? Приготви нещо хубаво за красивата дама.

По това време Джейкъб вече прекрасно знаеше какво са Е. коли. Обаче колкото и да му се искаше да види как двайсет и четири годишната Синди повръща до смърт, или поне как повръща, не можеше съзнателно да опропасти някое ястие. Жената го похвали за неговото пиле кордон бльо, което той приготвяше не като сплесква пилешките гърди, а като реже месото на тънки ивици като спирала от ябълкова кора, за да увие с тях сиренето грюер и — по неговата рецепта — прошуто от Парма.

Малък касапин…

Малко след това тероризмът връхлетя държавата. Когато Джейкъб се записа в армията, въпросът за наклонностите и за интересите се появи, но той не се издаде, че умее да готви, за да не го пратят в кухнята на столовата за следващите четири години. Знаеше, че няма да му доставя никакво удоволствие да готви огромни количества топла храна за хиляда войници. Най-силното му желание беше да убива хора. Или да ги кара да пищят. Или и двете. Не виждаше голяма разлика между убиването на хора и на животни. Всъщност, като са замисли, всички хора бяха виновни за една или за друга простъпка, но в същото време толкова неохотно посягаме към ножа или към куршума.

Някои от нас.

Отново изгледа Карол. Беше много мускулеста, но доста бледа. Може би тренираше предимно в спортни зали или си слагаше слънцезащитен крем, докато тичаше. Предложи й малко вино. Тя поклати глава. Даде й вода и тя изпи половината бутилка, която той й поднесе.

Второто му блюдо тази вечер щеше да бъде разновидност на картофи „Ана“. Нарязани и обелени картофи, подредени на спирала и после изпечени с масло и зехтин, с много морска сол и черен пипер. По средата щеше да сложи топка разбита сметана, която разбиваше с малко пресен кленов сироп, представете си. И накрая щеше да има черни трюфели. Това ястие приготвяше в малък чугунен тиган. Щеше да започне да приготвя картофите на печката, а после щеше да ги препече със силния си грил „Миел“.

Картофи, клен и трюфели. На кого би му хрумнало?

Добре, вече огладняваше.

Когато Джейкъб беше на двайсет и няколко, баща му почина, може да се каже, от проблеми с корема — не беше нито язва, нито рак. Четири деветмилиметрови куршума в корема.

Младият войник се закле да отмъсти, но не се получи. Много хора можеха да го убият — оказа се, че Андрю е бил замесен във всякакви измами, които би трябвало да знае, че не са добра идея в Атлантик Сити. Намирането на убийците щеше да отнеме цяла вечност. Освен това Андрю не беше толкова разочарован. Всъщност убиецът като нищо можеше да е сред гостите, които младият мъж прие у дома след погребението. Само че той устрои много по-фино отмъщение за гостите си. Главното ястие беше пене ала путанеска, пикантното ястие на доматена основа, чието име на италиански означава „в стил блудница“. Приготви го в чест на сегашната приятелка на баща си, която не беше Синди, но като нищо би могла да бъде.

Тази вечер третото ястие на Джейкъб Суон, основното му блюдо, беше специалитет. Задачата му с Морено беше трудна и той искаше да се поглези. Предястието щеше да бъде а ла Вероник — приготвяше го с нарязано грозде и ситен лук, еднакво тънки, в сос beurre blanc — който той приготвяше с мъничко вино (никога не използваше оцет) заради гроздето.

Щеше да нареже месото на почти прозрачни елипси, да го оваля във френско брашно и после бързо да го сотира в смес от зехтин и масло (винаги двете, разбира се; ако е само масло, изгаря по-бързо и от обърнал се танкер).

Предложи на Карол още вода. Тя не пожела. Беше се отчаяла.

— Отпусни се — прошепна й той.

Течността в съда за приготвяне на аспержите на пара завря, картофите покафеняваха прелестно на грила, зехтинът и маслото бавно се загряваха и пръскаха прелестното си ухание.

Суон избърса дъската за рязане, на която щеше да нареже месото за основното ястие.

Само че преди да се залови за работа, виното! Отвори и наля новозеландски совиньон блан „Клауди Бей“, едно от най-добрите на планетата. Зачуди си дали да не предпочете хубавото газирано вино на избата, пелорус, но надали щеше да изпие сам цяла бутилка, а то щеше да се отгазира.