Джефри Дивър
Професионалистите (15)

15.

Джейкъб Суон спря сивия си нисан до къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено.

Техничарите се бяха свързали с него. Бяха научили, че Морено е използвал услугите на „Елитни лимузини“, докато е бил в града на първи май. Установи също, че Морено винаги наемал един и същ шофьор. Казваше се Влад Николов. След като беше редовният шофьор на активиста, той вероятно имаше информация, до която следователите биха искали да се доберат. Суон трябваше да се погрижи да не получат фактите.

Звънна набързо от предплатена карта и научи, че в момента шофьорът си е у дома. Гласът му със силен руски или грузински акцент звучеше малко изморено, следователно беше работил до късно предната нощ. Добре. Значи нямаше да излиза скоро. Обаче Суон знаеше, че трябва да действа бързо. Полицията не можеше да изрови същите данни толкова безнаказано, колкото неговия технически отдел, обаче дори формалната проверка щеше да разкрие самоличността на шофьора.

Суон излезе от колата си, протегна се и се огледа.

В Куинс живееха много работници с униформи. Това се дължеше на факта, че положението с паркирането в Манхатън беше направо ужасно, а цените на имотите — безбожни. И защото работата като шофьор на лимузина често изисква курсове от и до „Ла Гуардия“ и летище „Кенеди“, които се намираха недалеч.

Къщата на Влад Николов беше скромна и добре поддържана. Покрай бежовата тухлена къща имаше цъфнали храсти, гъсти и ярки благодарение на деликатните пролетни температури и скорошните дъждове. Тревата беше окосена, пътеката от плочи към входната врата беше пометена и вероятно дори измита през последните ден-два. В средата на двора имаше два старателно подрязани чемшира. Информацията от сметките, включително от умните дигитални електромери, и други потребителски профили според техническия отдел показваше, че четирийсет и две годишният Николов живее сам. Това беше необичайно за емигранти от Русия или от Грузия, които бяха доста семейно настроени. Суон подозираше, че Николов вероятно има семейство у дома.

Така или иначе, самотният му живот беше в полза на Суон.

Той подмина къщата, надникна през прозорците, закрити с тънко перде. Дантела. Може би Николов имаше приятелка, която го посещаваше от време на време. Надали един руснак би си купил дантела. Ако вътре имаше друг човек, можеше да възникне проблем не защото Джейкъб Суон имаше нещо против да убива, а понеже ако жертвите бяха две, се увеличаваше броят на хората, на които убитият щеше да липсва и които щяха по-бързо да повикат полицията. А и новинарската сензация ставаше по-голяма. Надяваше се смъртта на шофьора да остане незабелязана колкото може по-дълго.

Стигна до края на пресечката, зави и надяна обикновена черна бейзболна шапка на главата си, свали си якето, обърна го наопаки и отново го облече. Свидетелите забелязват най-вече горната дреха и шапките. Ако някой наблюдаваше, щеше да изглежда, че покрай къщата са минали двама различни човека, а не един човек два пъти.

Всяко зрънце на съмнение е важно.

Докато минаваше за втори път, той се озърна на другата страна — огледа всички коли на улицата пред и близо до къщата. Нямаше полицейски коли, но не видя и полицейски автомобили без опознавателни знаци.

Приближи се до вратата, бръкна в раничката си и извади дълга петнайсетина сантиметра тръба с капачета, пълна с оловни сачми. Целта на тръбата беше да служи за опора на вътрешната страна на пръстите, така че ако той се натъкне на кост или на друга твърда част от тялото на жертвата си, когато замахне, метакарпалните му кости да не се счупят. Беше научил това по трудния начин — от един неточен удар в гърлото, завършил в бузата на мъжа, при който беше счупил кутрето си. Овладя положението, но болката в дясната му ръка беше нетърпима. Установи, че трудно съдираш нечия кожа с нож с ръката, която не ти е силна.

Суон извади ненадписан запечатан плик от чантата си.

Озърна се. На улицата нямаше никого. Натисна звънеца с кокалчето на пръста си и си лепна бодра усмивка.

Никаква реакция. Да не би да спеше?

Извади хартиена салфетка от джоба си и завъртя топката на вратата. Заключено. В Ню Йорк винаги беше така. В покрайнините на Кливланд или на Денвър беше различно — миналия месец беше убил там един търговец на информация. Всички врати в Хайланд Ранч бяха отключени, прозорците също не бяха залостени. Човекът дори не беше заключил беемвето си.

Суон тъкмо се канеше да се шмугне зад къщата и да потърси прозорец, през който може да проникне.

Но в този момент чу тропот, щракване.

Отново натисна звънеца, за да покаже на господин Николов, че появата му още е наложителна. Така би постъпил всеки обикновен посетител.

Зрънце на съмнение…

Глас, приглушен от дебелата врата. Не нетърпелив. Само изморен.

Вратата се отвори и Суон се изненада и зарадва, тъй като предпочитаният от Робърт Морено шофьор беше висок само около метър и седемдесет и надали тежеше повече от осемдесет килограма, с дванайсет по-лек от него.

— Да? — попита той със силен славянски акцент и погледна към лявата ръка на Суон, към белия плик. Дясната му ръка не се виждаше.

— Господин Николов?

— Аз съм. — Беше облечен с кафява пижама и по чехли.

— Възстановяваме ви надвзети такси за абонаментната ви карта. Трябва само да се подпишете.

— Моля?

— Възстановяване на надвзети такси за картата ви за такситата.

— А, да. За тях ли работите.

— Не, само разнасям чековете.

— Гадняри такива. Не знам какво възстановяват, но таксите им са огромни. Чакайте, откъде да знам, че няма да ми одерете кожата? Ако подпиша, няма ли да се откажа от правата си? Може би трябва да извикам адвокат?

Суон вдигна плика.

— Може да прочетете това. Всички взимат чековете, но пише, че ако не го искате, можете да говорите с арбитър. Не ме интересува. Аз само нося чековете. Щом не го искате, не го взимате и толкова.

Николов отвори мрежестата врата.

— Дайте ми го.

Суон смяташе, че не притежава чувство за хумор, но нямаше как да не се впечатли от неуместния израз на човека.

Когато вратата се отвори, Суон пристъпи бързо напред и заби дясната си ръка с тръбата в слънчевия сплит на мъжа, прицелен не в грозния кафяв плат на пижамата, а в едно местенце на около пет сантиметра по-навътре — в корема му. Там трябва да се целиш винаги, никога в повърхността, за да може ударът да бъде максимално силен.

Николов ахна, понечи да повърне и се строполи на земята.

Суон мигновено го заобиколи, сграбчи го за яката и го вкара вътре, преди онзи да започне да повръща. Той го ритна веднъж, отново в корема, много силно, после надникна през дантеленото перде на прозореца.

Тиха, приятна улица. Никой не разхождаше куче, нито един минувач. Нито една кола.

Сложи си гумени ръкавици, заключи и прибра тръбата.

— Ехооо? Ехооо? — провикна се Суон.

Нищо. Бях сами.

Той отново сграбчи шофьора за яката, после го замъкна в хола, далеч от прозорците. Отново погледна към останалия без дъх мъж, сгърчен от болка.

Крехкото телешко филе — основният мускул псоас, който свързва бедрото с торса — наистина е съвсем крехък, трябва ти само вилица да го разкъсаш, когато месото е приготвено както трябва. Обаче издълженото трапецовидно парче месо, от което се прави филе миньон, има много по-неприятно изходно състояние и приготвянето му отнема повече време. И голяма част от всичко това е работа с ножа. Трябва да отстраните грубата част от мускула, разбира се, но най-трудна е ципата, тънката съединителна тъкан, която обгръща по-голяма част от месото.

Номерът е да отстраниш напълно ципата, но да оставиш непокътнато колкото може повече месо. За да го постигнеш, трябва да движиш ножа като трион, като в същото време поддържаш точен ъгъл. Нужна е доста практика.

Джейкъб Суон си мислеше за въпросната техника в момента, докато вадеше ножа си от намазания с парафин дървен калъф и коленичеше.