Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (107)

105.

Щом влязох в сградата, хукнах по стълбите — десет етажа до покрива, но аз бях в доста добра форма. Адреналинът също си свърши работата.

Няколко минути по-късно излязох на покрива на „Мидлендс“. Изпитах странното усещане за дежавю — чувствах се почти като предишната нощ в музея.

Размахах пистолета си наляво и надясно. Нищо. Зад вратата също нямаше никого.

Бях дошъл тук през някакъв склад и стените му блокираха видимостта към онази част на сградата, която гледаше към Дванайсета улица. Оттам би трябвало да стреля Хенеси, ако изобщо се намираше в тази сграда.

В далечината се чуваше вой на сирени. Надявах се, че се движеха в посока към мен.

Опрях гръб до стената и бавно започнах да се движа към ъгъла с насочено напред оръжие.

Макар и слабо осветен, покривът от страната на улицата изглеждаше пуст. В единия край имаше два сгъваеми градински стола и съборен метален варел.

Ала от Хенеси нямаше и следа.

Приближих се до ръба и погледнах надолу. Улицата беше спокойна. Ако изключим колата на Бюрото с отворените й врати и купчинка строшени стъкла на земята, нямаше никакви други индикации за случилото се преди малко.

Няколко души дори минаха оттам, без да обърнат внимание на щетите.

После, докато се навеждах още малко за по-добра видимост, кракът ми удари нещо, което издаде слаб метален звук. Извадих фенера си „Маг лайт“ и го насочих надолу.

Празни гилзи. Няколко.

Пулсът ми се ускори. Обърнах се и се озовах срещу дулото на 9-милиметров „Валтер“.

Мъжът — по всяка вероятност Стивън Хенеси — държеше пръста си на спусъка, а дулото — на около два сантиметра от челото ми.

— Не мърдай — нареди ми той. — Не смей да трепнеш дори. От това разстояние няма как да не улуча.