Джефри Дивър
Професионалистите (14)

14.

На този етап от разследването Линкълн Райм обикновено би потърсил помощ, вероятно от най-добрия лабораторен криминолог в Нюйоркската полиция, Мел Купър.

Обаче присъствието на слабичкия и невъзмутим Купър беше безсмислено без веществени улики, затова Райм само го предупреди да стои на повикване — което от устата на Линкълн означаваше да бъде готов да зареже всичко, освен ако не му правят операция на сърцето, и веднага да си домъкне задника в лабораторията.

Което не изглеждаше твърде вероятно в момента. Райм отново се бе заел със задачата, отнела му цяла сутрин — опита се да намери веществени доказателства, свързани със стрелбата по Морено.

Някакъв служител от бахамската полиция в Насау за четвърти път го оставяше на изчакване по телефона. Най-накрая нечий глас каза:

— Да, ало? С какво мога да ви помогна? — попита жена с мелодичен алт.

Крайно време беше. Той обаче овладя нетърпението си, макар да му се налагаше отново да обяснява.

— Обажда се капитан Райм от Нюйоркската полиция. — Вече не казваше „консултант“ или „сътрудник“, защото така ставаше твърде сложно и явно предизвикваше подозрение. Щеше да накара Лон Селито да го упълномощи официално, ако някой го надушеше, че блъфира. (Всъщност дори му се искаше — блъфиращите са хора, които постигат своето.)

— Да, от Ню Йорк.

— Бих желал да разговарям с някого от съдебна медицина.

— Криминолог, да.

— Точно така. — Райм си представяше жената, с която разговаряше, като ленива и неособено умна чиновничка, седнала в прашен кабинет без климатик, под бавно въртящ се вентилатор.

Вероятно недостоверна представа.

— Извинете, кой отдел търсехте?

— Криминологията. Някой началник. Във връзка с убийството на Робърт Морено.

— Изчакайте, моля.

— Не, ако обичате… Един момент!

Изщракване.

Мамка му!

Пет минути по-късно той разговаряше с полицайката, приела първото му обаждане, но тя изглежда не го помнеше. Или се преструваше, че е така. Райм повтори молбата си и този път в изблик на вдъхновение добави:

— Извинете, че съм толкова настойчив, но репортерите не спират да звънят. Ще се наложи да ги насоча направо към вас, ако не мога да им дам нужната информация.

Нямаше представа що за заплаха може да е това.

— Репортери ли? — попита жената със съмнение.

— От Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, „Фокс“. Отвсякъде.

— Разбирам. Добре, господине.

Думите му обаче свършиха работа, защото този път изчака на телефона най-много три секунди.

— Поатие на телефона — прозвуча дълбок и мелодичен глас с британски акцент и карибска интонация. Райм я разпозна не защото самият той беше ходил на островите, а заради ролята си, довела до изпращането в нюйоркските затвори на хора от тази част на света. Ямайските банди несъмнено се вихреха с много повече насилие от мафията.

— Ало, обажда се Линкълн Райм от Нюйоркската полиция. — Идеше му да добави: и да не сте посмели да ме оставите на изчакване, но се въздържа.

— А, да — предпазливо рече бахамското ченге.

— С кого разговарям? Полицай Поатие, правилно ли чух?

— Ефрейтор Майкъл Поатие.

— Криминолог ли сте?

— Не, аз водя разследването на разстрела на Морено… Чакайте, Линкълн Райм ли казахте. Капитан Райм? Виж ти!

— Чували ли сте за мен?

— В лабораторията имаме една от вашите книги по криминология. Чел съм я.

Може би това щеше да му спечели поне частица съдействие. От друга страна, ефрейторът не спомена дали харесва книгата и дали я намира за полезна. От биографията на последна страница ставаше ясно, че Райм се е пенсионирал — факт, който за щастие явно не беше известен на Поатие.

Райм поде речта си. Без да споменава Мецгър или НРОС, той обясни, че Нюйоркската полиция има подозрения за американска връзка в убийството на Морено.

— Имам някои въпроси във връзка със стрелбата, за уликите. Имате ли време сега? Може ли да поговорим?

Пауза, съперничеща на паузите на Нанс Лоръл.

— Опасявам се, че не, господине. Разследването по случая „Морено“ засега е прекратено и има…

— Как така прекратено? Неразрешен случай на убийство, станало преди седмица? В момента би трябвало разследването да е в най-интензивната си фаза.

— Точно така, капитане.

— Но защо? Арестували ли сте някой заподозрян?

— Не, сър. Първо, не разбирам за каква американска връзка говорите — убийството е дело на наркокартел от Венецуела. Най-вероятно. Очакваме новини от местните власти, преди да продължим. А лично аз трябваше да се заема с по-спешен случай. Изчезнала студентка. Американка. Ох, стават такива престъпления у нас — додаде отбранително, — но рядко, много рядко. Знаете как е, сър. Изчезна красива студентка и пресата ни се нахвърля. Като лешояди са.

Пресата. Може би заради това Райм най-после успя да говори с някого. Блъфът му беше засегнал болно място. Ефрейторът продължи:

— При нас изнасилванията са много по-малко, отколкото в Нюарк, Ню Джърси, значително по-малко. Но изчезването на студентка на островите се раздува като през телеобектив. Позволете да ви кажа, с цялото ми уважение, че вашите новинарски емисии са изключително несправедливи. Британската преса също. Сега обаче имаме изчезнала американска студентка, не английска, така че се занимаваме със Си Ен Ен и останалите лешояди. С цялото ми уважение.

Вече дърдореше несвързано — за да го отклони, според Райм.

— Ефрейторе…

— Много е несправедливо — повтори Поатие. — Студентка пристига тук от Америка. Идва на почивка или… да учи тук един семестър. А вината винаги е наша. Говорят ужасни неща за нас.

Криминологът беше изгубил и последната си капчица търпение, но се мъчеше да запази спокойствие.

— Ефрейторе, нека се върнем отново на убийството на Морено. Сигурни сме, че картелът няма нищо общо със смъртта му.

Мълчание, в рязък контраст с дърдоренето на полицая преди малко. И после:

— Е, моите усилия са насочени към намирането на студентката.

— Пет пари не давам за студентката — изстреля Райм, вероятно проявявайки лош вкус, но в момента наистина не му пукаше. — Робърт Морено. Моля ви. Има американска връзка и аз я разследвам в момента. Доста е спешно.

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС: abr942pd5t)

Роден: 2/73, Мичиган

Райм нямаше никаква представа кой е Рашид, следващото име на опашката от ЗСЗ, и се съмняваше, че е невинен баща от Кънектикът. Но беше съгласен с Нанс Лоръл, че този човек не бива да умре заради невярна или подправена информация.

Изпълнение: 5/19…

— Бих желал да получа копие от доклада от местопрестъплението, снимки и мястото, от което е стрелял снайперистът, доклад от аутопсията, лабораторните анализи. Цялата документация. И цялата налична информация за човек на име Дон Брънс, намирал се на острова приблизително по време на стрелбата. Това е неговото прикритие. Псевдоним на снайпериста.

— Ами всъщност още нямаме окончателния доклад. Имам някои бележки, но не са завършени.

— Не са завършени ли? — процеди Райм. — Убийството е станало на девети май.

— Мисля, че е така.

Мислел?

Изведнъж Линкълн се притесни:

— Направен ли е оглед на местопрестъплението?

— Ами, да, естествено.

Е, какво облекчение!

— Веднага се заехме в деня, след като господин Морено беше застрелян.

— На следващия ден ли?

— Да. — Поатие се поколеба, сякаш разбираше, че е сгазил лука. — Имахме друг проблем, друг случай през същия ден. Известен адвокат беше убит и ограбен в центъра на града, в кантората си. Това беше по-важно. Господин Морено не е наш гражданин, а адвокатът беше.

Две обстоятелства съществено намаляваха значението на местопрестъплението за следователите. Първото беше замърсяването му от хората, минали оттам — включително самите небрежни полицаи. Второто беше изминалото време между престъплението и огледа. Основните улики за установяването на самоличността на заподозрения и за отправяне на обвинението можеха да се изпарят буквално за часове.

Еднодневно забавяне на огледа за важни улики намаляваше броя им наполовина.

— Значи местопрестъплението още е запечатано?

— Да, сър.

Е, това поне беше нещо. Райм произнесе с тон, който се надяваше да звучи достатъчно мрачно:

— Ефрейтор, причината да се замесваме е, че който е убил Морено, ще продължи да убива.

Този път пауза.

— Наистина ли мислите така? — Прозвуча искрено разтревожен. — Тук ли?

— Не знаем.

После някой друг заговори ефрейтора. Нечия ръка закри телефонната слушалка и Райм вече не чуваше мърморенето. Поатие отново се върна на линията.

— Ще си запиша телефона ви, капитане, и ако успея да открия нещо полезно, ще ви звънна.

Райм стисна зъби. Продиктува номера си и бързо попита:

— Бихте ли претърсили отново местопрестъплението?

— С цялото ми уважение, капитане, вие в Ню Йорк разполагате с много по-голям ресурс от нас. Честно казано, всичко това ми идва малко в повече. Първият ми случай на убийство е. Чужденец активист, снайперист, луксозен курорт и…

— Първият ви случай на убийство ли?

— Ами да.

— Ефрейтор, с цялото ми уважение… — повтори той репликата на мъжа, — може ли да говоря с началника ви?

Поатие не звучеше оскърбено, когато отвърна:

— Един момент, моля. — И отново ръката закри слушалката. Райм чуваше приглушените думи. Сякаш различи думите „Морено“ и „Ню Йорк“. Поатие се обади отново след секунди: — Съжалявам, капитане. Оказва се, че началникът ми го няма, но аз имам номера ви. С радост ще ви се обадя, когато разполагаме с още нещо.

Райм смяташе, че това може да се окаже единственият му шанс, и съобрази бързо:

— Кажете ми само едно: извадихте ли куршумите цели?

— Единия да… — Разговорът секна. — Не съм сигурен. Извинете ме, моля. Трябва да вървя.

— Куршумът? Това е най-важното за случая. Само ми кажете…

— Струва ми се, че сгреших по този въпрос. Вече трябва да затварям.

— Ефрейторе, от кой отдел на полицията ви прехвърлиха?

Поредната пауза.

— От Бизнес инспекции и лицензи, сър. А преди това бях в пътна полиция. Трябва да затварям.

И разговорът прекъсна.