Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (55)

53.

Същата вечер, малко след като ядох претоплена храна от предишния ден и доста след като децата се разотидоха по леглата, получих обаждане от Кристин.

Още в секундата, когато видях името й на дисплея, се почувствах като разпънат на кръст от противоречиви чувства. Не можех просто да не й отговоря, а нямах никакво желание да комуникирам с когото и да било. В крайна сметка реших да приема обаждането, защото не исках да ми гостува за втори път.

— Какво има, Кристин?

Чух я да плаче.

— Не биваше да правиш така днес, Алекс. Не беше нужно да ме отпращаш така грубо.

Вече вървях от спалнята към кабинета си. Затворих вратата зад гърба си и чак тогава продължих.

— Така е — казах. — Но ти се появи внезапно и на всичко отгоре излъга. Повече от веднъж.

— Излъгах само защото сметнах, че синът ни заслужава да види семейството си заедно!

Отново се карахме, както винаги. Цялата тази история ме накара да се почувствам изтощен и ми припомни колко ужасно се чувствах по време на съдебната битка за Али.

— Али вижда семейството си заедно всеки ден — възразих. — Просто не вижда майка си.

Тя отново се разхлипа.

— Как можа да го кажеш?

— Не се опитвам да те нараня, Кристин. Просто говоря самата истина. — Търпението ми се крепеше на косъм. Кристин сама си причиняваше това с безотговорното си отношение към майчинските си задължения.

— Е, не се тревожи, желанието ти е изпълнено. Аз съм на летището.

— Моето желание е всички да сме щастливи с изборите, които направихме — казах.

— Стига ти да си щастлив на първо място, не е ли така, Алекс? Не е ли било винаги така?

И тогава косъмът, който крепеше търпението ми, се скъса.

— Ти не помниш ли, че ме напусна? — избухнах. — Не помниш ли как ти се молих да останеш във Вашингтон? Не помниш ли, че изостави Али? По дяволите, нищо от това ли не си спомняш?

— Не ме ругай! — кресна в отговор тя, ала аз още не бях приключил.

— И сега какво? Смяташ, че е достатъчно да се появиш тук без предупреждение, за да промениш всичко, което се е случило оттогава? Не става така, Кристин, и аз не бих променил нищо, дори и да можех!

— Не. — Гласът й бе твърд като стомана. — Очевидно не.

После внезапно затвори. Бях шокиран, но едновременно с това изпитах облекчение. Може би ме изпробваше, за да види дали ще й звънна, ала аз нямах никакво желание да го правя. Седнах на креслото в кабинета, загледах се в тавана и се опитах да се успокоя.

Мисълта, че някога съм обичал Кристин, ми подейства почти като шок. Тогава не исках нищо друго, освен да бъдем семейство завинаги. Сега това ми звучеше като историята на чужд човек.

Сега просто исках Кристин да се махне от живота ми.