Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (91)

89.

— Къде си, Джон?

— Пред проклетия приют, ако изобщо можеш да повярваш. Аз поне не мога. Човекът обиколи квартала с количка от супермаркет, при това няколко пъти, а после се регистрира за нощувка още преди Сийгъл и останалите да сме си тръгнали. Чакам Дони Бърк да ме смени за през нощта.

— Трябва да изведем този човек от там — казах.

— Защо ми звучиш така, сякаш тичаш?

— Той е професор по математика, Джон. Експерт по прости числа. И хипотезата на Риман.

— Какво?

— Да. Казва се Станислав Вайда и е в неизвестност от една година. Чакай ме там. Идвам веднага.

Щях да стигна по-бързо с тичане, отколкото с колата. Слязох по задното стълбище и хукнах напряко през „Джудишъри Скуеър“.

— Аз ще се заема — каза Сампсън. — Ще го изкарам от тук още преди да дойдеш.

— Джон, недей…

Но той вече беше затворил. На моменти Сампсън е също толкова упорит и твърдоглав, колкото съм и аз понякога, и точно поради тази причина не мога да му се сърдя.

Ускорих крачка.

От „Джудишъри Скуеър“ излязох на „Форт стрийт“ и пресякох направо към Втора. Преди да стигна дотам обаче, видях Сампсън да тича към мен откъм гърба на сградата.

— Изчезнал е, Алекс! Количката му вече я няма, а се оказа, че сградата имала шибан заден вход. Той ме надхитри! Измъкнал се е! — Сампсън се обърна, изрита торба с боклук от тротоара и го разпиля по улицата.

Успях да го дръпна назад преди втория ритник.

— Чакай малко, Джон. Едно по едно. Все още нищо не знаем със сигурност.

— Изобщо не започвай с това — прекъсна ме той. — Той е. Аз лично му дадох онзи нож в ръцете, а после го оставих да се измъкне.

— Двамата го направихме, Джон — казах. — Двамата.

Ала Сампсън изобщо не ме чуваше. Сигурен бях, че каквото и да му кажех, той пак щеше да обвинява себе си, затова спрях да опитвам и пристъпих към действие.

— Не може да е стигнал далеч — започнах да разсъждавам. — Все пак не е скочил в такси или нещо подобно. Ще обикаляме квартала цяла нощ, ако трябва. Незабавно ще разпространя информацията до всички полицейски управления във Вашингтон. Ти сложи още хора на улицата. Сутринта може да извикаме и някой от специалните части, ако се наложи. Те са като хрътки. Ще го хванем.

Сампсън кимна и тръгна нагоре по улицата, без да обели и дума.

— Как му беше името? — попита той, когато го настигнах.

— Станислав Вайда — казах.

— Станислав…?

— Вайда.

— По дяволите. Ще се науча да го казвам, когато заловим кучия му син.