Джефри Дивър
Професионалистите (1)

1.

Светкавицата го обезпокои.

Проблясък в далечината, бял или светложълт.

Откъм водата? Откъм ивицата суша срещу тихия тюркоазен залив?

Тук беше в безопасност. Тук се намираше на красиво и уединено място. Тук беше далеч от медийния блясък и от враждебните погледи.

Роберто Морено хвърли поглед през прозореца. Беше около четирийсетте, но не виждаше добре, затова побутна очилата и огледа околността — градината отвъд прозореца на апартамента, тесния бял плаж, трептящото синьо-зелено море. Красиво, уединено… и защитено. Наблизо не се поклащаха лодки. Но дори някой въоръжен неприятел да бе научил, че той е тук, и да бе успял да се промъкне незабелязано през фабриките на малкия остров на километър и половина отвъд водата, разстоянието и замърсяването замъгляваха гледката и изстрел би бил невъзможен.

Никакви светкавици, никакви проблясъци.

Разбира се, че беше на сигурно място.

Но Морено беше напрегнат. При него, също като при Мартин Лутър Кинг и Ганди, винаги имаше риск. Такъв беше животът му. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се да умре, преди да си е свършил работата. Беше още млад и го чакаше много работа. Събитието, с чието организиране беше приключил преди около час, беше важно и със сигурност щеше да привлече внимание, но беше само едно от поне дузина, планирани за следващата година.

Отвъд се разкриваше богато бъдеще.

Облечен със скромен жълто-кафяв костюм и бяла риза и кралскосиня вратовръзка — съвсем в карибски стил, ниският и набит мъж наля две чаши кафе от каничката, донесена от румсървис, и се върна на канапето. Подаде едната на репортера, който нагласяваше диктофон.

— Сеньор Де ла Руа. Мляко? Захар?

— Не, благодаря.

Говореха на испански, който Морено владееше свободно. Мразеше английския и го употребяваше само при необходимост. Така и не успя да се отърве напълно от акцента от Ню Джърси, когато говореше на майчиния си език. Звученето на собствения му глас го връщаше в ранните му години в САЩ — баща му работеше много и беше трезвен, а майка му — точно обратното. Пусти пейзажи, побойници от гимназията наблизо. Докато не дойде спасението: семейството се премести на доста по-приятно място от Саут Хилс, където дори езикът беше по-изтънчен.

— Моля, наричайте ме Едуардо — каза репортерът.

— Аз съм Роберто.

Името му всъщност беше Робърт, но то се свързваше с адвокати от Уолстрийт, политици във Вашингтон и генерали на бойното поле, осеяли като с евтино семе чуждата земя с телата на местните.

Така че предпочиташе Роберто.

— В Аржентина ли живеете? — попита Морено журналиста — слаб, оплешивяващ мъж, със синя риза без вратовръзка и с овехтял черен костюм. — В Буенос Айрес?

— Точно така.

— Знаете ли какво означава името на града?

Де ла Руа отговори, че не знае.

— Означава „хубав въздух“, разбира се — каза Морено. Четеше много — по няколко книги на седмица, предимно латиноамериканска литература и история. — Обаче въздухът, който се има предвид, е в Сардиния, Италия, а не в Аржентина. Наречен е така на селище на върха на хълма в Каляри. То се намирало, така да се каже, над острите миризми на стария град и затова е наречено Буен Айре. Испанският изследовател, който открил днешния Буенос Айрес, го кръстил на това селище. Разбира се, говорим за първите заселници в града. Били пометени от местните, които не харесвали европейската експлоатация.

— Дори и легендите ви имат определена антиколониална насоченост — отбеляза Де ла Руа.

Морено се изсмя и отново погледна през прозореца.

Проклетият проблясък. И все пак не виждаше друго освен дърветата и растенията в градината и мъглявата ивица суша на около километър и половина. Мястото, където беше отседнал, се намираше на безлюдния югозападен бряг на Ню Провидънс, островът на Бахамите, където се намираше Насау. Територията беше оградена и охранявана. Градината бе запазена само за този апартамент и защитена от високи огради на север и юг, а на запад се простираше плажът.

Нямаше никого. Нямаше как да има.

Може би птица. Или потрепване на листо.

Неотдавна Симон беше огледал района. Морено погледна към него — огромен, мълчалив бразилец, с тъмна кожа и хубав костюм — телохранителят му, облечен по-елегантно от него. Трийсет и няколко годишният Симон изглеждаше достатъчно опасен, както се очакваше от всеки охранител, но не беше гангстер. Преди да стане цивилен експерт по сигурност, той беше офицер в армията.

Освен това беше добър в работата си. Симон завъртя глава; беше разбрал, че шефът му гледа навън, и веднага пристъпи към прозореца и надникна.

— Просто светкавица — обясни Морено.

Телохранителят предложи да спусне завесите.

— По-добре не.

Морено беше решил, че Едуардо де ла Руа, който беше долетял в икономична класа на свои разноски от града на хубавия въздух, заслужава да се наслади на красивата гледка. Като журналист, известен, че отразява истината, вместо да пише напудрени статии за корпоративни висшестоящи и политици, надали живееше в лукс. Морено реши да го заведе на хубав обяд в ресторанта на „Саут Коув Ин“.

Симон погледна още веднъж навън, върна се на стола си и взе списание.

— Може ли? — Де ла Руа включи диктофона.

— Разбира се. — Морено съсредоточи вниманието си изцяло върху журналиста.

— Господин Морено, вашето Движение за местна власт току-що отвори първото си представителство в Аржентина. Кажете ми как ви хрумна тази идея? С какво се занимава вашата организация?

Морено беше изнасял тази лекция десетина пъти. Променяше я в зависимост от конкретния журналист и публика, но основното беше простичко: да насърчи местните да отхвърлят правителството и корпоративното влияние на САЩ, като станат самодостатъчни, единствено с помощта на микрозаеми, микроземеделие и микробизнес.

— Противопоставяме се на американското корпоративно развитие. На правителствената помощ и на социалните програми, чиято цел в крайна сметка е да ни пристрастят към своите ценности. Не гледат на нас като на човешки същества; третирани сме като евтина работна ръка и пазар за американските стоки. Виждате ли порочния кръг? Нашите хора са експлоатирани в компании, собственост на американци, а след това са подмамени да купят продукти от същите тези компании — отвърна той на репортера.

— Писал съм много за бизнес инвестициите в Аржентина и в други южноамерикански страни. Знам, че движението ви също прави такива инвестиции. Човек би казал, че критикувате капитализма, но все пак се възползвате от него — каза журналистът.

Морено прокара пръсти през въздългата си, преждевременно прошарена черна коса:

— Не, аз критикувам злоупотребата с капитализма и в частност американската злоупотреба с капитализма. Използвам бизнеса като оръжие. Само глупаците разчитат единствено на идеология, за да постигнат промяна. Идеите са кормилото, а парите — витлата.

— Ще го използвам за заглавие. Чел съм, че според някои хора сте революционер — усмихна се репортерът.

— Аз съм просто бъбривец! — Усмивката угасна. — Но помнете ми думата, светът се съсредоточава върху Близкия изток и всички пропуснаха раждането на далеч по-мощна сила: Латинска Америка. Това представям аз. Новият световен ред. Не може повече да бъдем пренебрегвани.

Роберт Морено се изправи и пристъпи към прозореца.

Около дванайсет метра високо отровно дърво се извисяваше в градината. Той често отсядаше в този апартамент и много харесваше дървото. Всъщност изпитваше приятелски чувства към него. Отровните дървета са огромни, находчиви и поразително красиви. Обаче, както подсказва името им, са отровни. Полените или димът от изгарянето на дървесината и листата може да проникнат в белия дроб. Но все пак дървото храни красивата бахамска пеперуда, а белоглавите гълъби кълват плодовете му.

„Аз съм като дървото — помисли си Морено, — може би ще е добър образ за статията. И това ще спомена.“

Пак онзи проблясък.

За част от секундата редките листа на дървото потрепнаха и високият прозорец пред него експлодира. Стъклото се превърна в милион кристални снежинки, в гърдите му лумна огнено цвете.

Роберто се оказа на канапето, което се намираше на метър и половина зад него.

„Но… какво се случи? Какво е това? Губя съзнание. Губя съзнание. Не мога да дишам.“

Той се взря в дървото, което вече се виждаше много по-ясно без стъкло, което да пречи на гледката. Клоните се поклащаха от вятъра откъм водата.

Листата се приближаваха и отдалечаваха. Дървото дишаше вместо него, защото самият той не можеше, не и с този огън в гърдите. Не и с болката.

Около него се чуваха плач и викове за помощ.

Навсякъде имаше кръв.

Слънцето залязваше, небето потъмняваше. Не беше ли сутрин? Морено си представи жена си, сина си и дъщеря си. Мислите му постепенно изчезнаха и накрая долавяше само едно: дървото.

Огънят в него се успокояваше, изчезваше. Печално облекчение. Тъмнината ставаше все по-дълбока.

Отровното дърво.

Отровно…

Отров…