Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (87)

85.

Нашият беглец бе стигнал почти до ъгъла, когато двамата със Сампсън излязохме навън. Изглеждаше на около петдесет, но се движеше доста бързо за годините си.

— По дяволите… по дяволите…

Преследването пеш е ужасна работа. Наистина. Независимо от обстоятелствата, това е последното нещо, което човек би искал да прави в края на дълъг работен ден. А ето че точно в момента двамата със Сампсън си скъсвахме задниците от тичане подир някакъв луд.

Извиках му няколко пъти да спре, но това очевидно не влизаше в плановете му.

Автомобилното задръстване по „Ди стрийт“ му помогна да пресече улицата сравнително лесно.

Втурнах се след него и успях да се шмугна между едно такси и камион на ЕМКОР. В същото време няколко мъже, насядали на пластмасови столове пред приюта, крещяха след нас:

— Тичай, момче! Тичай!

— Дай, дай, дай, дай, дай!

Предположих, че не подкрепят мен.

Той продължи да тича към малкия парк до Министерството на труда, който пресичаше по диагонал високите сгради в посока към „Индиана авеню“, но нямаше късмета да стигне толкова далеч.

Тук теренът беше терасиран и когато той се покатери на първата подпорна стена, това го забави достатъчно, за да го настигна. Улових го за раменете, дръпнах го назад и двамата се стоварихме тежко на тревата. Слава богу, че вече не бяхме на тротоара.

Той веднага започна да се усуква в ръцете ми, за да се измъкне, после се опита и да ме ухапе. Сампсън дотича запъхтян и притисна гърба му с коляно, а аз се изправих.

— Не се съпротивлявайте, господине! — извика Джон, когато започнах да го обискирам.

— Не! Не! Моля ви! — крещеше той с лице към тревата. — Нищо не съм направил! Аз съм невинен човек!

— Какво е това? — попитах аз и измъкнах от джоба на мръсното му палто нож. Увит в тоалетна хартия и опакован с тиксо.

— Не го конфискувайте! — каза. — Моля ви! Това е моя лична вещ!

— Не го конфискувам — отвърнах. — Просто ще го задържа за известно време.

Помогнах му да се изправи на крака и го поведох към стената, за да поседне.

— Господине, имате ли нужда от медицинска помощ? — попитах. Беше ожулил челото си при падането. Стана ми малко съвестно. Дожаля ми за този човек, който седеше пред мен и трепереше. Без значение, че само допреди минута се бореше с всички сили и се опитваше да отхапе един от пръстите ми.

— Не — каза. — Не.

— Сигурен ли сте?

— Не съм длъжен да говоря с вас. Няма причина да ме арестувате.

Говореше добър английски, макар и малко приповдигнат. И очевидно не беше толкова луд, колкото си помислих в началото, въпреки че продължаваше да избягва погледа ми.

— Ами това? — попитах аз и кимнах към ножа. После го подадох на Сампсън. — Виж какво, ти току-що избяга от вечерята си. Искаш ли хотдог? Нещо за пиене?

— Не съм длъжен да говоря с вас — повтори той.

— Да, това го разбрах. Кока-кола добре ли е?

Той кимна, като продължаваше да гледа към земята.

— Един хотдог и една кока-кола — каза Сампсън и се запъти към подвижните павилиони на „Ди стрийт“. На отсрещния тротоар стоеше Сийгъл със своите хора и чакаше да разбере какво се е случило. Макс спазваше дистанция, помислих си. Ето една промяна в положителна насока.

— Чуй ме — казах. — Направи ти впечатление, че не съм те питал за името ти, нали? Единственото ми желание е да открия човека от снимката. И смятам, че ти знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш.

— Не — продължи да упорства той. — Не, не. Аз съм само един беден човек.

— Тогава защо избяга? — попитах.

Но той не отговори, а аз не можех да го насилвам. Тук беше прав. Интуицията ми не беше достатъчно основание за арест.

Освен това имаше и други начини за получаване на информация.

Когато Сампсън се върна с хотдога, човекът го излапа на три хапки, пресуши безалкохолното на един дъх и се изправи.

— Свободен съм да си ходя, нали? — попита.

— Ето визитката ми — казах. — В случай че промениш решението си.

Подадох му я, а Сампсън му върна ножа.

— Няма да ти трябват монети, за да ми се обадиш — допълних. — Просто кажи на който и да било полицай на улицата, че искаш да говориш с мен. И не се забърквай в неприятности с този нож, чу ли?

Не каза довиждане, естествено. Просто прибра ножа в джоба си и тръгна по „Ди стрийт“, а ние стояхме и гледахме как се отдалечава.

— Слушам те, Сампсън — казах. — И ти ли мислиш същото като мен?

— Така смятам — отвърна той. — Просто ще изчакам да се скрие зад ъгъла.

— Съгласен съм. Аз ще помоля Сийгъл да довърши работата в приюта. Искам да занеса тази кутийка кока-кола в лабораторията, може пък да открием нещо интересно.

Нашият мистериозен човек стигна до Първа улица, зави наляво и продължи напред, докато се скри от полезрението ни.

— Добре, аз поемам оттук — каза Сампсън. — Ще ти звънна, ако изникне нещо.

— Аз също — отвърнах аз и се разделихме.