Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (32)

30.

Когато двамата със Сампсън излязохме от конферентната зала, едва не се сблъскахме с Джойс Каталони от нашия Комуникационен център, която стърчеше права точно до вратата.

— Тъкмо се канех да ви измъкна отвътре — каза тя. — Радвам се, че не се наложи.

Погледнах часовника си — пет без петнайсет. Това означаваше, че долу имаше поне три дузини репортери, нетърпеливи да ме опекат на бавен огън за новинарските си емисии в пет и шест часа. Дявол да го вземе, време беше да нахраним звяра.

Джойс и Сампсън ме придружиха надолу по стълбите. Отказахме се от асансьора, за да обсъдим набързо някои неща, които да обмисля по пътя.

— Кийша Самюълс от „Уошингтън Поуст“ иска да направи профил за списание „Съндей“.

— Не — отказах. — Харесвам Кийша, умна е, безпристрастна е, но все още е твърде рано за толкова подробни статии.

— Освен това Си Ен Ен и Ем Ес Ен Би Си са готови да отделят на тази история трийсет минути от праймтайма си, ако ти се съгласиш на интервю.

— Джойс, няма да правя никакви изявления, докато не разполагаме с информация, която искаме да направим обществено достояние. Ще ми се да имахме такава.

— Няма проблем — съгласи се тя, — но да не дойдеш да ми плачеш на рамото, когато ти искаш да правиш изявления, а те вече са се прехвърлили на друга гореща новина. — Джойс беше стара пушка в управлението и неофициалната квачка на следствените служби.

— Аз никога не плача — казах.

— Освен в случаите, когато те притискам в ъгъла на ринга — контрира ме Сампсън и замахна с юмрук към мен.

— Това е дъхът ти, не юмруците ти — не му останах длъжен.

Стигнахме до партера и Джойс спря с ръка на вратата.

— Извинете ме, Бийвъс. Бътхед? Готови ли сме да се фокусираме? — Освен това тя вършеше прекрасно работата си и аз се чувствах спокоен, че стои зад гърба ми по време на тези ежедневни медийни брифинги, които понякога ставаха малко напрегнати.

Малко ли казах? Още в секундата, когато се появихме на стълбите пред входа на „Дейли Билдинг“, върху нас се изсипа жужащ рояк репортери.

— Алекс! Какво можеш да ни кажеш за „Удли Парк“?

— Детектив Крос, погледнете насам!

— Каква доза истина има в слуховете за…

— Хора! — извика Джойс към тълпата от журналисти. Гласовите й възможности бяха пословични в управлението. — Оставете човека да направи изявлението си! Моля ви!

Нахвърлих набързо фактите от последните двайсет и четири часа и казах онова, което можех, относно балистичната експертиза на Бюрото, без да навлизам в подробности. След това се върнахме в изходна позиция и журналистическият кошер отново полудя.

Първи се докопаха до мен „Канал 4“. Разпознах микрофона им, но не и репортера, който ми изглеждаше не повече от дванайсет годишен.

— Алекс, имаш ли някакво съобщение за снайпериста? Има ли нещо, което той трябва да знае?

За пръв път на стълбите се възцари нещо като тишина. Всички искаха да чуят какво ще отговоря на този въпрос.

— Виновникът за убийствата може да се свърже с нас по всяко време — обърнах се аз към камерите. — Знаеш къде да ни намериш.

Медиите вероятно очакваха да чуят нещо доста по-заканително, но всички участници в рамките на разследването имахме споразумение: никакви предизвикателства, никакво прекрачване на граници, никакво публично охарактеризиране на убиеца — или убийците, — докато не разберем нещо повече за това с кого си имаме работа.

— Следващият въпрос. Джеймс! — извика Джойс, просто за да държи нещата под контрол и да приключим по-бързо с всичко това.

Джеймс Дод, един от кореспондентите на националната телевизия Ен Би Си. Държеше в ръка дебел сноп бележки и ги разлистваше, докато говореше.

— Детектив Крос, има ли някаква истина в слуховете за син „Буик Скайларк“ с нюйоркска регистрация или за тъмен на цвят, очукан „Събърбън“, паркиран недалеч от местопрестъплението в „Удли Парк“? И можете ли да ни кажете дали някой от тези автомобили има връзка с убиеца?

Почувствах се едновременно ядосан и изненадан от този въпрос. Проблемът бе в това, че Дол си разбираше от работата.

В интерес на истината имах един стар приятел — Джером Търман от Първо районно, — който тихомълком разследваше тези свидетелски показания от нощта на убийството на Длоухи. До този момент разполагахме единствено с километричен списък на автомобили, отговарящи на това описание, и никакво доказателство, че имат каквато и да било връзка с убийствата.

Имахме огромно желание да опазим тази информация в тайна, но очевидно някой се бе разприказвал пред пресата — в което имаше известна ирония предвид конферентния разговор и лекцията ми за дискретността преди броени минути.

Дадох единствения възможен отговор:

— Без коментар по този въпрос на този етап от разследването.

Все едно разклатих пържола пред глутница бесни кучета. Цялата журналистическа маса пристъпи още по-близо към нас.

— Хора! — за втори път изрева Джойс. — Един по един. Знаете процедурата.

Ала това бе изгубена битка. Подхвърлих им още няколко „без коментар“ и застинах като мумия, докато някой най-после не смени темата. Само че вече беше твърде късно. Ако някое от тези превозни средства действително принадлежеше на снайперистите, те вече разполагаха с ясно предупреждение, а ние току-що бяхме загубили ценно преимущество.

Това беше първото сериозно изтичане на информация в разследването, но нещо ми подсказваше, че нямаше да е последното.