Джефри Дивър
Професионалистите (31)

31.

Бусът пое по Бей стрийт, после мина през центъра на Насау, покрай магазините с дървена ламперия и къщи, боядисани в меко розово, жълто и зелено, в нюансите на ментовите бонбонки, които Линкълн Райм помнеше от коледите от своята младост.

Градът беше предимно равен, на хоризонта се очертаваха океанските лайнери, спрели на пристана или носещи се по водата отляво. Райм не беше виждал никога лайнер отблизо. Бяха масивни, извисяваха се на стотици метри нагоре. Центърът на града беше чист и подреден, много повече от района около летището. За разлика от Ню Йорк навсякъде имаше дървета, отрупани с цвят, надигнали тротоарите и улиците с корените си. Този квартал беше смесица от сериозен бизнес — адвокати, счетоводители и застрахователни агенти, и магазини, предлагащи всякакви предмет, които евентуално биха могли да разделят туристите от круизните кораби от парите им.

Пиратските дрехи бяха популярен начин да бъде постигнато това. Всяко второ дете на тротоара носеше пластмасова сабя и черна шапка с череп и кости.

Минаха покрай правителствените сгради. Площад „Парламент“, отбеляза мислено Райм. Пред статуята на седналата на трона си и със скиптър в ръка кралица Виктория, загледана в далечината, сякаш мислите й занимаваха по-важни или пък по-размирни колонии.

Специално оборудваният микробус беше изключително подходящ, голяма част от транспорта се осъществяваше с подобни превозни средства и минибуси, различаващи се от техния само по липсата на механична рампа. Както и по-рано уличното движение беше бавно, дразнещо. Райм реши, че това не е бавно каране. Просто имаше твърде много коли и твърде малко улици и пътища.

Също и скутери. Бяха навсякъде.

— Това ли е най-добрият маршрут? — попита той.

— Да — отговори болногледачът му и зави надясно по Ийст стрийт.

— Отнема повече време, отколкото предполагах.

Том не отговори. Кварталът ставаше по-мръсен, колкото по̀ на юг отиваха. Повече разруха от ураганите, повече бараки, повече кози и пилета. Минаха покрай табела: „Пазете си нещата!“.

„ВИНАГИ използвайте гумичка!“

Наложи се Райм да проведе няколко телефонни разговора, за да открие точно къде се намира Поатие — естествено, без да звъни на самия ефрейтор. Насау имаше Централен детективски отдел, който беше отделно от централата. Поатие намекна, че работи в ЦДО, обаче според служителката на рецепцията той бил назначен в този отдел, но не се намирал там. Не беше сигурна къде е кабинетът му.

Най-накрая се обадиха на централата и научиха, че Поатие работи в седалището на Бахамската кралска полиция на Ийст стрийт.

Когато пристигнаха, Райм огледа сградата през опръсканото стъкло на буса. Централата на полицията беше комплекс от разнородни сгради — главната постройка беше съвременна и светла на цвят, имаше формата на хоризонтално полегнал кръст. Спомагателните сгради бяха пръснати хаотично наоколо. Едната изглежда беше арест (съседната улица се казваше Призън Лейн). Околността беше смесица от тревни площи — някои окосени, други не — и паркинги, покрити с чакъл и пясък.

Работещо полицейско управление.

Слязоха от микробуса. И отново острата миризма на пушек във въздуха. А, да. Райм погледна към задния двор на близката къща и откри източника: запалена смет. Явно такива огньове имаше навсякъде.

— Погледни, Линкълн, трябва ни една от тези — каза Пуласки. Сочеше към фасадата на главната сграда.

— Какво? — сряза го Райм. — Сграда, радиоантена, брава на врата, затвор?

— Емблема.

Бахамската кралска полиция наистина имаше много впечатляваща емблема, която обещаваше на гражданите на островите смелост, почтеност и лоялност. Къде по света можеш да намериш и трите в едно-единствено спретнато пакетче?

— Ще ти купя тениска за спомен, новобранецо. — Райм пое с инвалидната си количка по тротоара и влезе във фоайето, което не впечатляваше с нищо, беше мръсно и протрито. Пълзяха мравки и жужаха мухи. Май нямаше цивилни полицаи, всички бяха униформени. Най-вече с бели сака и черни панталони с тъмночервени ленти отстрани. Няколкото жени пък бяха с такива сака и раирани поли. Голяма част от служителите — до един чернокожи — бяха и с полицейски фуражки или с бели тропически каски.

Колониално…

Десетина местни жители и туристи чакаха по пейките или се редяха да разговарят с полицаите, вероятно за да докладват за престъпление. Повечето изглеждаха по-скоро раздразнени, отколкото травмирани. Райм допускаше, че най-често става дума за джебчийство, изчезнали паспорти, опипване, откраднати фотоапарати и автомобили.

Съзнаваше, че привлича внимание заедно с антуража си. Двойка на средна възраст, канадци или американци, бяха на опашката пред него.

— Не, не, минете преди нас, господине — каза му жената, все едно е петгодишен. — Настояваме.

Снизхождението им подразни Райм и Том, който го усети, се напрегна, вероятно очаквайки поредната тирада. Криминалистът обаче се усмихна и им благодари. Вълнението, което възнамеряваше да предизвика, беше запазено за самите полицаи.

Висок мъж, който в момента беше начело на опашката пред Райм, имаше лъскава черна кожа и носеше джинси и свободна риза върху тих. Оплакваше се за откраднатата си коза на привлекателната и внимателна жена на рецепцията.

— Може да се е изгубила — каза му тя.

— Не, не, въжето беше отрязано. Снимах го. Искате ли да видите? Беше отрязано с нож. Имам снимки! Съседът ми. Знам, че съседът ми го е направил.

Следите от инструмента щяха да свържат срязаното въже с ножа на съседа. Конопените нишки са много лепливи, вероятно ще има убедителен пренос по острието. Неотдавна беше валяло, несъмнено щеше да са запазени и следи от стъпки.

„Лесно престъпление“ — помисли си Райм. Искаше му се и Сакс да беше тук, за да сподели с нея историята.

Кози…

Убедиха мъжа да потърси още малко.

После Райм пристъпи напред. Служителката се понадигна и погледна надолу към него. Той попита за Майкъл Поатие.

— Да, ще го повикам. А вие сте?

— Линкълн Райм.

Тя вдигна телефона:

— Ефрейтор, обажда се полицай Бетел от приемната. Търси ви Линкълн Райм, придружаван от още няколко човека. — Тя забоде поглед в бежовия си старомоден телефон и се напрегна, докато слушаше какво й казват. — Добре, ефрейтор. Той е чук, както ви казах… Ами, пред мен.

Да не би Поатие да й беше поръчал да му съобщи, че го няма?

— Ако е зает, с удоволствие ще го почакам — обади се Райм. — Колкото трябва.

Очите й се стрелнаха несигурно към очите му. Тя каза в слушалката:

— Той каза… — Явно обаче Поатие беше чул. — Добре, ефрейтор. — Жената затвори. — Идва след минутка.

— Благодаря ви.

Групата на Райм се оттегли в по-свободна част на помещението.

— Бог да ви благослови — каза жената, отстъпила мястото си на опашката на клетия инвалид.

Криминалистът усети ръката на Том на рамото си, но и този път само се усмихна.

Том и Пуласки седнаха на една пейка до Райм под десетина рисувани и фотографски портрети на старши комисари и началници от Бахамската кралска полиция отпреди много години. Райм огледа галерията. Такива стени имаше навсякъде: безизразни лица и, като това на кралица Виктория, зареяли поглед в далечината, а не към художника или към фотоапарата. Лишени от емоция. Какво ли бяха видели тези очи през общо стотиците си години работа като полицаи?

Райм тъкмо се чудеше колко ли ще протака Поатие, когато от коридора се появи млад полицай, който се приближи към рецепцията. Беше с вездесъщите черни панталони с червен кант и синя риза с къси ръкави и разкопчана яка. Верижка от горното му копче се губеше в левия джоб на ризата му. „Свирка?“ — зачуди се Райм. Тъмнокожият мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет, беше гологлав и имаше гъста, късо подстригана коса. Кръглото му лице не беше радостно.

Полицай Бетел посочи Райм на ефрейтора. Младият мъж се извърна и примигна с нескрито учудване. Опита да се сдържи, но погледът му веднага се плъзна по инвалидната количка и краката на Райм. Отново примигна и сякаш целият се поду от неловкост.

Линкълн знаеше, че не само присъствието му разстройва полицая. Не стига убийството, не стига геополитиката, ами сега ще си имам работа с инвалид?

Поатие отложи срещата за още мъничко, вероятно питайки се дали са го забелязали.

Можеше ли да избяга? След това той се овладя, неохотно откъсна поглед от рецепцията и се приближи към тях.

— Е, капитан Райм — каза с обичайния си почти ведър тон. Същия като на туристката преди малко. Ръката на Поатие беше протегната наполовина, сякаш не му се искаше много да се ръкува, но смяташе за морално неприемливо да не направи усилие. Райм вдигна ръка и полицаят я стисна бързо, много бързо, и я пусна.

„Инвалидността не е заразна“ — помисли си Райм с горчивина.

— Ефрейторе, това е полицай Пуласки от Нюйоркската полиция. И Том Рестън, който се грижи за мен.

Ръкува се с тях по-уверено. Но Поатие измери Том с поглед, сякаш се питаше за какви точно грижи става дума.

После се озърна и установи, че няколко други полицаи са вперили погледи в тях и са застинали в различни пози като деца, които си играят на статуи.

Поатие отново насочи вниманието си към инвалидната количка и безчувствените крака на Райм. Бавните движения на дясната ръка обаче изглежда най-неустоимо привличаха вниманието му. Накрая ефрейторът впрегна цялата си воля и се принуди да погледне Райм в очите.

Отначало криминалистът се подразни от реакцията му, но после изпита нещо, което не беше изпитвал от известно време — срамуваше се. Всъщност се срамуваше от състоянието си. Надяваше се чувството да се преобрази в гняв, но не стана така. Чувстваше се слаб, малоценен.

Слисаният поглед на Поатие го съсипа.

Срам…

Постара се да прогони мъчителното усещане и каза с равен глас:

— Трябва да обсъдя с вас случая, ефрейторе.

Поатие се озърна:

— Опасявам се, че ви казах всичко, което мога.

— Искам да видя докладите за веществените доказателства. И самото местопрестъпление.

— На практика е невъзможно. Местопрестъплението е запечатано.

— Запечатваме го за странични хора, не за криминолозите.

— Но вие сте… — Поатие успя да не поглежда към краката му. — Вие нямате правомощия тук, капитан Райм. Тук сте цивилен. Съжалявам.

— Нека да ви помогнем със случая — обади се Пуласки.

— Зает съм. — Поатие с радост се извърна към Пуласки, който беше стъпил на двата си крака. Към нормален човек. — Зает съм — повтори Поатие и се извърна към дъската с бюлетините, на която беше забоден един-единствен лист. Заглавие: Изчезнала. На листа се виждаше снимка на усмихната блондинка, явно свалена от „Фейсбук“.

— Студентката, за която споменахте — отбеляза Райм.

— Да, онази, за която… — Ефрейторът се канеше да каже „за която не ви пука“. Линкълн беше сигурен. Но се въздържа.

Защото, разбира се, Райм не беше равностоен съперник. Беше слаб. Някоя неподходяща дума можеше да го разтърси прекомерно.

Лицето му пламна.

— Ефрейторе — поде Пуласки, — може ли да видим копия на докладите за уликите и от аутопсията? Бихме могли да ги прегледаме тук, на място. Няма да ги изнасяме.

„Добър подход“ — помисли си Райм.

— Боя се, че не е възможно, полицай Пуласки. — Поатие успя отново да погледне към Райм.

— Тогава нека набързо да огледаме местопрестъплението.

Поатие се закашля.

— Трябва да го запазя непокътнато в очакване на вести от полицията във Венецуела.

— Ще се постарая местопрестъплението да остане чисто за тях — включи се в играта Райм.

— Въпреки това не мога. Съжалявам.

— Нашето разследваме на смъртта на Морено се различава от вашето — сам го изтъкнахте онзи ден. Но въпреки това се нуждаем от някакви веществени доказателства от тук.

„Иначе рискът, който пое онази вечер, когато ми се обади от казиното, ще се обезсмисли“ — беше подтекстът.

Райм много внимаваше да не споменава американските агенции за сигурност или снайперисти. Ако Бахамите искаха венецуелските наркобосове, той нямаше да им се бърка. Обаче му трябваха проклетите улики.

Погледна към плаката с изчезналата студентка.

Беше доста привлекателна, с невинна и широка усмивка.

Наградата за предоставяне на информация беше само петстотин долара. Райм прошепна на полицая:

— Имате балистичен отдел, видях на уебсайта ви. Не може ли поне да видя доклада за куршума?

— Още не са го изследвали.

— Чакат венецуелските власти.

— Точно така.

Райм си пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокойствие:

— Моля ви…

— Ефрейтор Поатие! — прокънтя нечий глас във фоайето.

Мъж с униформа в цвят каки стоеше в рамката на отворена врата и зад него се виждаше полутъмен коридор.

Тъмното му лице — и като цвят на кожата, и като изражение — се взираше към четиримата мъже до стената.

— Ефрейтор Поатие — повтори строго той.

Полицаят се извърна и примигна.

— Да, сър!

Мълчание.

— Когато приключите тук, искам да ви видя в кабинета си.

Строгият мъж вероятно беше местната версия на капитан Бил Майърс.

— Слушам, сър. — Младият полицай се извърна притеснено към тях: — Това е заместник-комисар Макферсън. Той отговаря за целия остров Ню Провидънс. Вече трябва да тръгвате. Ще ви изпратя до колата.

Докато ги съпровождаше, той спря неловко да отвори вратата на Райм и отново се помъчи да избегне смущаващата гледка на мъжа в инвалидна количка.

Райм излезе. Том и Пуласки го следваха. Отправиха се към буса.

— Капитане — прошепна Поатие, — поех огромен риск, като ви дадох онази информация: за телефонното обаждане, за мъжа в „Саут Коув Ин“. Надявах се да разследвате от Съединените щати, не от тук.

— Много съм признателен за онова, което ми казахте, но не е достатъчно. Ще ни трябват уликите.

— Невъзможно. Помолих ви да не идвате. Съжалявам, не мога да помогна. — Младият полицай отмести поглед отново към входната врата на фоайето, като че ли шефът му продължаваше да ги наблюдава. Поатие беше бесен, Райм виждаше това. Идеше му да се разкрещи. Но единствената реакция на полицая беше, образно казано, потупване по главата.

Бог да те благослови…

— Нямате работа тук, господине. Останете ден-два, отидете на ресторант. Надали излизате често… — Спря се навреме. После смени темата: — Сигурно сте толкова зает, че не ви остава време да се позабавлявате. До пристана има хубави ресторанти. За туристи.

Оборудвани за инвалиди, защото болните и възрастни пътници пристигат с туристическите кораби.

— Предложих ви да се срещнем другаде, но вие отказахте — настоя Райм.

— Не съм допускал, че наистина ще дойдете.

Райм спря и се обърна към придружителите си:

— Искам да поговоря с ефрейтора насаме.

Двамата мъже се отдръпнаха към буса. Поатие отново плъзна поглед по краката и тялото на криминалиста.

— Бих искал…

— Ефрейторе — гневно го прекъсна Райм, — не си играйте игрички с мен.

Срамът най-сетне се бе превърнал в леден гняв. Полицаят примигна изненадано.

— Дадохте ми няколко следи, които не струват нищо без веществените доказателства в тяхна подкрепа. Можехте да си спестите парите за телефонното обаждане, по дяволите!

— Опитвах се да помогна — оправда се ефрейторът с равен глас.

— Опитвахте се да изкупите вината си.

— Какво?

— Не ми се обадихте, за да ви помогна за случая. Обадихте ми се, за да се оневините за лошата полицейска работа. Подхвърляте ми няколко безполезни трохи и после продължавате да се измъквате с венецуелските власти, както ви е наредено.

— Не разбирате — изстреля Поатие в отговор, също дал воля на гнева си. Лицето му лъсна от пот, очите му бяха съсредоточени и яростни. — Вие печелите парите си в Америка — десет пъти повече от нашите заплати тук — а ако не ви харесва, можете да си намерите друга работа, на която да печелите пак толкова, че и повече. Ние нямаме такива възможности, капитане. Вече рискувах твърде много. Казвам ви някои неща поверително, а после… — нареждаше бързо и разгорещено. — А после вие пристигате. Вече и комисарят знае! Имам жена и две деца. Обичам ги много. Какво право имате да застрашавате работата ми?

— Работата значи? — гневно изсъска Райм. — Работата ви е да откриете какво се е случило на девети май в хотел „Саут Коув Ин“, кой е изстрелял куршума, кой е отнел човешки живот под вашата юрисдикция. Ето това е работата ви, а не да се криете зад измишльотините на началниците си.

— Не разбирате! Аз…

— Разбирам едно — щом твърдите, че искате да сте ченге, бъдете ченге. Ако ли не, върнете се при инспекциите и лицензите, ефрейторе.

Райм се завъртя и се насочи към буса, откъдето Пуласки и Том го гледаха притеснено и объркано. Забеляза, че някакъв човек ги наблюдава от прозорците. Беше сигурен, че е заместник-комисарят.