Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (30)

28.

Петъкът след убийството на Длоухи бе от онези свежи пролетни дни, в които вятърът носи дъх на лято, макар че все още е рано да захвърлиш зимното си яке.

Кайл закопча сакото си, свърна по „Мисисипи авеню“ и продължи на север, сливайки се с околния пейзаж, така да се каже. Перуката, гримът и контактните му лещи вършеха идеална работа, макар да изглеждаха обикновени до комичност. Откакто направи пластичната операция на лицето си, смяташе всичко това за задължително ежедневно условие, за необходимо зло.

По същата логика този западнал квартал не спадаше към местата, които той би избрал да прекара един прекрасен пролетен следобед. Тук бялата либерална вина на Америка се чувстваше като у дома си, ала не чак толкова, че някой да направи нещо по въпроса.

Но точно в този момент Кайл не даваше и пет пари за този проблем.

Вървеше по улицата съвсем бавно, за да пристигне пред Югоизточния общински културен център малко преди четири и половина. Говореше се, че днес раздавали безплатни билети за „Магьосниците“, заедно с последната възпитателна кампания за децата — „Просто кажи не“.

Бяха дошли дори някои от най-необузданите момчета, а неколцина от тях изтичаха навън през двойната стъклена врата точно когато Кайл се появи пред ниската тухлена сграда.

Погледът му се спря върху едно конкретно момче в тълпата. То заобиколи стълбите пред входа, прескочи една ниска стена и спря, за да хвърли опаковка от шоколад, после продължи нагоре по улицата.

Кайл го последва — достатъчно близо, за да не изпусне момчето от поглед, и достатъчно далеч от ушите на другите, преди да предприеме каквото и да било.

Пресечка и половина по-късно момчето внезапно спря и рязко се обърна. Все още дъвчеше шоколада и заговори с пълна уста:

— Човече, защо вървиш подире ми, мамка му?

Беше просто едно хлапе, но в кафявите му очи нямаше и капчица страх. Изражението на лицето му по нищо не се различаваше от това на всеки начинаещ гангстер, който изкарваше хляба си по тези окаяни улици.

Момчето повдигна долния край на въздългата си бяла блуза и показа черната кожена дръжка на нож, който сигурно стигаше чак до средата на кльощавия му крак.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, отворко? — попита той.

Кайл се усмихна одобрително.

— Бронсън, нали? Или предпочиташ да те наричам Пук-Пук?

— Кой се интересува? — Имаше добре развити инстинкти, ала беше достатъчно глупав. Бронсън издърпа дръжката — съвсем мъничко, колкото да се изфука със стоманеното острие.

Кайл се изтегли встрани от улицата и разтвори сакото си, за да покаже малкия пистолет „Берета“, прибран в кобур под мишницата му. Извади го, хвана го за дулото и го насочи с дръжката към момчето.

Зениците на малкия Бронсън се разшириха — не от страх, а от внезапен интерес.

— Имам изгодно предложение за теб, младежо. Искаш ли да спечелиш петстотин долара?