Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (18)

16.

Същия следобед чаках Бри пред „Пен Бранч“, когато излезе от работа. Нямах търпение да я видя и когато тя най-после напусна сградата, на лицето ми цъфна широка усмивка.

— Каква приятна изненада — каза тя и ме целуна. Вече дори не се опитвахме да си налагаме ограничения за тези неща в работна обстановка. — На какво дължа това удоволствие? Истинско угощение.

— Без въпроси — отвърнах аз и любезно й отворих вратата на колата. — Искам да ти покажа нещо.

Планирах това от известно време и макар че работата отново започваше да се трупа на камари, нямах никакво намерение да се отказвам от идеята си. Поехме по „Норт Капитъл стрийт“ в посока към „Мичиган“, а после свърнахме към Католическия университет, където паркирах.

— Хм… Алекс? — Бри се втренчи през предното стъкло и дори погледна нагоре. — Когато говорихме за малка сватба, май трябваше да бъда по-конкретна.

Базиликата на Националния храм „Непорочно зачатие“ е една от десетте най-големи църкви в света и — според мен — най-красивата във Вашингтон, а може би и в цялата страна.

— Не се тревожи — казах. — Просто минаваме оттук. Хайде.

— Добре, Алекс. Надявам се да е така.

Римско-византийската архитектура на храма е изумителна, но в същото време атмосферата вътре е невероятно спокойна. Високите арки те карат да се чувстваш миниатюрен, а милионите малки златни мозаечни плочици в произведенията на изкуството изпълват всеки ъгъл с една особена кехлибарена светлина, каквато не съм виждал никъде другаде.

Улових ръката на Бри и я поведох по едната от страничните пътеки, през напречния неф към по-широкото пространство в дъното. Отзад е оградено с редица сводести прозорци със стъклописи, а по цялата си дължина отпред е отворено към катедралата.

— Бри, може ли да видя пръстена ти? — попитах.

— Пръстена ми?

Тя се смути, но се усмихна и ми го подаде. Тогава аз коленичих на едно коляно и отново улових ръката й.

— Това предложение ли е? — попита ме тя. — Защото аз имам новина за теб, скъпи. Ти вече ме имаш.

— Трябва да го изрека пред бог — казах аз и си поех въздух, защото внезапно се почувствах леко притеснен. — Бри, аз нямах нужда от теб, преди да те срещна. Мислех си, че се справям прилично, и… животът ми течеше нормално. Но сега… ти си до мен и аз се замислям, че за това сигурно има причина. — Не бях подготвял никаква реч и трудно намирах думите, да не говорим за буцата, която усещах в гърлото си. — Ти ме караш да вярвам, Бри. Не знам дали мога да обясня какво означава това за някого като мен, но се надявам, че ще ми позволиш да прекарам остатъка от живота си с теб, за да ти го покажа. Бриана Лий Стоун, ще се омъжиш ли за мен?

Тя все още се усмихваше, но аз виждах как се опитва да преглътне сълзите си. Дори и тук Бри се опитваше да остане твърда като скала.

— Нали знаеш, че си малко луд? — попита тя. — Знаеш го, нали?

— Ако е грешно да те обичам — запях шепнешком аз, — не искам да съм прав.

— Добре, добре, само недей да пееш — каза тя и двамата се разсмяхме като две малки деца в обществена библиотека. Ала се смеехме през сълзи — и двамата.

Бри коленичи до мен, положи нежно ръката си върху моята и бавно плъзна годежния пръстен обратно на мястото му. Когато ме целуна леко по устните, усетих топлина и потръпнах до мозъка на костите си.

— Алекзандър Джоузеф Крос, задавай ми този въпрос колкото пъти искаш, отговорът винаги е да. Винаги е бил и винаги ще бъде.