Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (3)

1.

В „Джорджтаун“ се бе взривила поредната улична шахта. Експлозията изхвърли капака дванайсет метра нагоре във въздуха. Ситуацията приличаше на странна епидемия, а застаряващата градска инфраструктура бе почти разрушена.

С течение на времето подземните кабели се протриваха и разтапяха, изпълвайки пространството под улиците със запалим газ. Накрая — и все по-често напоследък — оголените жици образуваха волтова дъга, предизвикваха експлозия в канала и изпращаха поредния стоманен диск, с тегло сто и трийсет килограма, във въздуха.

Точно за тези ужасни, фатални новини живееха Дени и Мич. Всеки следобед те вземаха вестниците за продажба и хукваха към обществената библиотека на Двайсет и четвърта улица, за да проверят в уебсайта на областния транспортен отдел къде са най-тежките задръствания. Вадеха хляба си от задръстванията в пиковите часове.

Дори в най-обикновен ден „Кий Бридж“ оправдаваше прякора си — Франкенщайн, ала днес достъпът до „Ем стрийт“ наподобяваше нещо средно между паркинг и цирк. Дени си проправяше път към центъра на задръстването, а Мич пое периферията.

— „Тру Прес“, само за долар, помогнете на бездомните!

— Исус ви обича, ще помогнете ли на бездомните?

Представляваха странна на вид двойка — Дени, бял мъж с ръст над метър и осемдесет и пет, с развалени зъби и набола четина, под която прозираше хлътнала брадичка; и Мич, с тъмнокожото си младежко лице, набито тяло, висок сто шейсет и седем сантиметра и с къси сплъстени къдрици, пасващи му идеално.

— Това тук е една съвършена метафора, нали? — казваше Дени. Говореха си един на друг над покривите на автомобилите, или по-скоро говореше Дени, а Мич пазеше поведение пред клиентите. — Някъде много дълбоко под земята се трупа напрежение и никой не забелязва, щото там долу има само плъхове и лайна и на никого не му пука, нали? Обаче един ден… — Той изду бузи и издаде звук като от експлозия. — И тогава вече ще трябва да обърнеш внимание, щото плъховете и лайната ще са навсякъде и всеки ще иска да разбере защо някой друг не е направил нещо, за да предотврати това. Имам предвид… ако Вашингтон не е под прицел, не знам какво друго може да е това, по дяволите!

— Под прицел, братле. Прицел-мрицел — отвърна Мич и се изсмя на собствената си тъпа шега. Върху избелялата му тениска имаше надпис: Ирак — ако не си бил там, млъквай! Носеше провиснали камуфлажни панталони, също като Дени, само че неговите бяха отрязани под коленете.

Дени държеше ризата си наметната през раменете, за да показва сравнително приличните плочки на корема си. Никога не вреди да предложиш малко радост за окото, а лицето му не предлагаше много радост.

— Това е американският начин — продължи той достатъчно гръмогласно, за да го чуе всеки с отворен прозорец. — Продължавай да правиш онова, което винаги си правил, и ще продължиш да получаваш онова, което винаги си получавал. Прав ли съм? — попита той симпатична бизнесдама в BMW. Жената се усмихна и дори си купи вестник. — Бог да ви благослови, госпожице. Ето така се прави, дами и господа!

— Ей, Дени — извика Мич и кимна с брадичка към двама пътни полицаи, които си проправяха път към тях от Трийсет и четвърта улица. — Мисля, че тези двамата не ни харесват особено.

Дени се провикна към ченгетата, преди да са успели да го заговорят първи.

— Уличната просия не е незаконна, господа полицаи. Не и извън територията на федералните паркове, а доколкото ми е известно, „Ем стрийт“ не е парк!

Единият от полицаите махна с ръка към гъстия трафик от ръмжащи коли и служебни камиони на електрическа компания „Пенко“ и на противопожарната служба.

— Шегуваш се, нали? Хайде, изчезвайте.

— Стига де, човече, наистина ли смяташ да отречеш правото на двама бездомни ветерани да си изкарват достойно прехраната?

— Някога бил ли си в Ирак, човече? — добави Мич. Разговорът им започна да привлича вниманието на хората.

— Чу какво ти каза колегата ми — обади се вторият полицай. — Изнасяйте се оттук. Веднага. Хайде.

— Ей, човече, всички имаме задници, но не е задължително да се държим като такива! — рече Дени и разсмя неколцина от околните граждани. Тълпата започваше да му симпатизира.

Неочаквано някой го бутна. Мич не обичаше да го докосват и полицаят, който се осмели да го направи, полетя назад и се приземи по задник между колите. Другото ченге сложи ръка върху рамото на Дени, но той светкавично я отблъсна.

Време беше да изчезват.

Дени се покатери върху тавана на жълто такси, скочи от другата страна и тръгна към „Проспект стрийт“. Мич незабавно го последва.

— Спри на място! — извика след тях единият полицай.

Дени се обърна. Вече ги деляха няколко автомобила.

— И какво смяташ да направиш? Да застреляш бездомен ветеран насред улично задръстване? — После разпери широко ръце. — Хайде, човече. Застреляй ме. Спести на правителството някой и друг долар.

Хората започнаха да натискат клаксони и да се провикват през прозорците.

— Оставете човека на мира!

— Подкрепете войската!

Дени се усмихна, козирува отривисто със средния си пръст към полицая и хукна да настигне Мич. Секунди по-късно двамата тичаха с всички сили нагоре по Трийсет и четвърта улица и не след дълго се скриха от поглед.