Джефри Дивър
Професионалистите (25)

25.

Шрив Мецгър се върна на горния етаж на сградата на НРОС след посещение в техническия отдел на организацията — подслушвачите — в мазето. Докато крачеше по коридорите, забеляза, че някои служители избягват да го гледат в очите и рязко завиват към тоалетните, в които несъмнено не им се налага да ходят в момента. Замисли се над онова, което току-що беше научил за разследването от хората си, които използваха доста съвременни техники за събиране на информация — още по-впечатляващи поради факта, че официално тези хора не съществуваха. (НРОС нямаше правомощия на територията на Съединените щати и не можеше да послушва телефонни разговори, да следи чрез имейл или да хаква компютри. Мецгър обаче имаше решение: задният вход.)

Когато забеляза, че служителите му го избягват, Мецгър се улови, че мислите му блуждаят. Чуваше гласове — не, не такива гласове, по-скоро спомени и части от тях.

Създай образ на гнева си. Символ Метафора.

Разбира се, докторе. Какво препоръчвате?

Не аз трябва да кажа, Шрив. Ти избери. Някои хора избират животни или лоши герои от телевизионни филми, или горещи въглени.

„Въглени ли?“ — запита се той. Това щеше да свърши работа. Беше намерил образ за чудовищния гняв, който усещаше у себе си. Спомни си един инцидент от времето, когато беше още дундест юноша в северната част на щата Ню Йорк, преди да отслабне. Стоеше пред един есенен огън на открито в прогимназията си, стеснително насочил вниманието си към момичето до себе си. Край тях се носеше пушек. Красива нощ. Приближи се към нея, уж за да избегне парещия очите дим. Усмихна й се и я поздрави. Тя му каза: „Не се приближавай до пламъците, толкова си дебел, че ще се запалиш“. И той се отдръпна.

История точно като за психиатър. На доктор Фишър много му хареса, много повече от историята за това как гневът му се стопява, когато заповяда нечия смърт.

Добре, значи Пушек, с главно „П“… Хубав избор, Шрив.

Когато наближи кабинета си, забеляза вътре Рут, наведена над бюрото му. Обикновено се разстройваше, ако види някой да влиза в личното му пространство без позволение. Обаче тя имаше право да е там при повечето обстоятелства. Срещу нея Мецгър не беше избухвал нито веднъж, което не можеше да се каже за повечето хора, с които работеше в НРОС. Ядосваше се и дори крещеше, понякога хвърляше доклади и бележници, но най-често не срещу обекта на яростта си. Никога срещу Рут обаче. Може би защото тя работеше в непосредствена близост до него. След това реши, че тази теория не върши работа. Лусинда, Кейти и Сет също бяха близо до него, но той не беше успял да се владее пред съпругата си и с децата си, което се доказваше от бракоразводния документ, от уплашените очи и от сълзите им.

Може би причината на Рут да й се разминава беше, че тя никога не бе сторила нещо, с което да го ядоса.

Но не, това също нямаше да свърши работа. Мецгър се вбесяваше на хората дори само ако си представи, че те го обиждат, или ако очакваше да го направят. Думите продължаваха да се вихрят в главата му — беше си приготвил реч, ако полицай го спре на път за офиса след футболния мач на Кейти в неделя вечерта.

„Ти, проклет държавен чиновник… Ето ти картата ми на федерален служител. Става въпрос за националната сигурност, а ти ме спираш. Току-що изгуби работата си, приятел…“

Рут кимна към една папка, която явно тъкмо беше оставила върху бюрото му.

— Документи от Вашингтон — докладва. — Само за вашите очи.

Въпроси относно Морено, разбира се, и за това как така е сгафил. Мамка му, тези негодници действаха бързо, проклети бюрократични акули. Лесно е да си седиш в тъмен хладен кабинет във Вашингтон, да размишляваш и да говориш надуто.

Вълшебника и неговите приятелчета нямаха представа какъв е животът на фронтовата линия.

Вдишване.

Гневът бавно-бавно отшумя.

— Благодаря. — Той взе документите, белязани с яркочервена ивица. Много приличаха на документите за малолетен, пътуващ сам — формулярите, които той трябваше да попълни, когато качваше Сет на самолета, за да отиде на лагер в Масачузетс. „Няма да ти е мъчно за дома“, налагаше се да утешава Мецгър десетгодишното дете, озъртайки се неловко. Но после забеляза, че противно на неговата тревога момчето е мрачно, защото все още е с баща си. Обаче останеше ли насаме със стюардесата, се оживяваше, ставаше щастлив.

Само и само да е далеч от този родител като бомба с часовников механизъм.

Мецгър разкъса плика и извади очилата от вътрешния си джоб.

Засмя се. Грешеше. Информацията беше просто разузнавателна преценка за потенциала на ЗСЗ за в бъдеще. Пушекът причиняваше и това — караше те да правиш предположения.

Прегледа страниците доволен, че данните са за мисията „Ал-Барани Рашид“, следващата по важност след Морено.

Боже, искаше да пипне Рашид. Страшно много.

Остави доклада и погледна към Рут.

— Срещата за този следобед е уредена, нали? — попита я.

— Точно така.

— Сигурен съм, че ще мине както трябва.

— И аз съм сигурна.

Тя седна на бюрото си, на което имаше снимки на семейството й — двете й дъщери тийнейджърки и втория й съпруг. Първият й мъж беше загинал още в началото на войната в Залива. Сегашният също беше военен, ранен и затворен от месеци в неприятна болница за ветерани.

Хората правят толкова жертви за страната, а колко малко ги ценят…

Вълшебника трябваше да поговори с нея, да разбере от какво се беше отказала в името на страната си — от живота на единия си съпруг, от здравето на другия.

Мецгър седна и се зачете в доклада, но установи, че не успява да се съсредоточи. Проблемът с Морено го тормозеше.

Обадих се на разни места. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Ние… се справяме…

Усилията им бяха напълно незаконни, разбира се, но освен това вървяха добре. Пушекът се разсея още повече. Той помоли Рут да повика Спенсър Бостън. След това прочете кодирано съобщение относно усилието да бъде провалено разследването.

Бостън пристигна след няколко минути. Беше с костюм и вратовръзка както винаги. Като че ли старата разузнавателна школа си имаше дрескод. Известният мъж инстинктивно затвори вратата. Мецгър видя как очите на Рут се впериха към кабинета за миг, преди тежката дъбова врата да се затвори с щракване.

— Какво имаш? — попита Мецгър.

Спенсър Бостън седна, понечи да отстрани влакънце от панталона си, което се оказа топче от плата. Престана да го дърпа. Той явно не беше спал много, което определено придаваше измъчен вид на човек над шейсетте. „А как ли изглеждам аз, по дяволите?“ — зачуди се Мецгър и потърка брадичката си, за да провери дали не е забравил да се обръсне. Беше.

Въпреки репутацията на Мецгър Бостън никога не се колебаеше да му поднася лошите новини. Когато управляваш активи в Централна Америка, получаваш такава закалка, че никакъв млад бюрократ, колкото и да е избухлив, не може да я одраска. Той отговори с равен глас:

— Нищичко, Шрив. Нищо. Проверих всяко влизане в регистъра на заповедите за специални задачи. Служителите ни по сигурността проверяват всички изходящи имейли, всички еф ти пи сървъри и сървъри за ъплоуд. Сигурността в Хоумстед също. Никой освен хората в списъка не е свалял информация. Това означава, че някой вероятно я е отмъкнал от бюро тук, във Вашингтон или във Флорида, изнесъл я е тайно и я копирал на ксерокс или сканирал у дома или в „Кинко“.

В НРОС и свързаните с нея организации всяко фотокопиране и влизане в системата се записваше автоматично.

— В „Кинко“. Боже!

Административният директор продължи:

— Върнах се и прегледах проверката на персонала тук. Няма и намек някой да е имал проблем с мисиите по ЗСЗ. По дяволите, повечето от хората ни знаеха прекрасно с какво се залавят, когато се присъединиха към нас.

НРОС беше създадена след единайсети септември, за да извършва целеви мисии, както и различни екстремни оперативни действия като отвличания, подкупи и други измамни и опасни задачи. Повечето служители преди това са били военни и бяха отнемали човешки живот по време на кариерата си, преди да се присъединят към НРОС. Изглеждаше невероятно някой от тях да промени мнението си и да се опита да провали тази операция. А що се отнася до другите служители, Бостън имаше право — повечето желаещи да започнат работа тук знаеха с какво се занимава организацията, преди да се включат.

Освен, разбира се, ако не се бяха включили тъкмо с тази цел. Като къртици. Презрени къртици.

— Трябва да продължим да търсим. И за бога, не може да допускаме повече изтичане на информация. Той вече знае твърде много.

Вълшебника.

Белите вежди на Бостън се свъсиха и той прошепна:

— Те няма… Това няма да ни повали, нали?

Мецгър болезнено съзнаваше, че няма никаква представа какво са намислили във Вашингтон, защото нямаше вест от човека след онова първо телефонно обаждане: „Оказва се, че се водят някакви дискусии за намаляване на бюджета на разузнаването. Внезапно. Не разбирам защо…“.

— За бога, Шрив. Не могат. Ние сме най-подходящите за тази работа.

„Така е. Обаче явно не сме най-подходящите да пазят такива тайни.“ — Това Мецгър не изрече на глас.

— Какво още знаеш за разследването, за полицията? — попита Бостън.

Мецгър стана предпазлив.

— Немного — отговори. — Още обикалят и душат. За всеки случай.

И погледна към вълшебния телефон с вградена капсула с киселина, която щеше да разтопи хард драйва му за броени секунди. На екранчето нямаше данни за получени съобщения. Той въздъхна.

— Всъщност според мен не се движат бързо. Имам имената на следователите и ги проверих. Ченгетата използват базов екип, за да не се набиват на очи, а не служители в Нюйоркската полиция. Действат тихомълком. Всъщност са само прокурорката Нанс Лоръл, още двама човека и технически персонал. Главното ченге е детектив Амелия Сакс и има един консултант криминолог Линкълн Райм. Пенсионирал се от полицията преди известно време. Действат от апартамента му в Ъпър Уест Сайд. Частен дом, не полицейски участък.

— Чакай малко — Райм ли? Чувал съм за него — намръщи се Бостън. — Известен е. Гледах предаване за него. Най-добрият криминолог в страната.

Разбира се, Мецгър го знаеше. Райм беше „другият“ следовател, прицелил се в него, гласеше докладът от вчера.

— Знам. Обаче той е инвалид.

— Какво значение има?

— Спенсър, къде е местопрестъплението?

— А, да, на Бахамите.

— Какво ще направи той — ще обикаля с количката по пясъка и ще търси гилзи и следи от автомобилни гуми ли?