Джефри Дивър
Професионалистите (19)

19.

— Знаете ли за Панама? — попита Таш Фарада Сакс, седнала на предната седалка на лимузината. Беше оживен и явно му беше приятно да кара бързо из трафика, докато пътуваха към Уолстрийт.

— Знам за канала. За някакво нахлуване или нещо подобно. Преди време — отговори тя.

Шофьорът се засмя и ускори, за да избегне една бавна колона от превозни средства по „Франклин Делано Рузвелт“.

— Нахлуване или нещо подобно! Да, да. Аз чета много исторически книги. Приятно ми е. През осемдесетте години в Панама се извършва смяна на режима. Революция. Точно като в нашата страна.

— Да, в Иран. През седемдесет и девета, нали?

Той я изгледа намръщено.

— Имам предвид в Персия — поправи се тя.

— Не, аз говоря за хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Аз съм американец.

А! Нашата страна.

— Извинете.

Челото му се смръщи, но опрощаващо.

— И така, Панама. Нориега бил приятел на Америка. Борел се с комунистическото зло. Помагал на ЦРУ и на Агенцията за борба с наркотиците, водели война с тази напаст наркотиците… Разбира се, Нориега помагал и на босовете на картела да се борят с другата напаст — ЦРУ и АБН. Поувлякъл се в играта и през хиляда деветстотин осемдесет и девета на Съединените щати им омръзнало. И сме нахлули. Проблемът е, че войната с Панама била мръсна малка война. Чели ли сте Джордж Оруел?

— Не — отговори Сакс. Може и да го беше чела отдавна, но никога не блъфираше и не се хвалеше с познания, които няма.

— Във „Фермата на животните“ той пише: „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други“. Е, всички войни са лоши, но някои войни са по-лоши от други. Държавният глава на Панама бил корумпиран, подчинените му също били корумпирани. Те били опасни хора и потискали народа. Нахлуването обаче също било съпроводено с много насилие. Роберт Морено живеел там, в столицата, заедно с родителите си.

Сакс си спомни разговора си с Фред Делрей, който им каза, че Робърт Морено е известен и под името Роберто. Запита се дали е променил името си официално, или е използвал испанската разновидност като псевдоним.

— По онова време той бил тийнейджър. Онзи ден в колата каза на Лидия, на пищната си приятелка, че не живял особено щастливо у дома — баща му често пътувал, а майка му трудно преодолявала тъгата. Не му била опора.

Сакс си спомни работата на бащата в нефтената компания, дългото работно време и самоубийството на жената в крайна сметка.

— Изглежда, момчето се сприятелило с някакво семейство, което живеело в град Панама. Роберто и двамата братя много се сближили. Енрико и Хосе, май така се казваха. Били почти връстници, така го чух да казва… — Фарада замълча.

Сакс усети накъде върви историята.

— Двамата братя са загинали по време на инвазията, така ли?

— Единият бил най-добрият приятел на Роберто. Не знае кой точно е стрелял, но обвинява американците. Каза, че правителството променило правилата. Не се интересували от хората или от свободата, както твърдели. Нямали нищо против да подкрепят Нориега и да толерират наркотиците, докато положението му не станало нестабилно и те се притеснили, че каналът ще затвори и танкерите с петрол няма да могат да преминават. Тогава нахлули. — Шофьорът вече зашепна: — Господин Морено намерил трупа на приятеля си. Сънувал кошмари за това, така каза на онази жена Лидия.

Доказателствата сочеха, че Морено не е съвсем светец, противно на онова, което би желала Нанс Лоръл, но Сакс се трогна от историята. Питаше се дали Лоръл би се трогнала. Надали.

— Докато разказваше на Лидия тази история — додаде шофьорът, — гласът му секна. Но после изведнъж се засмя и каза, че се сбогува с Америка и че това го радва. Това щяло да бъде последното му пътуване тук. Знаел, че повече няма да може да се върне.

— Няма да може да се върне ли?

— Точно така, нямало да може. „И слава богу!“, така каза — добави мрачно Таш Фарада. — Пък аз си помислих, че и ние се отърваваме. Обичам тази страна. — Пауза, после добави: — Разбирате ли, не се радвам, че е мъртъв. Но той наговори много лоши неща за родината ми, която според мен е най-хубавата страна на света и винаги е била.

Когато наближиха Уолстрийт, Сакс кимна към мястото на нападенията от единайсети септември.

— Поиска ли да види кота нула?

— Не — отговори шофьорът, — предполагах, че ще поиска, че ще злорадства след всичко, което наговори. И тогава щях да го помоля да слезе от колата. Но той не го стори. Умълча се.

— Къде го закарахте след това?

— Просто ги оставих ето тук — спря той на Фултън стрийт, близо до Бродуей. — Което ми се стори странно. Просто на ъгъла на улицата. Слязоха и казаха, че ще се забавят няколко часа. Ако не съм можел да ги изчакам тук, щели да ми звъннат. Дадох му визитката си.

— Какво ви се стори странно в това?

— В тази част на града ние, шофьорите на лимузини, можем да отидем почти навсякъде, ако няма ремонт някъде. А той изглежда не искаше да видя къде отива. Допускам, че в някой хотел, „Милениум“ или някой друг. Тръгнаха ето в тази посока.

На среща с пищната си приятелка? Но тогава защо просто не са останали в хотел в нетърговската част на града?

— Обади ли ви се? — Сакс се надяваше да получи телефонния номер на Морено, ако още е в паметта на телефона на шофьора.

— Не — отвърна мъжът, — аз ги изчаках тук и те се върнаха.

Тя слезе от линкълна и после тръгна в посоката, указана от шофьора. Провери в трите хотела, които се намираха на пешеходно разстояние, но никъде не намери данни за гост на име Морено на първи май. Ако се бяха регистрирали, явно е било под името на Лидия, но тази следа нямаше да доведе до никъде без повече информация за нея. Сакс показа и снимка на Морено, но никой не го разпозна.

Дали активистът не беше платил да прави секс с друга, запита се тя. Или двамата се бяха срещнали с някого в хотел или в офис тук? За да го подкупят или да го изнудват? Сакс отново излезе на оживената улица пред последния хотел и огледа стотиците сгради наоколо — офиси, магазини, апартаменти. Екип от Нюйоркската полиция можеше цял месец да разпитва за Робърт Морено и за спътницата му и пак да не узнае нищо.

Зачуди се също дали Лидия не е получила пари по друга причина. Дали пък не е част от клетка, от терористична организация, с която е работел Морено? Дали не са се срещнали с група, която е искала да изпрати поредното изпълнено с насилие послание във финансовия център на града?

Това предположение, макар разумно според Сакс, със сигурност нямаше да е приятно за Нанс Лоръл.

С други думи, не можеш да си обективна…

Сакс се извърна и пое обратно към лимузината. Отново се настани на предната седалка, протегна се, смръщи се от болка и заби един нокът в друг. „Престани“ — нареди си. Заби нокътя малко по-дълбоко и изтри кръвта в черните си джинси.

— А след това?

— Върнах ги в хотела — отговори Фарада. — Жената слезе с него, но поеха в различни посоки. Той влезе вътре, а тя тръгна на изток.

— Прегърнаха ли се?

— Не точно. Докоснаха си бузите. И толкова. Той ми даде бакшиш, и то доста щедър, нищо че е включен в цената.

— Добре, да се връщаме в Куинс.

Той включи на скорост и се отправи на изток през натоварения трафик в часа пик. Беше към седем вечерта. Докато се движеха едва-едва, тя попита Фарада:

— Да сте усетили да го следят или да го наблюдават? Да се е почувствал напрегнат? Да се е държал подозрително или параноично?

— Хм. А, мога да кажа, че беше предпазлив. Често се озърташе. Обаче не е имал конкретни тревоги. Не е казвал например: „Червената кола ме следи“. Изглеждаше като човек, който се старае да бъде добре запознат с обстановката. Това мога да кажа. Деловите хора са такива. И мисля, че в наше време трябва да е точно така.

Сакс се почувства безсилна. Не беше научила нищо убедително за пребиваването на този човек в Ню Йорк. Сега дори имаше още повече въпроси. Въпреки това тя не успяваше да се отърси от усещането за неотложност, защото в ЗСЗ някой си Рашид беше споменат като следващата мишена.

Знаеха със сигурност, че НРОС ще го убие преди петък. И кой тогава щеше да бъде косвената жертва? Съпругата и децата му? Някой минувач?

Намираха се на моста „Уилямсбърг“, когато звънна телефонът й.

— Здрасти, Фред.

— Здравей, Амелия. Слушай, има едно-две неща. Накарах нашите хора да поразузнаят, като засекат сигнали във Венецуела. Уловихме съобщение с гласа на Морено отпреди около месец. Може да има връзка. Казва: „Да, на двайсет и четвърти май, точно така… изчезва безследно. След това ще настане рай“.

Двайсет и четвърти беше след по-малко от две седмици. Да не би той да планираше някакво нападение, след което да се покрие като Бен Ладен?

— Някаква представа? — попита Сакс.

— Никаква, но продължават да проверяват.

Тя разказа на агента какво й беше обяснил Фарада — че това щяло да бъде последното пътуване на Морено до Ню Йорк, и за загадъчните му срещи близо до кота нула.

— Има връзка — съгласи се Делрей. — Да, да, може да е намислил нещо противно и после да се покрие. Има логика, особено след като чуеш какво още имам да ти казвам.

— Давай — приготвя тя бележника и писалката си.

— Имаме и още един гласов капан. Десет дни преди да умре. Морено казва: „Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?“.

Стомахът на Сакс се сви. Делрей продължи:

— Според техничарите той споменава датата тринайсети май и Мексико.

Това беше преди два дни. Сакс не помнеше в Мексико да е ставал инцидент, но страната в по-голямата си част беше военна зона с толкова много свързани с наркотиците нападения и убийства, че често изобщо не ги споменаваха по американските телевизионни новини.

— Проверявам да видя дали нещо се е случило тогава. И последно — казах ти едно-две неща, но всъщност са три. Имаме сведения за пътуванията на Морено. Готова ли си?

— Слушам те.

— На втори май Морено е летял от Ню Йорк до град Мексико, може би за да планира бомбения атентат — продължи агентът. — После на следващия ден е отишъл в Никарагуа. На по-следващия — в Сан Хосе, Коста Рика. Останал е там няколко дни и после е летял до Бахамите на седми, където — няколко дни по-късно — се е върнал на точния мерник на господин Дон Брънс. — Делрей додаде: — В град Мексико и в Коста Рика е бил наблюдаван несистемно, но е бил забелязан пред американските посолства. Няма данни обаче поведението му да е намеквало за опасност; затова момчето ви не е било задържано.

— Благодаря, Фред. Много ми помогна.

— Ще продължавам да ровя, Амелия, но да знаеш, че нямам много време.

— Защо, нещо голямо ли готвиш?

— Аха. Сменям си името и заминавам за Канада. Присъединявам се към конната полиция.

Щрак.

Тя не се засмя. Коментарът му напипа болно място — този случай беше като опасен експлозив.

Половин час по-късно Таш Фарада паркира на алеята пред къщата си и двамата слязоха. Той застана в една безпогрешно разпознаваема поза.

— Колко ви дължа? — попита Сакс.

— Обикновено вземаме от гараж до гараж, но за вас няма да е справедливо. Защото колата беше тук. Така че ще бъде според времето на тръгване и пристигане. — Той погледна часовника си. — Тръгнахме в четири и дванайсет и се връщаме в седем и трийсет и осем.

Това се казва точност.

— Ще закръгля във ваша полза. От четири и петнайсет до седем и половина. Това са три часа и петнайсет минути.

И доста бързо пресмятане.

— Колко е тарифата на час?

— Деветдесет долара.

— На час ли? — попита тя, преди да си спомни, че вече беше уточнила това с предишния си въпрос.

Усмивка.

— Триста осемдесет и два долара и петдесет цента.

„По дяволите!“ — помисли си Сакс, защото смяташе, че ще струва една четвърт от тази сума. Ето още една причина да не си пада по лимузините.

— И, разбира се… — додаде той.

— Аз се съгласих да ви платя двойно.

— Което прави общо седемстотин шейсет и пет долара.

Въздишка.

— Ще ме закарате ли до още едно място? — попита тя.

— Ако няма да се бавим много — кимна той към къщата. — Чакат ме за вечеря.

— Само до най-близкия банкомат.

— А, да, да… И ще го направя безплатно!