Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (80)

78.

Четирите часа шофиране до Ню Джърси изминаха неусетно. Може би защото мозъкът ми не спираше да работи. Твърде жалко, че не разполагах с излишно време, иначе с удоволствие бих се отбил да видя братовчед ми Джими Паркър в ресторанта му „Ред Хат“ на брега на Хъдсън в Ървингтън.

Господи, имах огромна нужда от почивка и вкусна храна.

Може би в гроба в Луисвил имаше някой погребан, но аз бях готов да се обзаложа, че това не беше истинският Стивън Хенеси. Не и този, оставил отпечатъците си върху онзи „Събърбън“.

Оставаше въпросът под каква самоличност се прикриваше Хенеси през последните няколко години. И къде беше сега? И каква работа имаха в Ню Джърси той и партньорът му фантом?

Възнамерявах да се срещна с детектив Кауън при езерото Търн Мил, откъдето е била извадена колата. Исках да огледам района на дневна светлина, а после да го придружа до паркинга за конфискувани автомобили, за да видя самото превозно средство.

Ала когато звъннах на Кауън, за да му кажа, че съм съвсем наблизо, той не вдигна.

Същото се случи и когато пристигнах на уговореното място в южния край на езерото. Ядосах се, но не ми оставаше нищо друго, освен да сляза от колата и да огледам наоколо.

Търн Мил бе един от няколкото водни басейна в резервата Колиърс Милс, който заемаше хиляди акри земя. От това място виждах само дървета, вода и черния път, по който току-що бях пристигнал. Идеалното място да потопиш автомобил, без да те забележи някой.

Ивицата земя до водата бе отъпкана и набраздена с дълбоки следи от гуми, вероятно след полицейската акция по изваждането на събърбъна. Предположих, че колата е била бутната във водата от ръба на дървения мост, при който езерото се стесняваше в канал.

Гледайки отгоре, човек би помислил, че водата е достатъчно дълбока, но очевидно не беше. Но така или иначе подобна грешка нямаше как да бъде поправена.

Приключих с огледа и тръгнах обратно към автомобила си. Реших, че едва ли ще е особено трудно да открия полицейското управление в града, ала точно тогава забелязах на пътя патрулна кола, която се движеше в моя посока, при това много бързо.

Носеше се с бясна скорост покрай езерото, после свърна към гората, а малко по-късно отново се показа между дърветата и паркира точно зад моята.

Отвътре излезе руса жена в полицейска униформа и ми махна за поздрав.

— Детектив Крос?

— Да?

— Аз съм полицай Гуаданьо. Детектив Кауън ме помоли да ви открия и да се върна с вас по най-бързия начин. В града имаме убийство, жена на име Бърнис Тали.

Очевидно искаше да ми каже, че Кауън вече не работи по моя случай.

— Можеш ли да ме придружиш до паркинга за конфискувани автомобили, или трябва да получа разрешение от някого? — попитах.

— Не — отговори тя. — Имам предвид… не сте ме разбрали правилно. Кауън иска да дойдете на местопрестъплението. Той смята, че убийството на госпожа Тали може да има връзка с вашия случай.

— Със събърбъна? — недоумявах. — Или със снайперистите?

Жената смутено заопипва ръба на шапката си. Изглеждаше леко притеснена.

— Вероятно и с двете — каза. — Може да се окаже случайност, но преди две години съпругът на същата тази жена беше открит мъртъв — застрелян — точно на това място. — Тя посочи към малка горичка на трийсетина метра от нас. — Тогава съдебният лекар го определи като инцидент по време на лов, но извършителят остана неизвестен. Кауън смята, че който и да е бутнал онзи събърбън във водата, не е дошъл на това място случайно. Честно казано, при нас убийствата са рядко срещано явление. Като основен заподозрян и за двата смъртни случая той посочва сина — Мичъл Тали.

Тя замълча, подпря ръка на отворената врата и ме погледна право в очите.

— Детективе, може и да не ми влиза в работата, но смятате ли, че е възможно това да е вашият вашингтонски стрелец? Следя случая от самото начало.

Предпочетох да премълча.

— Нека първо огледам местопрестъплението, преди да кажа каквото и да било — отвърнах.

Ала отговорът на въпроса й беше да.