Джефри Дивър
Професионалистите (20)

20.

Дали не си внушаваше?

Не.

Докато се връщаше към Манхатън със своята кола, Сакс беше сигурна, че някой я следи.

Погледна в огледалото за обратно виждане на излизане от тунела „Мидтаун“ и установи, че я следва един автомобил — светъл, но не можеше да определи марката и модела. Нищо особено. Сив, бял, сребрист. Тук и по улиците, след като потегли от къщата на Фарада.

Но как беше възможно? Надзирателката ги беше уверила, че НРОС, Мецгър и снайперистът изобщо не знаят за разследването.

А дори да бяха разбрали, как ще разпознаят личния й автомобил и ще го намерят?

Въпреки това Сакс беше научила от един случай, който бяха водили преди няколко години, че дори човек с примитивна система за търсене на данни може с лекота да проследи нечие местоположение. А видеозаписите на регистрационните номера, системите за разпознаване на лица, телефонни обаждания и кредитни карти, джипиесите, електронните системи за плащане на таксите по магистралите с идентификационни радиочипове в колите и НРОС със сигурност щяха да измъкнат много повече данни от базова система. Беше внимавала, но може би недостатъчно.

Това лесно можеше да се поправи.

Тя се усмихна и направи няколко сложни, бързи и изключително забавни завои, повечето от които включваха свистене на гуми и вдигане на деветдесет километра в час на втора.

Когато направи и последния завой и стабилизира превъзходната си кобра, усмихвайки се мило на шофьора сикх, когото беше засякла, беше убедена, че се е изплъзнала от опашката си, ако изобщо е имала такава.

Поне докато отново не се доберат до нея.

А дори да я следеше някой, дали представляваше реална заплаха?

 

 

НРОС може би щяха да търсят информация за нея и да се опитат да забавят разследването или да го осуетят, но трудно можеше да си представи, че правителството ще преследва нюйоркски полицай.

Освен ако опасността не идваше от самото правителство, а от някакъв тласкан от гнева си психопат, който случайно работи за правителството, но използва положението си, за да осъществи заблудената си маниакална идея да елиминира хората, които не са толкова патриотично настроени, колкото му се иска на него.

Но пък можеше и заплахата да няма нищо общо с Морено. Амелия Сакс беше тикнала много хора в затвора и надали някой от тях беше доволен от този факт.

Тя усети тръпка по гърба.

Паркира съвсем близо до Сентръл Парк Уест, на една пресечка, и метна полицейския си пропуск на таблото. Излезе от колата и потупа кобура на своя глок, за да го усети къде е. Струваше й се, че всяка кола наблизо е светла и обикновена на вид, но с призрачен шофьор, който я наблюдава. Всяка антена, водонапорна кула и тръба върху всяка сграда в тази част на Ню Йорк й се струваше като снайперист, насочил мерника си към нея.

Сакс бързо закрачи към къщата и влезе. Подмина салона, където Нанс Лоръл продължаваше да трака на клавиатурата си, както я беше оставила преди няколко часа, и влезе в стаята за рехабилитация на Райм — една от спалните на първия етаж — където той си правеше упражненията.

Под зоркия поглед на Том Райм седеше привързан за сложен стационарен велосипед — всъщност електрически симулатор. Уредът изпращаше електрически импулси към краката му посредством кабели, имитиращи мозъчни сигнали, и ги караше да въртят педалите. В момента той се бъхтеше като състезател от обиколката на Франция.

Амелия се усмихна и го целуна.

— Потен съм — оповести той.

И наистина беше.

Тя го целуна отново. Този път по-дълго. Симулаторът нямаше да излекува неговата квадриплегия, но поддържаше мускулите и кръвоносната му система във форма и подобряваше състоянието на кожата му, което беше важно за предотвратяване на раните, които често съпровождат тежки инвалидни състояния. Както често оповестяваше Райм, понякога просто за да шокира: „Сакатите много дълго си седят на задника…“.

Упражненията действаха добре и на нервната система.

Това беше аеробната част от упражнението. Другата включваше укрепване на мускулите на врата и раменете му. Тези части на тялото му до голяма степен щяха да контролират движението на лявата му ръка, както в момента контролираха дясната. На това щеше да стане след предстоящата след няколко седмици операция, ако всичко минеше добре.

На Сакс й се искаше да не си беше помисляла последната част на изречението.

— Откри ли нещо? — попита той задъхано.

Тя му разказа за пътуването си с шофьора, обясни за гибелта на близкия приятел на Морено по време на американското нахлуване в Панама. Понякога озлоблението може да бъде изключително силно. Обаче Райм не се интересуваше от дрънканиците за човешката психика. Открай време. Повече го интересуваше какво е научила Сакс за Лидия, закритите банкови сметки, загадъчната среща, намерението на Морено да си самоналожи изгнание от САЩ — да изчезне яко дим — и евентуалната връзка с експлозии в град Мексико на тринайсети май.

— Фред ще продължи да рови. Провървя ли ти на Бахамите?

— Пълна гадост — рязко и задъхано каза той. — Не знам дали се дължи на некомпетентност, или е въпрос на политика — вероятно и на двете — обаче звънях и все ме оставяха на изчакване, докато накрая не затварях. За днес ми се събират общо седем пъти. Страшно мразя да ме оставят на изчакване. Канех се да звънна на посолството или на консулството ни там, за да се намесят, обаче Нанс каза, че не е добра идея.

— Защо? Защото НРОС ще научат, така ли?

— Аха. Май съм съгласен с нея. Сигурна е, че в мига, в който научат, ще започнат да изчезват доказателства. Проблемът е, че… — пое си той дълбоко дъх и с функциониращата си дясна ръка увеличи малко скоростта на велосипеда — … няма никакви проклети доказателства.

— Забави малко — обади се Том.

— Кое — дитирамбата си или упражнението? Това е доста поетично, не мислиш ли?

— Линкълн!

Криминалистът го изгледа предизвикателно и намали скоростта.

— Близо пет километра — оповести той. — Доста е.

Сакс взе една кърпа и изтри потта, стичаща се по слепоочието му.

— Според мен някой вече е научил за разследването.

Тъмните му очи я изгледаха изпитателно.

Тя му разказа за колата, която вероятно я следеше.

— Значи неидентифицираният снайперист е научил за нас? Някаква самоличност?

— Не. Или наистина е много добър, или въображението ми се е развихрило.

— Надали има параноя във връзка с този случай, Сакс. Трябва да кажеш на приятелката ни в салона. Съобщи ли й, че Морено може и да не се окаже светец?

— Още не.

Тя установи, че Райм я гледа с особено изражение.

— И какво означава това? — попита го.

— Защо не я харесваш?

— Много сме различни — като олио и вода.

Райм се изсмя.

— Митът за хидрофобията. Те се смесват, Сакс. Достатъчно е да премахнеш газовете от водата и тя ще се примеси с олиото.

— Трябваше да съобразя да не пробутвам клише на учен.

— Особено когато не отговаря на въпроса.

Минаха цели пет секунди, преди тя да отговори:

— Не знам защо не я харесвам. Първо, не ми харесва този микромениджмънт. Теб тя не те тормози. Може би е нещо женско.

— Нямам мнение по темата.

Тя се почеса по главата и въздъхна:

— Отивам да й кажа.

На прага спря и се обърна да погледне Райм, който се упражняваше усилено. Сакс имаше смесени чувства по отношение на плановете му за предстоящата операция. Беше рискована. Хората с увреждания имат и увредена психика, а една операция може да предизвика огромни усложнения, които иначе не биха били проблем за здрави хора.

Да, тя несъмнено искаше партньорът й да се почувства добре в кожата си. Но нима Райм не знаеше истината — че той, както и всички останали, е преди всичко ум и сърце, и едва след това тяло? Че нашето физическо превъплъщение винаги ни разочарова по един или друг начин. Е, зяпаха го на улицата. Не беше единствен. Когато нея я зяпаше някой, обикновено беше много по-зловещ, отколкото в неговия случай.

Тя се замисли за дните си като модел, когато всъщност се беше чувствала изолирана заради хубавата си външност, ръста си и чупливата си рижа коса. Беше се разгневила — и дори се засегна — че я третират само като ценен трофей. Рискува да си навлече гнева на майка си, но се отказа от тази професия и постъпи в Нюйоркската полиция, следвайки стъпките на баща си.

В какво вярваш, какво знаеш, как правиш избора си, кога отстояваш позициите си — това бяха качествата, които те определят като полицай. А не как изглеждаш.

Разбира се, Линкълн Райм беше човек със сериозни физически увреждания. Кой в неговото състояние не би желал да е по-добре, да може да хваща с двете си ръце, да ходи? Понякога обаче тя се питаше дали той не се подлага на рискованата операция заради нея, а не толкова заради самия себе си. Рядко обсъждаха този въпрос, а когато го правеха, думите им отскачаха от темата като куршум от плоска скала. Но подразбиращото се значение беше ясно: „За какво ти е да си със сакат човек, Сакс? Без мен ще ти е по-добре“.

Като че ли тя търсеше господин Съвършенство — просто не беше така и никога не е било. Беше имала само още една сериозна връзка — отново с полицай — и тя беше завършила катастрофално (макар че Ник най-сетне излезе от затвора). Беше се срещала и с други, обикновено колкото да запълва времето, докато не разбра, че отегчението от нечие присъствие е в пъти по-голяма от скуката в самота.

Беше доволна от независимостта си и ако Райм не беше в картинката, тя щеше да се чувства добре и сама — завинаги, ако не се появеше някой друг.

„Прави каквато искаш — помисли си Сакс. — Оперирай се или не се оперирай. Но го направи за себе си. Каквото и да решиш, аз съм тук.“

Погледа го още малко с лека усмивка. След това усмивката й се стопи и тя отиде в салона да се види с Надзирателката и да й съобщи новините.

Свети Морено може би не беше чак такъв светец…