Джоан Харис
Руническа светлина (32)

4

Никой, освен Мади не беше видял Коня, докато той се надигаше от Хълма. Но знаците от преминаването му бяха достатъчно ясни. Нещо голямо се беше освободило и като се имаше предвид каква следа бе оставило, беше само въпрос на време, преди да стигнат до очевидното заключение.

Първоначалната вълна ефимери от Хълма беше намаляла и сега към Аезир се бяха присъединили и Ванир, който в животинския си Облик бързо се бяха спуснали от Спящите към мястото, откъдето беше започнало нападението. Сега, докато се прегрупираха край Хълма Червен кон — или поне край онова, което беше останало от него — те тревожно оглеждаха нанесените щети и постепенно проумяха ужасната истина.

— Значи през цялото време този отвратителен Кон е бил точно тук, под носовете ни? — каза Фрейр. — Но кой е знаел къде да го намери? И защо?

— Локи — предположи Тор. — Той направи проклетото нещо.

Сив, все още в Облика си на бойна свиня, изгрухтя одобрително.

— Но защо е цялата тази бъркотия? — изписука Идун, която от всички Ванир единствена нямаше животински Облик и вместо това беше приела формата на лешник, който Ньорд стискаше в ноктите си. — Не е ли могъл просто да открадне Коня, без да събужда половината Задгробен свят?

— Говорим за Локи — напомни им Браги. — Кой може да каже защо прави нещо?

Никой не отговори на този въпрос. Но на всички беше ясно, че това, което някога изглеждаше като процеп между Световете, сега се бе превърнало в отворена рана. Нямаше начин да разберат кога ще ги връхлети нова вълна от ефимери, но за едно нещо всички богове бяха съгласни. Такива разрушения по границата между Световете не беше имало от времето на Рагнарьок и те до един смятаха, че очевидният виновник е Локи.

Имаха известни основания за това. В края на краищата той беше предизвикал първоначалната пролука в Сън. След това беше негова работа да пази Окото от Хълма Червен кон. Но сега то беше унищожено, а Хитреца го нямаше. Дирята му водеше на юг, следвана от леденосиния цвят, който можеше да принадлежи единствено на втурналия се да го преследва Хеймдал.

— Когато докопам тази невестулка — обади се Тор, като запрати Чука си по група демони, — ще го използвам за клечка за зъби.

— Аз ще го накълцам на стръв за рибите — закани се Ньорд.

— Аз ще си направя огърлица от зъбите му — рязко добави Фрейя в Облика си на мършояд.

— Аз ще опъна кожата му от тук до Фетълфийлдс — изгрухтя между бивните си Сив.

Веселко възвърна Облика си за достатъчно дълго време, за да отбележи самодоволно:

— Ами, не виждам да се е затичал да се връща, не и докато тая пасмина е тук… Опа, внимавайте, пак идват…

Затишието в битката се беше оказало само временно. Хълмът отново изхвърли изобилие от ефимери, които се оформяха, докато се приближаваха към тях с кошмарните си копита и криле, закриващи слънцето.

Боговете се подготвиха да се изправят срещу поредната атака.

Браги извади китарата си и удари мощен акорд. Цяла батарея от остри, малки ноти се разпръсна върху склона, покосявайки ефимерите. Въпреки това те продължаваха да прииждат.

Браги се намръщи и пристегна една струна.

— Фалшиво ли беше? — попита той.

Тор сви рамене с безразличие. Дориан Скатъргуд не различаваше тоновете, а и никога не се беше интересувал особено от музика. Що се касаеше до Гръмовержеца, китарите, свирките или, още по-лошо, лютните, обикновено беше най-добре да бъдат избягвани.

Вместо да отговори, той отново размаха Чука си и разцепи равнината чак до Долната земя. Захар въртеше мисловния си меч, Фрейр — двуострата си коса. Но за всеки един демон, който успееха да спрат, за всяка мисловна светкавица, която поразеше целта, за всяка ефимера, която изпратеха в забвение, десет други успяваха да избягат във въздуха, като ставаха нематериални и приемаха формата на пара или облаци или потъваха обратно в мочурливата почва, следваха корените, реките и потоците, намираха пътя до Единното море и носейки се по него, ловяха сънища.

От Малбри чак до Края на света хората усещаха присъствието им. Бебетата се събуждаха и плачеха, добрите кучета ставаха зли само за една нощ, възрастни хора умираха насън, а зайците ядяха малките си. Сън беше обърнал нова страница. Бедствието наближаваше.

Междувременно ситуацията при Хълма Червен кон изглеждаше безнадеждна. Численото превъзходство над боговете беше десет хиляди към едно. Отровени от токсичния въздух, с опърлени пера и изтощено сияние, покрити с болезнени порязвания и синини, стъпка след стъпка и удар след удар те бяха изтиквани назад, далеч от Хълма.

Тир беше ухапан от плъхове на няколко места. Дясната ръка на Фрейр висеше безжизнено. Китарата на Браги имаше скъсана струна. Дори Тор накуцваше, макар че Веселко все още се забавляваше. А потокът от ефимери откъм Хълма все така не спираше.

На по-малко от миля разстояние Мади беше дори в по-лошо положение от Аезир. Вкопчена в закърнелия дъб, с река от кал и пламъци под краката й, тя беше успяла с руни и с мисловния си меч да отбие най-страшното нападение. По-голямата част от съществата, които излизаха от Хълма, я избягваха, но един сблъсък с колона от мравки бръсначи, няколко пиявици и нещо, което наподобяваше птеродактил (макар, разбира се, тя никога да не беше виждала такъв), я остави покрита с порязвания и ожулвания и с дълбока рана на челото, която не спираше да кърви. Това, в съчетание с изпаренията от Долната земя и с непрекъснатите яростни атаки над сиянието й, много отслаби силите й. От мисловния й меч беше останало съвсем тънко острие, а хватката й върху ствола на дървото, станал хлъзгав от кръвта й, накрая започна да поддава.

Приятелите й, макар и наблизо, бяха недостижими. Въздухът кипеше от ефимери. Присъствието им образуваше нещо като мъгла, изпълнена с невидими шрапнели, която полепваше по косата и дрехите на Мади, смразяваше крайниците й и я дърпаше надолу, сломявайки съпротивата й.

Гарваните на Один не се виждаха никъде. Всъщност под пълзящия облак мъгла беше трудно да се зърне каквото и да било.

Тя разсеяно се зачуди къде ли е Локи. Вероятно на някое по-безопасно място. Хитрецът имаше дарбата винаги да отсъства, когато възникнат неприятности — нещо, което не му помогна да спечели доверието на Аезир по време на настоящия конфликт. А и онова, което сега излизаше от Хълма, щеше да постави на изпитание вярата дори и на най-преданите измежду няколкото останали приятели на Локи.

Както и преди, всичко започна с боботене от недрата на Долната земя. Притокът на ефимери намаля и после спря като тръба за вода, която се е запушила. След това се разнесе звук, сякаш хиляди чайници се готвят да изпуснат парата си — свистене, съскане и тракане…

Тогава се появи Йормунганд.