Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (29)

27.

Улицата пред къщата на семейство Длоухи се пълнеше бавно и упорито — великолепна гледка. Дени и Мич се мотаеха в края на тълпата; не твърде близо, но достатъчно, за да я виждат. Имайки предвид ужасната нощ в приюта след първото убийство. Дени реши, че Мич има нужда от положителни емоции.

Ако тялото на Мел Длоухи го нямаше в къщата, значи бяха изнесли негодника през задния вход. Ченгета в тъмни костюми и вратовръзки непрекъснато сновяха покрай прозорците на обляната в светлина всекидневна.

Мич не говореше много, но Дени усещаше напрежението му. Мащабът на цялата тази работа започваше сериозно да притиска този иначе огромен мъж. Не, по-скоро огромно хлапе.

— Извинете, господин полицай? Заловиха ли извършителя? — попита Дени едно от ченгетата до загражденията около периметъра просто за да се надуе пред Мич.

— Следете вестниците и телевизията, сър — отговори ченгето. — Честно казано, и аз не знам.

Дени се обърна към Мич и тихичко му прошепна:

— Чу ли това? Сър. Явно квартала си го бива.

Мич извърна поглед встрани и започна да се чеше по брадичката, за да прикрие задоволството си.

Ченгето тъкмо се канеше да включи радиостанцията си, когато Дени отново се обади:

— Извинете, дали не ви се намира излишна цигарка? — попита той и размаха синята си запалка. На хората винаги им е приятно да видят бездомник със собствена запалка, а полицаят не правеше изключение, защото веднага извади от патрулната кола пакет „Камел Лайтс“.

— Една е достатъчна — каза Дени и кимна към Мич, който стърчеше над рамото му. — Ще си я поделим.

Ченгето извади две цигари от пакета.

— В кое подразделение си служил?

Дени сведе поглед към избелялото си камуфлажно яке.

— Трета бригадна тактическа група, Четвърта пехотна дивизия. Най-добрите отвъд океана.

— Най-добрите след нас — каза Мич. — Аз бях в сухопътните войски на Ню Джърси, в покрайнините на Балад, Ирак.

Всъщност Мич никога не бе носил униформа, но Дени го бе подковал достатъчно и той умело играеше ролята си. Хората обичаха ветерани. Това винаги им помагаше.

Дени взе цигарите от ченгето, кимна в знак на благодарност и подаде едната на Мич.

— Носи се мълва, че този човек може да е от нашите, като се има предвид начинът, по който стреля — рече той.

Полицаят сви рамене и кимна към моравата пред къщата.

— В този квартал мълвата не се носи бързо. Трябва да попитате някой репортер. Аз просто наглеждам тълпата.

— Аха, ами добре… — Дени запали своята цигара, издуха дима и се усмихна. — Няма да ви се пречкаме повече. Бог да ви благослови, господин полицай, и благодарности за това, което правите.