Джефри Дивър
Професионалистите (12)

12.

Джейкъб Суон приближи с колата си до терминала на „Мерийн Ейр“ на летище „Ла Гуардия“.

Внимателно пъхна куфара си в багажника на своя нисан — вътре бяха ножовете му. Разбира се, не можеше да ги носи в ръчен багаж. Отпусна се тежко на предната седалка, протегна се и си пое дълбоко въздух.

Суон беше изморен. Беше потеглил от апартамента си в Бруклин за Бахамите преди близо двайсет и четири часа и за изминалото време беше спал само три часа — повечето от тях пътувайки.

Сеансът с Анет беше приключил по-бързо от очакваното. Но след като се освободи от тялото, му отне известно време да намери изоставено място, на което изгарят смет, за да изгори уликите от предната седмица. След това трябваше да се погрижи за други подробности, например да поразчисти в апартамента на Анет и да предприеме рисковано, но в крайна сметка успешно посещение до мястото, където беше застрелян Морено — „Саут Коув Ин“.

След това трябваше да напусне острова по същия начин като миналата седмица — от един док близо до Миларс Саунд, където познаваше някои от хората, които всеки ден се събираха да работят по корабите, да пушат цигари „Кемъл“ или ганджа и да пият местна бира или по-вероятно, малцовата витаминна напитка „Трипъл Би“. Освен това вършеха и най-различни странични неща. Ефективно и дискретно. Бързо го отведоха с малка лодка до един от неизброимите острови близо до Фрийпорт, а после замина с хеликоптер до площадка южно от Маями.

Така беше на Карибите — имаше полиция, имаше и традиция. А второто отваряше възможност хора като Джейкъб Суон с една бала пари — естествено работодателят му разполагаше с много — да отива незабелязано където е необходимо да бъде.

След работата с ножа, след кръвта той беше сигурен, че Анет не е казала на никого за него, за въпросите, които уж нехайно й беше задавал преди седмица относно „Саут Коув Ин“, апартамент 1200, телохранителя на Морено и самия Морено. Всички тези факти можеха да бъдат свързани и това да доведе до силно компрометиращи заключения.

Беше използвал японските си ножове само няколко пъти, клъц, клъц… Вероятно дори не беше необходимо, понеже тя беше адски уплашена. Джейкъб Суон обаче беше много прецизен. Лесно можеш да развалиш деликатен сос, ако твърде бързо добавиш гореща течност към цвъртящата запръжка от брашно и масло. А случи ли се така, не можеш да го направиш. Беше въпрос на няколко секунди и на няколко градуса. Освен това човек не бива да пропуска възможността да усъвършенства уменията си. Така да се каже.

В момента излизаше покрай будката на изхода на паркинга, плати в брой и кара километър и половина по Гранд Сентрал, преди да спре и да смени регистрационните номера. След това продължи към къщата си в Бруклин.

Анет…

Клетата проститутка нямаше късмет, че се бяха срещнали, докато той планираше изпълнението на задачата си в „Саут Коув“. Провеждаше наблюдение, когато забеляза телохранителя на Морено, Симон Флорес, да говори с тази жена и да флиртува с нея. Явно излизаха заедно от някаква стая, а от езика на тялото им и от бърборенето той се досети какво са правили.

А, работещо момиче. Чудесно.

Той изчака час-два и после обиколи хотела нехайно, докато не я откри в бара, където тя си поръчваше разредени напитки и чакаше следващия си клиент като стръв на въдица.

Снабден с хиляда долара непроследими пари в брой, Суон с удоволствие заплува към нея.

След хубавия секс и още по-хубавата яхния той получи много солидни данни във връзка със задачата си. Обаче не беше очаквал да има разследване и не почисти изцяло подире си, както вероятно би трябвало. Затова се наложи второ пътуване до острова.

Успешно. И удовлетворително.

И ето че се върна в градската си къща в Хайтс, близо до Хенри стрийт, и паркира в гаража на алеята. Захвърли сака си във вестибюла, съблече се и си взе душ.

Дневната и двете спални бяха обзаведени скромно, предимно с неособено скъпи антики и с няколко неща от „Икеа“. Изглеждаше като всяка друга ергенска квартира в Ню Йорк, с изключение на две неща: огромния зелен сейф за оръжие, където имаше пушки и пистолети, и кухнята. На която и професионален готвач би завидял.

Точно към тази стая се запъти той, след като се избърса и облече халат и джапанки. „Вайкинг“, „Миеле“, „Кичън Ейд“, „Събзиро“, отделен фризер, охладител за вино, печка с лъчиста нагревателна зона — сам си ги беше избирал. Неръждаема стомана и дъб. По цялата стена имаше шкафове със стъклени вратички, пълни с тенджери и различни други принадлежности. (Подобни рафтове до тавана са показни, но трябва ли да ти се налага да миеш съда, преди да сготвиш в него?)

Суон си направи кафе с френска преса. Зачуди се дали да си приготви и нещо за закуска, докато отпиваше от силното кафе без захар и мляко.

Спря се на яхния с месо и зеленчуци. Той обичаше предизвикателствата в кухнята и готвеше рецепти на великите кулинари като Хестън Блументал или Гордън Рамзи. Докато служеше в армията, се връщаше от мисия и в квартирата си в Багдад готвеше за събратята си по оръжие, като използваше военния порцион и разни продукти, които купуваше от арабските пазари. Никой не го подкачаше за това. Първо, защото ястията винаги бяха превъзходни. И после, защото всички знаеха, че вероятно сутринта Суон е драл кожата от пръстите на някой бунтовник, за да изтръгне от него местонахождението на изчезнала пратка с оръжие.

А с такива хора се шегуваш на своя отговорност.

Сега извади половинкилограмов рибай стек от хладилника и разви бялата восъчна хартия. Лично беше приготвил това идеално като размери и форма парче месо. Всеки месец купуваше половин телешка плешка, съхранявана в специални хладилни помещения за хора като него — касапи аматьори. Посвещаваше цял един прекрасен ден на това да отделя месото от костта, да го оформя на филета, къси ребърца, дебели парчета, флейки, гърди.

Някои хора, които купуваха на едро, харесваха мозък, черва, шкембе и други дреболийки. Обаче на него това не му харесваше и той го пренебрегваше. Нямаше нищо морално или емоционално притеснително в тези части от животните, за Суон месото си беше месо. Беше просто въпрос на вкус. Кой не обича хрупкаво сотирани момици? Обаче повечето дреболийки бяха горчиви и обикновено създаваха повече ядове, отколкото удоволствие. Вонята от бъбречетата например се задържаше седмици наред в кухнята, а мозъкът беше твърде мазен и безвкусен (и тъпкан с холестерол). Не, времето, което Суон прекарваше облечен с престилка, боравейки с нож и трионче, беше посветено на класическите разрези, които той правеше като скулптор, за да постигне образци със съвършена форма, като същевременно остави възможно най-малко месо по костите. Това беше изкуство, не спорт.

То го успокояваше.

Малкият ми касапин…

Сега той сложи стека върху дъската за рязане — винаги дървена, за да предпазва ръбовете на ножовете — и плъзна пръст по месото, опипа колко е стегнато, провери структурата му, нашареността с тлъстина.

Обаче преди да го среже, изми и отново наточи ножа си „Кай Шун“ на бруса си „Данс Блек Хард Арканзас“, който струваше почти колкото ножа и беше най-доброто точило на планетата. Докато беше възседнал Анет, беше плъзнал ножа от езика до пръстите й и ножът по една нещастна случайност се бе натъкнал на кост. Сега трябваше да бъде наточен до съвършенство.

Най-сетне ножът беше готов, той отново насочи вниманието си към пържолата и наряза месото на кубчета със страна около половин сантиметър.

Можеше да ги направи по-големи и можеше да работи по-бързо.

Но защо да вършиш бързо нещо, което ти е приятно?

След като приключи, оваля кубчетата в примесено с градински чай брашно (личния му принос към класическата рецепта) и ги сотира в чугунен тиган, от който ги извади все още розови отвътре. След това наряза два червени домата и половин глава лук. Приготви зеленчуците с олио в тигана и върна при тях месото. Добави малко телешки бульон, наряза италиански магданоз и сложи тигана под директен огън, за да се образува коричка отгоре.

След минутка ястието беше готово. Добави сол и черен пипер и седна да изяде ястието с една кифличка с розмарин на много скъпа маса от тиково дърво до еркерния прозорец в кухнята си. Беше изпекъл кифличката преди няколко дни. Отбеляза си, че е станала още по-хубава, защото вкусът на билките се бе примесил добре с ръчно смляното брашно.

Суон се хранеше бавно както винаги. Изпитваше единствено съжаление към хората, които се хранят бързо.

Тъкмо приключи, когато получи имейл. Явно огромната разузнавателна машина за национална сигурност на Шрив Мецгър функционираше ефективно както винаги.

Получих съобщението ти. Радвам се на днешния успех.

Рискове, които трябва да сведеш до минимум/елиминираш:

1. Свидетели и други индивиди, информирани за операцията по ЗСЗ.

— предложение: разрови пътуването на Морено в Ню Йорк 30 април — 2 май.

2. Нанс Лоръл е водещ прокурор. Имената на следователите от Нюйоркската полиция ще бъдат изяснени скоро.

3. Има информатор за ЗСЗ. Издирваме самоличността му в момента. Ако ти хрумва нещо, предприемай мерки. По твоя преценка.

Суон звънна на своите техници и ги накара да му съберат малко данни. След това си сложи дебели жълти гумени ръкавици. Натри тигана със сол, избърса го и третира повърхността с горещо олио — разбира се, чугунът никога не трябва да се мие със сапун и вода. След това се зае да мие чиниите и готварските прибори с много гореща вода. Работата му беше приятна и беше установил, че най-добре мисли, докато стои тук и съзерцава едно твърдоглаво гинко в малката градина пред сградата. Ядките на това растение бяха интересни. Използваха ги в азиатската кухня — бяха основната съставка на вкусния японски яйчен чаванмуши. Обаче в големи количества бяха отровни. Но всъщност всяко ядене в ресторант може да е отровно — кой от нас не се пита в ресторанта дали случайно няма да се зарази със салмонела или с ешерихия коли! В Япония Джейкъб Суон беше опитвал фугу — небезизвестната риба балон с отровни органи. Ястието не му хареса не защото евентуално може да се окаже смъртоносно (при обучените готвачи отравянето е на практика невъзможно), а защото вкусът беше твърде деликатен за него.

Търкаше ли търкаше, отстраняваше всяка следа от храна от метала, стъклото и порцелана.

И размишляваше усилено.

Елиминирането на тези свидетели щеше да хвърли подозрение върху НРОС и свързаните с него хора, разбира се, защото заповедта за убийствата беше станала публично достояние. Това не беше добре и при други обстоятелства той щеше да се опита да инсценира нещастни случаи или да изфабрикува някакви фиктивни играчи, върху които да се стовари обвинението за убийствата, които предстояха: картелите, които Мецгър беше определил като истинските виновници за смъртта на Морено, или престъпници, вече вкарани в затвора от полицията и от прокурорката, с цел отмъщение.

Обаче в този случай това нямаше да свърши работа. Джейкъб Суон просто щеше да направи онова, което прави най-добре. Докато Шрив Мецгър отрича съществуването на заповед за убийствата, Суон щеше да се погрижи да не останат никакви улики или свидетели на неговата операция по прочистването, които да свържат НРОС или други истински действащи лица с убийствата.

Можеше да го направи. Джейкъб Суон беше много педантичен човек.

Освен това нямаше друг избор, освен да елиминира тези заплахи. Нямаше да допусне някой да застраши организацията му, работата му беше твърде важна.

Суон избърса съдовете, приборите и чашата от кафето с ленена кърпа и с прилежанието на хирург, който прави шевовете след успешна операция.