Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (20)

18.

Хотелският телефон звънна точно в полунощ. По-късно щях да осъзная, че това не е било случайност. Полунощ е и началото на нов ден, а човекът от другата страна на слушалката имаше точно това предвид, буквално.

— Алекс Крос — казах.

— Че и романтичен, освен всичко друго. Обясни ми, детектив Крос, как успяваш?

Гласът на Кайл Крейг звучеше като ледена вода — и имаше същия светкавичен ефект да променя всичко.

— Кайл — казах аз, за да го чуе Бри. — Откога си във Вашингтон?

Тя вече седеше в леглото, но щом чу името, грабна мобилния си телефон от нощното шкафче и хукна към банята.

— Какво те кара да мислиш, че съм във Вашингтон? — попита Кайл. — Знаеш, че имам очи и уши навсякъде. Не е нужно да съм там, за да знам всичко.

— Така е — потвърдих. Полагах огромно усилие да звуча спокойно. — Но аз съм един от любимите ти субекти.

Той се засмя съвсем тихичко.

— Бих искал да ти кажа, че ме ласкаеш, но не мога. Е, разкажи ми за семейството. Как е мама Нана? Как са децата?

Това не бяха въпроси, а заплахи. И двамата го знаехме. Любимата тема на Кайл — семейството. Може би защото неговото беше напълно прецакано. Всъщност той беше убил и двамата си родители. По различно време. Достатъчно основание да захапя стръвта, но аз успях да запазя самообладание.

— Кайл, защо се обаждаш? Ти винаги имаш основателна причина за всичко, което правиш.

— Така и не успях да видя Деймън — продължи той. — Сигурно още е в академията „Къшинг“, нали? Това е някъде на запад от Устър, прав ли съм? Обаче Али! Как бързо расте това момченце!

Стиснах ръба на матрака със свободната си ръка. Идеята, че децата ми присъстват в мислите на Кайл, ми идваше в повече.

Ала имаше нещо, което вече знаех със сигурност — заплахите и предупрежденията просто наливаха масло в огъня му. Той винаги бе изпитвал безумно желание да се съревновава с мен, съвсем буквално. Първия път ми беше почти невъзможно да го победя.

Как, по дяволите, да се справя с това отново?!

— Кайл — подех аз с възможно най-спокоен тон, — отказвам да водя този разговор, ако не знам накъде отива. Така че, ако имаш да ми казваш нещо…

— Пепел при пепелта и прах при прахта — каза той. — Не е някаква голяма тайна. Алекс.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ти ме попита накъде отива това. Пепел при пепелта и прах при прахта — на същото място, където отива всичко. Е, някои от нас стигат там по-бързо от други, не е ли така? Първата ти съпруга например, но аз нямам заслуга за това.

И тогава желанието му се изпълни. Избухнах, просто нервите ми не издържаха.

— Чуй ме хубаво, боклук такъв! Стой далеч от нас. Кълна се в господ, че ако някога…

— Ако някога какво? — отвърна на огъня той със същата енергия. — Нараня тъпото ти семейство? Очистя безценната ти годеница? — Тонът му се промени за секунди в изпепеляващ гняв. — Как се осмеляваш да ме заплашваш? Нима ти заслужаваш това, което имаш? А можеш ли да преброиш колко човешки живота си отнел ти, Алекс? Колко семейства си разбил с онзи твой 9-милиметров? Ти нямаш дори представа какво е това загуба — все още нямаш, шибан лицемер такъв!

За пръв път го чувах да избухва така. Кайл рядко използваше ругатни. Поне онзи Кайл, когото познавах.

Дали се променяше по някакъв начин, или това бе просто поредният му театър?

— Искаш ли да ти кажа коя е истинската разлика помежду ни, Алекс? — продължи той.

— Аз вече знам разликата — отвърнах. — Ти си луд, аз не съм.

— Разликата е, че аз съм жив, защото никой от вас все още не е успял да ме убие, а ти си жив, защото аз все още не съм решил да те убия. Моля те, кажи ми, че този очевиден факт не ти е убягнал.

— Аз няма да те убивам, Кайл. — Вече не можех да се контролирам, думите просто сами се изливаха от устата ми. — Ще направя всичко възможно да изгниеш до смърт, бавно, като те върна в старата ти килия в Колорадо. Там ти е мястото.

— О, това ми припомня… — започна той, а после внезапно затвори. Типично за Кайл, просто още един начин да каже, че той е започнал това и той ще го довърши по неговия си начин. Да властва и да контролира, за него бе от първостепенно значение.

Бри внезапно се появи до мен и ме прегърна.

— Говорих с Нана — каза тя. — Всичко е наред, но й казах, че се прибираме у дома. Обадих се и в управлението да изпратят полицейска кола. Вече пътуват натам.

Станах и започнах да се обличам по най-бързия начин. Целият треперех от гняв, но не само заради Кайл.

— Оплесках нещата, Бри. Здравата ги оплесках. Не мога да му позволя да припари толкова близо до мен. Не и по този начин. Не мога! Това само ще влоши нещата.

Ако изобщо беше възможно.