Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (23)

21.

Хайде, Бронсън — казах и се изправих. — Да се омитаме оттук.

— Къде отиваме? — попита той. — В ареста за малолетни? Аз не те ударих, човече.

— Не, не отиваме там — отвърнах аз. — Как ти хрумна? Хайде, да тръгваме.

Погледнах часовника си. До края на сесията ни оставаха още трийсетина минути. Бронсън ме последва в коридора — по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго. Обикновено, когато излизаме заедно от стаята, аз го придружавам до дежурния социален работник.

Щом излязохме навън и аз отключих вратите на колата, той отново се закова на място.

— Да не би да си някой извратеняк, Крос? Къде ме водиш?

— Да, извратеняк съм, Пук-Пук — казах. — Влизай в колата.

Той сви рамене и се качи в колата. Забелязах как поглади с ръка кожената тапицерия на седалката и огледа стереоуредбата, ала запази комплиментите или подигравките за себе си.

— Е, каква е тази голяма тайна? — попита той, когато потеглихме. — Къде, по дяволите, отиваме?

— Няма тайна — казах. — Наблизо има кафене „Старбъкс“. Искам да ти купя едно от онези фрапучино, дето ги продават там.

Бронсън извърна глава към прозореца, ала аз успях да забележа усмивката му. Не беше голямо постижение, но поне за няколко минути този ден хлапето може би бе усетило, че съм на негова страна.

— Венти^[1] — каза той.

— Да, венти.