Джефри Дивър
Професионалистите (3)

3.

Райм наблюдаваше двамата посетители, които влизаха във всекидневната, и забеляза, че бяха напълно различни.

Единият беше мъж на около петдесет със стойка на военнослужещ и носеше зле скроен костюм — раменете го издаваха — в тъмносиньо, почти черно. Имаше гладко избръснало лице, двойна брадичка, загар и добре подстригана коса. Явно офицер, помисли си Райм.

Другият посетител беше жена, някъде около трийсетте. Беше ниска и набита, но все още не беше с наднормено тегло. Русата й коса без блясък беше старомодно подвита и силно напръскана с лак. Райм забеляза, че бледият цвят на лицето й се дължи на плътен слой фон дьо тен. Не видя никакво акне или други пъпчици и заключи, че гримът е въпрос на избор. Нямаше сенки или очна линия около черните си очи, които изглеждаха още по-голи заради кремавия цвят на лицето, на което се намираха. Тънките й устни също бяха без цвят и сухи. Райм заключи, че не се разтягат често в усмивка.

Жената си избираше нещо, което да гледа — оборудването, прозореца, Райм — взираше се безмилостно в него и го разголваше, докато не го разнищи или не го сметне за неуместно. Костюмът й беше тъмносив и немного скъп, а трите пластмасови копчета бяха прилежно зашити. Черните дискове изглеждаха леко неравни и той се чудеше дали жената беше намерила костюм, който й става идеално, но има несполучливи пиринчени елементи, които собственоръчно е заменила. Ниските черни обувки бяха износени и наскоро бяха поправени.

„Сетих се“ — помисли си Райм. Сигурен беше, че познава работодателя й. И любопитството му се засили.

— Линк, това е Бил Майърс — каза му Селито.

— Капитане, за мен е чест — кимна посетителят. Той използва последната титла на Райм в Нюйоркското полицейско управление, преди да се пенсионира по болест преди няколко години. Това потвърди длъжността на Майърс; Райм беше познал — офицер. И то доста висш.

Райм придвижи електрическата си инвалидна количка напред и подаде ръка. Офицерът забеляза рязкото движение, поколеба се и после я пое. И Райм забеляза нещо: Сакс леко настръхна. Тя не харесваше, когато той използва крайника и пръстите просто така, без да е необходимо, от учтивост. Но Линкълн Райм не можа да се сдържи. Изминалото десетилетие беше изпълнено с усилия да поправи това, което му причини съдбата. Гордееше се с няколкото си победи и ги експлоатираше.

Освен това каква полза от играчката, ако не можеш да си поиграеш с нея?

Майърс представи и мистериозната посетителка. Казваше се Нанс Лоръл.

— Линкълн — представи се. Още едно ръкостискане, и изглежда беше по-силно от това на Майърс, въпреки че Райм не можеше да определи. Жестът не бе съпътстван от усещане.

Острият поглед на Лоръл се вряза в гъстата кестенява коса на Райм, в месестия му нос, в пронизващите му тъмни очи. Тя изрече само „Здравейте“.

— И така — каза той, — вие сте ЗП — заместник-прокурор.

Тя не реагира на умозаключението му, което отчасти беше предположение. Поколеба се, после потвърди:

— Да.

Гласът й беше рязък, наблягаше на съскащите звуци. После Селито представи Майърс и Лоръл на Сакс. Офицерът се отнесе с нея, сякаш беше напълно наясно и с репутацията й. Райм забеляза, че Сакс леко потрепери, когато тръгна към него, за да се здрависат. Докато се връщаше към стола, походката й се нормализира. Сигурен беше, че я видя да взема няколко противовъзпалителни таблетки и да ги гълта без вода. Не прибягваше до нищо по-силно, колкото и остра да беше болката.

Оказа се, че и Майърс е капитан по ранг и управлява отдел, който Райм не беше чувал, очевидно беше нов. Специални операции. Съдейки по самоувереното му поведение и пронизващите очи, Райм предположи, че той и костюмът му имат власт в Нюйоркското полицейско управление. Вероятно беше играч, хвърлил око на бъдеще в градската управа.

Самият Райм никога не се беше интересувал от игрите в институции като Нюйоркското полицейско управление, още по-малко от това, което се простираше отвъд — Олбъни или Вашингтон. В момента го интересуваше само присъствието на този мъж. Появата на старши полицай от мистериозен отдел, придружен от съсредоточеното душене наоколо на заместник-прокурор, обещаваше задача, която щеше да го държи далеч от убийствената скука, превърнала се в най-големия му враг след инцидента.

Той усети тръпката на нетърпение в сърцето си, но чрез слепоочията си, а не в безчувствените си гърди.

— Ще я оставя да разгърне историята — каза Бил Майърс.

Райм се опита да срещне погледа на Селито, но той отклони очи.

— Започвайте. — Райм не харесваше подобни измислени термини, употребявани от бюрократите и журналистите. „Визионер“ беше друг наскоро измислен термин. Също и „кабуки“. Тези думи бяха като яркочервени кичури в косите на жена на средна възраст или татуировка върху буза.

Последва още една пауза и Лоръл заговори:

— Капитане…

— Линкълн. Оттеглих се.

Нова пауза.

— Да, Линкълн, занимавам се с едно дело и поради определени необикновени обстоятелства ми беше предложено вие да поемете разследването. Вие и детектив Сакс. Чувам, че често работите заедно.

— Точно така. — Чудеше се дали заместник-прокурор Лоръл някога се отпуска. Надали.

— Ще обясня — продължи тя. — Миналия вторник, девети май, в луксозен хотел на Бахамите е бил убит гражданин на САЩ. Полицията там разследва престъплението, но имам причина да вярвам, че стрелецът е американец и се е върнал в страната. Вероятно в района на Ню Йорк.

Преди почти всяко изречение тя правеше пауза. Дали подбираше думите, или оценяваше пасивите, ако грешната дума излезе от устата й?

— Няма да повдигам обвинения срещу извършителите. В щатския съд трудно се води дело за престъпление, извършено в друга държава. Може да се направи, но ще отнеме много време. — Последва още по-сериозно колебание. — Важно е да се действа бързо.

Райм се зачуди защо.

Интригуващо…

— Търся други, независими обвинения в Ню Йорк — продължи Лоръл.

— Заговор — мигновено заключи той. — Добре. Харесва ми. На основа на това, че убийството е планирано тук.

— Точно така — потвърди тя. — Убийството е поръчано от жител на Ню Йорк. Затова е под моята юрисдикция.

Като всички полицаи или бивши такива Райм познаваше закона толкова добре, колкото повечето адвокати. Спомни си съответната разпоредба от нюйоркския наказателен кодекс: Някой е виновен в организиране на заговор, когато преднамерено, с цел извършване на престъпление, се съгласи да участва в извършването на престъпление или го предизвиква.

— И можете да водите делото тук, макар че убийството се е случило извън щата, защото планирането му е престъпление в Ню Йорк — добави той.

— Точно така — потвърди Лоръл. Може би беше доволна, че той анализира ситуацията правилно. Трудно беше да се каже.

— Поръчково убийство, казвате. Какво е било, удар на организираната престъпност? — попита Сакс.

Много от най-лошите ръководители на организираната престъпност така и не бяха арестувани и обвинени за изнудванията, убийствата и отвличанията, които са извършили — можеха да ги свържат с местопрестъплението. Но често ги пращаха в затвора заради заговор за подготовката им.

— Не. Това е различно — отвърна Лоръл.

Райм реагира веднага:

— Обаче ако идентифицираме и хванем заговорниците, жителите на Бахамите ще поискат екстрадиране. Поне на убиеца.

Лоръл само го изгледа. Паузите, които правеше, започнаха да стават изнервящи.

— Ще се съпротивлявам на екстрадицията. Шансовете ми за успех са повече от деветдесет процента — каза най-накрая тя. За трийсетгодишна жена Лоръл изглеждаше твърде млада. Притежаваше невинност на ученичка. „Невинност“ не беше правилната дума, помисли си Райм. Праволинейност.

„Твърдоглава“ беше друго клише.

— Имате ли заподозрени? — попита Селито.

— Да. Все още не знам самоличността на убиеца, но знам кои са двамата, поръчали убийството.

Райм се усмихна. Почувства се като вълк, надушил плячката си. Знаеше, че Нанс Лоръл изпита същото, макар нетърпението й да не беше толкова явно под фасадата от грим. Вярваше, че знае накъде вървят нещата.

И тази дестинация беше още по-интригуваща.

— Убийството е целенасочено и е поръчано от служител на правителството на САЩ, ръководител на НРОС — Националната разузнавателна и оперативна служба, със седалище тук, в Манхатън — каза заместник-прокурорката.

Райм в общи линии беше заключил същото. Обаче си беше помислил за ЦРУ или Пентагона.

— Господи! — прошепна Селито. — Искате да спипате федерален? — Погледна Майърс, който не реагира, после пак Лоръл. — Можете ли да го направите?

Паузата й продължи две вдишвания.

— Какво имате предвид, детектив?

— Няма ли имунитет? — Селито вероятно имаше предвид точно това, което каза.

— Адвокатите на НРОС ще се опитат да издействат имунитет, но това е позната за мен област. Написала съм си домашното относно закона за имунитет на правителствени служители. Шансът ми за успех в щатския съд е около деветдесет процента, а за обжалване на втора инстанция — осемдесет. Стигаме до Върховния съд и всичко е решено.

— Какъв е законът за имунитета? — попита Сакс.

— Законът е свързан с върховенството — обясни Лоръл. — Според конституцията, когато се стигне до противоречие, федералният закон взема връх над щатския. Ню Йорк не може да съди федерален служител за щатско престъпление, ако служителят е действал в сферата на своите правомощия. Вярвам, че в нашата ситуация ръководителят на НРОС е сгафил — действал е извън правомощията си.

Лоръл погледна към Майърс, който каза:

— Съсредоточихме се над проблема, но има солидни данни, които ни карат да вярваме, че този мъж е манипулирал за своя собствена изгода разузнаването, подготвило убийството.

Съсредоточаване… данни…

— И какъв е този план? — попита Райм.

— Не сме сигурни — продължи капитанът. — Изглежда обсебен от идеята да защитава страната, да елиминира всеки, който представлява заплаха — дори и тези, които може би не са, стига да смята, че не са патриоти. Мъжът, чието убийство е поръчано в Насау, не е бил терорист. Бил е просто…

— Откровен — допълни Лоръл.

— Прокурорът одобри ли делото? — попита Сакс.

Този път колебанието й може би прикриваше настръхването й при споменаването на шефа й и на разрешението му да води делото. Трудно беше да се каже. Тя отговори равно:

— Информацията за убийството пристигна в офиса ни в Манхатън, НРОС е под наша юрисдикция. С областния прокурор го обсъдихме. Исках този случай, защото имам опит в проблеми с имунитета и защото такива престъпления доста ме притесняват — според мен поръчковите убийства са противоконституционни поради процесуални особености. Прокурорът ме попита дали осъзнавам, че си търся белята. Потвърдих. Той посети министъра на правосъдието в Олбъни, който даде разрешението си да продължа. Така че да, имам благословията му. — Последва втренчен поглед в Сакс, която отвърна със също толкова непоколебимо взиране.

Райм отбеляза, че и двамата мъже — прокурорът на Манхатън и правосъдният министър — са от политическата партия, която е в опозиция на сегашната администрация във Вашингтон. Основателно ли беше да се отчита този факт? Реши, че цинизмът не е циничен, ако фактите го подкрепят.

— Добре дошли в гнездото на осите — каза Селито и всички му отвърнаха с усмивка, с изключение на Лоръл.

— Затова предложих вас, капитане, когато Нанс дойде при нас. Вие, детектив Селито и Сакс работите малко по-независимо от другите. Не сте вързани за центъра, както повечето следователи — обърна се Майърс към Райм.

В момента Линкълн Райм беше консултант на Нюйоркското полицейско управление, ФБР и всяка друга организация, която беше склонна да плати значителната сума, която той взимаше за услугите си, стига случаят да беше поне малко предизвикателен.

— И кой е главният заговорник, ръководителят на НРОС? — попита.

— Казва се Шрив Мецгър.

— Имате ли някаква информация за убиеца? — попита Сакс.

— Не. Може да е военен, което би било проблем. Ще извадим късмет, ако е цивилен.

— Ще извадим късмет ли? — отново се обади Сакс.

Райм предположи, че Лоръл има предвид, че военната правосъдна система ще усложни нещата. Обаче тя обясни:

— Съдебните заседатели съчувстват повече на войници, отколкото на наемни убийци или цивилни извършители.

— Споменахте двама заговорници заедно с убиеца. Кой е другият освен Мецгър? — попита Селито.

— Ааа — продължи Лоръл леко презрително, — президентът.

— На кое?

Независимо дали отговорът изискваше внимателно колебание, тя все пак направи пауза.

— На Съединените щати, разбира се. Сигурна съм, че всяко поръчково убийство изисква одобрението на президента. Но няма да го разследвам.

— Господи, надявам се, че няма! — отвърна Лон Селито със смях, който прозвуча като потисната кихавица. — Това е повече от политическа мина. То е шибано ядрено оръжие!

Лоръл се намръщи, сякаш трябваше да превежда коментара му от исландски.

— Политиците не са проблем, детективе. Дори президентът да е действал извън правомощията си, като е поръчал убийството, наказателната процедура в неговия случай би била обвинение в държавна измяна. Но очевидно това не е в моята юрисдикция.