Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (61)

59.

Мич и Дени напуснаха Вашингтон в стария бял „Събърбън“ още преди изгрев-слънце — Дени шофираше, както винаги. Предишния ден той бе сервирал на Мич известно количество лесно смилаеми глупости — че е истински мъж, че народът го обича и от сорта, — а Мич ги преглътна с лекота и даже му се усладиха.

В интерес на истината колкото по-малко знаеше Мич относно причината за краткото им пътешествие, толкова по-добре.

Пътят до Джонсънбърг, Пенсилвания, отне около пет часа. Тук хартиените фабрики изпускаха същата кисела воня като онези покрай коритото на Андроскогин, където бе израсъл. Тази дребна подробност го накара да си припомни собствените си бедняшки корени — същите, които бе изтръгнал от земята преди двайсет години. Оттогава бе обиколил света повече от веднъж, а това малко градче го накара да се почувства така, все едно се е върнал у дома — макар да нямаше никакво желание.

— Ами ако не иска да говори с мен, Дени? — попита Мич за около осемдесет и пети път тази сутрин. Колкото повече приближаваха, толкова по-бързо се тресеше коляното му, а ръцете му стискаха жълтата плюшена маймуна в скута му с такава сила, сякаш искаше да удуши проклетото нещо. Тя вече имаше дупка в козината си, тъй като Мич изтръгна електронния етикет в магазина в Алтуна точно преди да напъха играчката под якето си.

— Просто опитай да се отпуснеш, Мичи. Ако не иска да си тук, проблемът е неин. Ти си американски герой, човече. Никога не го забравяй. Ти си истински герой с добри намерения.

Най-после спряха пред малка неприветлива тухлена къща близнак, на улица с малки неприветливи тухлени къщи близнаци. Поляната отпред приличаше на гробище за стари играчки, а на автомобилната алея се виждаше ръждясал син „Форд Ескорт“.

— Изглежда доста… приятно — намръщи се Дени. — Хайде да проверим дали има някой вкъщи.