Джефри Дивър
Професионалистите (11)

11.

Човешки силует като невъзмутим, търпелив призрак застана на прага на Шрив Мецгър.

— Спенсър.

Административният му директор, дясната му ръка в щаба, се наслаждаваше на хладното синьо небе и на тихия бряг на езерото в Мейн, когато го призова кодирано съобщение от Мецгър. Бостън незабавно прекрати почивката му. Ако беше ядосан, а вероятно е било точно така, с нищо не го показа.

Би било неуместно.

Би било неприлично.

Повехналата елегантност на Спенсър Бостън принадлежеше на друго поколение. Той имаше старческо лице, бръчки покрай стиснатите устни и гъста, вълниста бяла коса — беше с десет години по-възрастен от Мецгър. Излъчваше спокойствие и разумност. Подобно на Вълшебника, Бостън не бе тормозен от Пушека. И ето че сега влезе в кабинета му, затвори вратата инстинктивно, за да не ги чуват чужди уши, и седна срещу шефа си. Не каза нищо, но погледна към мобилния в ръката на шефа си. Рядко използваното устройство, което никога не напускаше сградата, беше тъмночервено, но този факт нямаше нищо общо с неговата строга секретност. Просто компанията разполагаше с този цвят за незабавна доставка. Мислено го наричаше „вълшебния телефон“.

Директорът на НРОС осъзна, че мускулите му са парализирани от стискане на телефона.

Мецгър прибра телефона и кимна леко на мъжа, с когото работеше вече няколко години, откакто беше заел мястото на предишния директор на НРОС, изчезнал във вихъра на политиката. Неуспешно изчезнал.

— Благодаря, че дойде — каза директорът бързо и сковано, усещайки, че все пак трябва да спомене провалената ваканция. Пушекът му влияеше по много различни начини. Един от тях беше да размъти разсъдъка му и той да забравя да се държи като нормален човек дори когато не е ядосан. Когато някаква болест управлява живота ти, винаги си нащрек.

Тате… добре ли си?

Усмихвам се, нали?

Май да. Просто изглеждаш странно.

Административният директор настани едрото си тяло на стол срещу този на Мецгър. Столът изскърца. Отпи студен чай от висока пластмасова чаша и повдигна рошавите си вежди.

— Имаме информатор — осведоми го Мецгър.

— Моля? Невъзможно.

— Потвърдено е. — И Мецгър му обясни какво се е случило.

— Не — прошепна по-възрастният мъж. — Какво ще предприемеш?

Той отклони предизвикателния въпрос и додаде:

— Искам да го намериш. Не ме интересува как.

„Внимавай — напомни си. — У теб говори Пушекът.“

— Кой знае? — попита Бостън.

— Ами той. — Поглед към вълшебния телефон.

Нямаше нужда да е по-конкретен.

Вълшебника.

Бостън се свъси, беше притеснен. Преди беше работил в друга държавна агенция и много успешно управляваше активи в Централна Америка — по негов избор в такива възлови точки като Панама. А специалността му? Изкуството на смяната на режима. Това беше средата на Бостън, не политиката, но той знаеше, че без подкрепата на Вашингтон и той, и активите му може да останат на сухо в най-неподходящия момент. Няколко пъти беше пленяван от революционери, бунтовници или босове на наркокартели, бяха го разпитвали, вероятно дори го бяха изтезавали, но той никога не говореше за това.

И беше оцелял.

Бостън прокара ръка през завидно гъстата си, прошарена коса и зачака.

— Той… — поде Мецгър — е осведомен за разследването, но не каза и дума за изтичането на информация. Надали знае. Трябва да намерим предателя, преди информацията да стигне до околовръстното на столицата.

Докато Бостън отпиваше от чая си, бръчките на лицето му се вдълбаха още повече. По дяволите, този човек можеше да конкурира Доналд Съдърланд в ролята на прочут възрастен брокер на власт. Мецгър, макар и значително по-млад, имаше доста по-олисял череп от този на Бостън и беше кльощав и мършав. Имаше чувството, че изглежда като невестулка.

— Какво мислиш, Спенсър? Как така ще изтече една ЗСЗ?

Бостън отправи поглед към прозореца. Той не виждаше река Хъдсън от стола си, а само малко отразена светлина на късното утро.

— Инстинктът ми подсказва, че е някой от Флорида. Или, на второ място, от Вашингтон.

— Тексас и Калифорния?

— Съмнявам се — отговори Бостън. — Те имат копия на ЗСЗ, но ако не е активиран техен специалист, няма дори да ги отворят… А колкото и да не ми се иска да го казвам, не можем да изключим изцяло и тукашния офис. — Кимване на впечатляващата глава към централата на НРОС.

Със сигурност. Някой колега можеше да ги е продал, колкото и да болеше да си го помисли човек.

— Ще проверя при компютърните специалисти сигурността на сървърите, скенерите и ксероксите. Ще тествам с полиграфа висшите служители, които имат право да свалят информация от компютрите. Ще проведа голямо търсене във „Фейсбук“. И не само във „Фейсбук“, а и по блоговете, и по всички социални медии и сайтове, за които се сетя. Ще проверя дали някой с достъп до ЗСЗ е поствал критични материали за правителството и за нашата мисия тук.

Мисия. Да избиваме лошите.

Звучеше логично. Мецгър се впечатли:

— Добре. Много работа е.

Обърна поглед към прозореца. Видя един човек да мие прозорци, стъпил на скеле на стотина метра височина. Помисли си за хората, които бяха скачали от прозорците на единайсети септември, както често му се случваше…

Пушекът изригна в дробовете му.

Дишай…

Прогонѝ Пушека! Но не можеше. Защото те, хората, скочили в онзи страховит ден, не са можели да дишат. Техните дробове са били пълни с мазния дим от върховете на пламъците, които са щели да ги погълнат след броени секунди, пламъците са бушували в кабинетите им три на три метра и единственият им изход е бил полет през прозореца към вечността на бетона.

Ръцете му отново затрепериха.

Мецгър забеляза, че Бостън внимателно се взира в него. Шефът на НРОС небрежно намести снимката си заедно със Сет, Кейти и един пръхтящ кон, направена с прекрасна оптика, която в онзи случай беше увековечила скъп спомен, но не беше много по-различна от другата, способна ефективно да насочи куршум към нечие сърце.

— Имат ли доказателство за изпълнение?

— Не мисля. Статутът е „приключена“, това е всичко.

Заповедите за убийства бяха точно това — инструкции за приключване на задача. Никога нямаше документи, че убийството действително е било извършено. Ако някой задава въпроси, стандартната процедура беше да отричаш, отричаш, отричаш.

— Ще направим ли нещо… — подхвана Бостън.

— Звъннах тук-там. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Нещата… са задвижени.

Двусмислен глагол и подлог. Като за Вълшебника. Бостън имаше предвид хората не по-малко зловредни от издайника: прокурора, следователите.

Нещата били задвижени…

Спенсър Бостън с впечатляващата си бяла грива и още по-впечатляващата си биография като шпионин отпи отново от чая си. Сламката се плъзна по-надолу през отвора на пластмасовото капаче и леко потрепери като лък по струните на цигулка.

— Не се тревожи, Шрив. Ще го намеря — мъж или жена.

— Благодаря, Спенсър. Можеш да ми звъниш по всяко време, и денем, и нощем.

Бостън се изправи и закопча елегантния си костюм, шит по поръчка.

Когато той си тръгна, Мецгър чу сигнала от вълшебния си червен телефон, че е получил съобщение от екипите за наблюдение и претърсване на базите данни.

Прокурор беше Нанс Лоръл. Скоро щяха да му изпратят и имената на следователите от Нюйоркското полицейско управление.

Пушекът съществено се разсея, след като Мецгър прочете това. Най-сетне. Поне беше някакво начало.