Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (49)

47.

На другия ден звънецът на входната врата прекъсна вечерята ни. Обикновено звънеше телефонът и почти винаги търсеха Джени. А тя се чудеше защо не исках да й взема мобилен телефон.

— Аз ще отворя! — изчурулика тя и скочи от масата.

— Залагам пет долара, че е Тери Ан — казах.

Бри сложи парите си на масата.

— Аз залагам на Алексис.

Който и да звънеше, очевидно бе минал проверката на Ракийм.

Джени се върна почти веднага. Лицето й изглеждаше абсолютно безизразно, като в посттравматичен шок.

И тогава в кухнята ми влезе Кристин Джонсън.

— Мамо! — Али скочи от стола си и го прекатури. После хукна към майка си и се метна в прегръдките й.

— Виж се! Виж се само!

Кристин го прегърна силно и се усмихна над рамото му на останалата част от присъстващите — онази нейна възхитителна усмивка, която толкова добре си спомнях; същата, която сякаш ти казваше, че всичко на този свят е идеално, дори когато реалността няма почти нищо общо с това.

— Мили боже! — каза тя, когато погледът й обиколи масата. — Всички до един изглеждате така, сякаш сте видели призрак!

В известно отношение се чувствах точно така. Преди няколко години по молба на Кристин бяхме подписали споразумение, с което прехвърлихме упражняването на родителските права над Али върху мен. Тя го виждаше в дома си в Сиатъл трийсет дни всяко лято и петнайсет дни през учебната година. Моето единствено условие бе да се придържаме към това споразумение за доброто на всички. Така и правехме… поне до тази вечер.

— Не мога да повярвам на очите си! — Тя остави Али на пода и го огледа от глава до пети. В очите й блестяха сълзи. — Как порасна толкова много след последната ни среща?

— Не знам — изписка Али и гордо изгледа всички ни.

Усмихнах се заради него.

— Виж кой е дошъл, приятелче! Можеш ли да повярваш? — После вперих поглед в Кристин. — Каква изненада.

— Виновна — каза тя, без да сваля усмивката от лицето си. — Здравей, Реджина.

— Кристин. — Гласът на Нана бе хладен и сдържан. Прозвуча ми сякаш едва владееше гнева си.

— А ти трябва да си Бри. Толкова се радвам, че най-после се виждаме. Аз съм Кристин.

Бри бе удивителна, както винаги. Стана от стола си, отиде до Кристин и я прегърна.

— Имаш невероятен син — каза тя. Бри винаги намираше начин да каже истината във всяка ситуация, дори в неловки моменти като този.

— Мамо, искаш ли да видиш стаята ми? — Али вече я дърпаше за ръката и я водеше към стълбището в коридора.

— Разбира се — каза тя и отново ме погледна — за разрешение, предполагам. Всъщност в този момент погледите на всички бяха вперени в мен.

— А защо да не се качим тримата? — казах аз и се изправих, за да ги последвам.

Преди да тръгнем по стълбите, Кристин спря и се обърна към мен. Али хукна нагоре към втория етаж.

— Знам какво си мислиш — каза тя.

— Нима?

— Повярвай ми, не е нищо повече от това, което изглежда. Алекс. Изненадващо посещение. Тази седмица имам конференция във Вашингтон и просто нямах търпение да видя Али.

Не знаех дали да й вярвам, или не. С течение на годините Кристин се бе доказала като много непостоянен човек; това включваше и начина, по който се бореше с всички сили за родителските права, а после внезапно се отказа от тях.

— Можеше да се обадиш предварително — казах. — Трябваше да се обадиш, Кристин.

Али буквално изкрещя от най-горното стъпало:

— Хайде, идвайте, хора!

— Идваме, дребосъче! — извиках аз в отговор. Докато се качвахме по стълбите, прошепнах на Кристин: — Това се случва за пръв и последен път. Няма да се повтори. Разбрахме ли се?

— Абсолютно — съгласи се тя и стисна ръката ми. — Заклевам се, да пукна, ако лъжа!