Джефри Дивър
Професионалистите (16)

16.

На път към къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено Амелия Сакс се наслади на усещането да бъде извън контрола на Надзирателката.

„Добре де — помисли си, — не е честно.“

Нанс Лоръл явно беше добър прокурор. Съдеше по думите на Делрей, а и от начина, по който жената подготвяше делото.

Което не означаваше, че Сакс беше длъжна да я харесва.

Разбери коя църква посещава Морено, Амелия, колко дарява за благотворителност и на колко възрастни дами помага да пресекат улицата.

Ако обичаш…

Съмнявам се.

Сакс поне се движеше, и то доста бързо. Караше своя кафяв форд „Торино Кобра“ от 1970 година, наследник на „Феърлейн“. Автомобилът можеше да се похвали с превъзходните 405 конски сили и въртящ момент от 446. Разбира се, Сакс имаше и четиристепенна скоростна кутия. Трансмисията „Шифтър“ беше твърда и темпераментна, но за Сакс беше единственият начин за смяна на скоростите — според нея това беше по-чувствена част на колата от двигателя. Единствената несъвместима особеност на колата — освен архаичния й външен вид по съвременните нюйоркски улици — беше клаксонът от шевролет „Камаро“ СС, спомен от първата й мощна кола, станала жертва на сблъсък при преследване на престъпник преди няколко години.

Сега тя управляваше кобрата по моста на Петдесет и девета улица — Куинсбъро. Знаеше от баща си, че Пол Саймън е написал песен за моста. Реши да провери в айтюнс, когато научи този факт. Възнамеряваше да я потърси след смъртта му. Канеше се всяка година оттогава.

Така и не го направи.

Поп песен за мост. Интересно. Сакс си напомни да я потърси.

Трафикът на изток беше добър. Скоростта се увеличи мъничко, тя натисна съединителя и даде на трета.

Болка. Потръпна.

По дяволите! Отново коляното й. Ако не е коляното, ще е хълбокът. По дяволите!

Артритът я мъчеше през целия й живот на зряла възраст. Не беше ревматоиден — онова коварно заболяване на имунната система, което уврежда всичките ти стави. Нейният беше по-разпространеният остеоартрит, който беше или генетичен, или се дължеше на онази мотоциклетна надпревара, когато Сакс беше на двайсет и две години, по-точно на зрелищно приземяване, след като нейният „Бенели“ реши да се изстреля от пистата само на четиристотин метра преди финала. Но каквато и да беше причината, състоянието й сега беше мъчително. Беше установила, че аспиринът и ибупрофенът й помагат донякъде. Беше научила, че хондроитинът и глюкозаминът не й помагат — поне на нея. Съжалявам, любители на хрущяла от акула. Правеше си инжекции с хиалуронова киселина, но те я изваждаха от строя за няколко дни заради възпаление и болка. И, разбира се, инжектирането на изкуствена синовиална течност беше само временно решение. Тя се научи да гълта хапчета без вода и да не докосва нищо, на което пишеше „Само три зареждания“.

Но най-важното беше, че се научи да се усмихва и да се преструва, че не изпитва болка и че ставите й са здрави като на двайсетгодишна.

Движиш ли се, не могат да те пипнат…

Въпреки това болката в ставите не позволяваше на Сакс да се движи бързо като преди. Нейната метафора: теглещото въже на аварийната спирачка е ръждясало и отпуснато и не освобождава челюстите.

Влачи се, влачи се…

И най-лошото — опасението да не би да я извадят от играта заради болестта й. Отново се запита дали капитан Бил Майърс гледаше нея онази сутрин в лабораторията, когато нещо я блъсна и тя се препъна? Всеки път в присъствието на офицер тя се опитваше да скрие състоянието си. Дали беше успяла днес сутринта? Надяваше се.

Мина моста и бързо превключи на втора в съответствие с оборотите на мощния двигател. Правеше го, за да си докаже, че болката не е толкова силна. Прекаляваше. Можеше да превключва когато пожелае.

Само дето повдигането на лявото й коляно, за да натисне силно съединителя, предизвикваше остра болка в цялото й тяло.

В едното й око бликна сълза. Изтри я вбесено.

Започна да шофира по-умерено към целта си.

След десет минути вече влизаше в приятния квартал в Куинс.

Мънички спретнати морави, подрязани храсти, дървета, които растяха от идеални наторени кръгове.

Проследи номерата на къщите. По средата на пресечката намери къщата на шофьора на Робърт Морено. Едноетажна, добре поддържана. На алеята, наполовина в гаража, наполовина отвън беше паркиран един линкълн, черен и излъскан като оръжието на новобранец за парад.

Сакс паркира, запречвайки линкълна, и хвърли полицейската си карта на таблото. Погледна към къщата и забеляза как тънкото перде на дневната се отмества леко, после се връща.

Шофьорът си беше у дома. Добре. Понякога при посещение на полицията хората внезапно си припомняха, че трябва да свършат нещо в другия край на града. Или просто се скриваха в мазето и не отваряха вратата.

Тя излезе от колата, проверявайки левия си крак.

Приемливо, макар че продължаваше да я боли. Беше между вземането на хапчетата и устоя да не вземе още един ибупрофен. Заради онзи проблем с черния дроб.

След това се ядоса на себе си, че се лигави. За бога, Райм използваше пет процента от тялото си, а изобщо не се оплакваше. Трябваше да се залавя за работа. Застана на площадката пред входа на къщата на шофьора, натисна звънеца, чу го да дрънчи като камбана вътре — сложен камбанен звън, който й се стори претенциозен за такава малка къща.

Какво можеше да им каже шофьорът? Дали Морено е споменал, че го следят, че е получавал смъртни заплахи, че някой е влизал в хотелската му стая? Дали шофьорът можеше да им даде описание на някого, който ги е следил?

После чу стъпки.

По-скоро усети, отколкото видя някой да наднича през тънкото перде на прозорчето на вратата.

Небрежно вдигна значката си. Ключалката изщрака.

Вратата се отвори.