Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (63)

61.

Всъщност денят се оказа сравнително забавен — изпълнен със спокойствие и неочаквани обрати като симпатичната бивша жена на Мич. Малко след залез-слънце стигнаха до Арлингтън. Мич прекара по-голямата част от пътуването обърнат към страничното стъкло; въздишаше и се мяташе като човек, който не може да спи.

Ала когато се качиха на моста „Рузвелт“, той рязко се изправи и впери поглед през предното стъкло.

— Дени, какво е това, по дяволите?

В двете платна на магистралата се точеха опашки от автомобили. Имаше патрулни коли с включени светлини, както и униформени полицаи, които сновяха наоколо. Не приличаше на обикновено задръстване, а нямаше никакви признаци за катастрофа.

— Пътна проверка — каза Дени, след като осъзна какво точно се случваше.

От няколко години в града редовно поставяха контролно-пропускателни пунктове, но само в най-опасните квартали. Такова нещо Дени виждаше за пръв път през живота си.

— Нещо сериозно се е случило. Ама много сериозно.

— Това не ми харесва. Дени. — Коляното на Мич започна да подскача. — Те не издирваха ли „Събърбън“ след нашия удар в „Удли Парк“?

— Да, но тъмносин или черен. Освен това спират всички, без изключение, виждаш ли? Дявол да го вземе, ще ми се да имахме малко вестници, които да продадем в задръстването — каза Дени с пресилен ентусиазъм. — Можеше да възстановим част от парите, които изхарчихме за гориво днес.

Ала Мич сякаш не го слушаше. Седеше, прегърбен и напрегнат, докато бавно напредваха в колоната автомобили.

И тогава внезапно попита:

— А откъде всъщност дойдоха парите за гориво. Дени? И онзи плик за Алиша? Изобщо не ми е ясно как плащаме за тези неща…

Дени скръцна със зъби. Едно от най-характерните неща за Мич бе това, че обикновено не разпитваше.

— Знаеш какво се е случило с любопитната котка, нали, Мичи? Мъртва е. Мъртва. Ти просто се фокусирай върху големите неща, всичко останало остави на мен. Включително и това.

Вече се намираха точно пред контролно-пропускателния пункт и някакъв полицай с размерите на баскетболист им махна да се придвижат напред.

— Свидетелство за правоуправление и документите на автомобила, ако обичате.

Дени бръкна в жабката и му ги подаде, без да трепне. Това бе предимството да работиш за точните хора. Дени Хумболт имаше досие, чисто като момина сълза. Дори глобите му за неправилно паркиране изчезваха от регистрите като дим.

— Какво се е случило, господин полицай? — попита той. — Изглежда сериозно.

Ченгето отговори на въпроса му с въпрос, докато погледът му шареше по купчината боклуци на задната седалка.

— Откъде идвате вие, двамата?

— Джонсънбърг, Пенсилвания — каза Дени. — Там със сигурност няма да ви хареса, между другото. Грозна дупка.

— Колко време отсъствахте от града?

— Само днес. Тръгнахме сутринта. Подозирам, че няма да отговорите на въпроса ми, а?

— Точно така. — Полицаят върна документите и махна с ръка. — Можете да продължите.

Щом потеглиха, Мич отлепи ръце от коленете си и въздъхна с облекчение.

— На косъм бяхме — каза. — Това копеле подозираше нещо.

— Нищо подобно, Мичи — възрази Дени. — Нищо подобно. И той е като всички останали — никой не подозира нищо. Нищичко.

Не след дълго попаднаха на новинарска емисия по радиото. Носеше се упорита мълва, че снайперистът — вашингтонският патриот — е атакувал отново. Застрелян бе полицай, чието име не се съобщаваше.

Естествено, след моста „Рузвелт“ имаше цяла върволица полицейски коли, паркирани от лявата страна на „Рок Крийк Паркуей“. Дени нададе радостен вик.

— Я гледай, свинско събрание! Коледа май подрани тази година.

— Какви ги приказваш, Дени? — Мич все още изглеждаше леко стъписан от полицейската проверка.

— Мъртвото ченге, човече! Не чу ли? — каза Дени. — Всичко се развива точно така, както се надявахме. Току-що се сдобихме с имитатор!