Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (88)

86.

Докато се отдалечаваше от полицаите, Станислав Вайда все още усещаше как сърцето му бие лудо. Нещата не бяха приключили. Не. Не. Далеч не.

Всъщност, когато стигна до ъгъла и се осмели да погледне назад, те продължаваха да го наблюдават. Може би щяха да го последват.

Допусна голяма грешка, че хукна да бяга. Това само влоши нещата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи да върви. Да. После ще му мисли. Да.

Пазарската количка го чакаше точно там, където я бе оставил — в една ниша на гърба на „Линдхолм“. Не беше позволено да се ползва задният вход. Всъщност много малко хора знаеха, че изобщо има такъв.

Нишата бе достатъчно голяма да побере количката — без да се вижда от улицата, — когато се налагаше да я остави някъде. Той я извади от там и продължи да върви бавно и предпазливо, ала готов да хукне отново, ако се наложи.

Обичаше да се движи. Вървенето успокояваше съзнанието му. А потракването и вибрирането на количката по тротоара бе като бял шум, който заглушаваше другите градски звуци. Създаваше пространство, където той можеше да мисли ясно, да се фокусира върху работата си и да планира следващите си действия.

Сега трябваше да си спомни докъде беше стигнал, преди да го прекъснат.

44-то мерсеново число, това ли беше? Да. Точно така. 44-то мерсеново число.

Картината бавно започна да се завръща в съзнанието му, като проблясък от сенките, докато най-после успя да я види ясно.

Да я види и да я изкаже с думи.

Думите се изливаха от него като порой, но тихо, нищо повече от едва доловимо мърморене. Неразбираемо за околните, но напълно достатъчно да съживи числото за себе си, отново.

— 2^32582657-1 — каза.

Да. Точно това беше. 44-то число на Мерсен. Да. Да. Да.

Той ускори крачка и продължи нагоре по улицата, без да поглежда назад.