Джефри Дивър
Професионалистите (40)

40.

Джейкъб Суон понякога не разбираше хората.

Или си добросъвестен, или не си. Или излъскваш всяко изгоряло местенце от тигана си за сотиране от неръждаема стомана с медно дъно, или не го правиш. Или отиваш докрай със суфлето и го оставяш да се надигне тринайсет сантиметра над ръбчето на тавичката, или казваш майната му и за десерт поднасяш сладолед Häagen-Dazs, написано уж на някакъв скандинавски език, обаче произведен в Съединените щати.

Надвесен над свитата и задъхана Лидия Фостър, той си мислеше за Амелия Сакс.

Беше достатъчно умна да унищожи мобилния си телефон (беше унищожен, не просто изваден от строя, както го бяха осведомили техниците му). Обаче беше допуснала грешката да се обади на детектив Селито от уличен телефон само на осем метра от „Джава Хът“. А докато тя говореше с него, техническите гении в службата му бяха започнали да подслушват този телефон и още няколко наоколо. (Макар да твърдяха официално, че не умеят да го правят, а и да можели, никога нямало да го направят.)

Понякога дори скъпата ти фурна „Миеле“ сдава багажа точно преди да пъхнеш в нея агнешкото печено, затова се налага да импровизираш.

Естествено, Сакс съобщи на Лон Селито — и неволно на Джейкъб Суон — основните подробности относно Лидия Фостър.

Сега той тихо обиколи апартамента, за да се увери, че са сами. Може би не разполагаше с много време. Сакс каза, че ще се забави, но сигурно щеше да пристигне всеки момент. Дали да не я изчака? Трябваше да помисли над това. Разбира се, може би нямаше да дойде сама. Съществуваше такава вероятност и макар че той имаше пистолет, стрелбата в сравнение с кълцането беше мърляв (и съвсем не толкова приятен) начин за решаване на проблемите.

А ако Сакс дойдеше сама? Имаше няколко възможности.

Той прибра ножа и се върна при преводачката, сграбчи я за косата и за яката на блузата й и я метна върху един от тежките столове в трапезарията. Върза я за него с шнура на една лампа, който беше срязал с евтиното ножче, което също си носеше — не с японския си нож, разбира се. С него дори не режеше връвта, с която връзваше телешките си рулади, една от любимите му рецепти.

С обляно в сълзи лице, задъхана от удара по шията, жената трепереше и се мяташе.

Джейкъб Суон бръкна в джоба на ризата си и извади японския си нож от дървената му ножница. Ужасът не стана по-голям. Ужасът също си има предел. Явно го беше очаквала.

Той приклекна до нея, докато тя се тресеше бясно и издаваше безбожни звуци.

— Стой мирно — прошепна й той в ухото.

Замисли се за Бахамите предния ден, за стенанието на Анет в една просека близо до брега, сред сребристи палми и мангрови дървета, задушени до смърт от оранжеви паразитни лиани.

Преводачката не се подчини докрай, но доста се успокои.

— Имам няколко въпроса. Ще ми трябват всички материали за работата ти с Робърт Морено. За какво сте говорили. С кого сте се срещали. Но преди всичко с колко полицаи си разговаряла за Робърт Морено? И кога ще дойдат да те разпитват? — Притесняваше се дали и друг полицай не й беше звънил след Амелия.

Тя поклати глава.

Джейкъб Суон положи лявата си ръка върху нейната, здраво вързана.

— Това не е отговор. Колко полицаи?

Тя издаде още няколко странни звука, после, когато той плъзна ножа по пръстите й, прошепна:

— С никого.

Сведе поглед към пода. Явно смяташе, че си въобразява, че ще се спаси, ако протака и даде на полицията време да пристигне.

Джейкъб Суон сви пръстите на лявата си ръка и опря японския нож с вдлъбнатините върху кокалчетата си. Режещият ръб се приближи до връхчетата на средния и на безименния й пръст. Така боравеха с ножовете си всички сериозни главни готвачи, когато режеха храна — върховете на пръстите на направляващата ръка бях извити надолу и бяха далеч от опасното острие. Човек трябва много да внимава, докато реже. Суон няколко пъти беше порязвал върховете на пръстите си. Болката беше неописуема, защото по пръстите имаше повече нервни окончания, отколкото по другите части на тялото.

— А сега ще те попитам отново — прошепна той.