Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (12)

10.

В ранното утро вече стоях лице в лице със Сид Дамлер, единия от двамата собственици на лобистка фирма „Дамлер-Микелсън“. Крейг Пилки бе един от най-големите им „чудотворци“, както ги наричаха в този бизнес, получил само за миналата година хонорари на стойност единайсет милиона долара.

До този момент официалният коментар на фирмата беше, че не разполагат с „никаква информация“ за закононарушения от страна на техни служители. Във вашингтонската игрова схема това обикновено е шифър за покриване на нечий задник, без да си притиснат в ъгъла от закона.

Не че имах някакви предразсъдъци към Дамлер от самото начало. Това се случи по-късно, след четиридесет минути чакане да ме приеме, и след още двайсет минути едносрични, уклончиви отговори от негова страна, с такова изражение на лицето, сякаш предпочиташе да му вадят корен на зъб — или може би сякаш в момента му вадеха корен на зъб.

От всичко, което чух, успях да сглобя следната информация: преди да се присъедини към служителите на „Д-М“, Крейг Пилки — родом от Топека, Канзас — бе прекарал три двугодишни мандата в Конгреса, където си беше спечелил репутация на говорител на банковата индустрия в Капитолия. Носеше неофициалното прозвище Ре-Дерегулатора и бе спонсорирал — или участвал в съвместно спонсорство — не по-малко от петнайсет отделни проектозакона, насочени към разширяване на правомощията на кредиторите.

Според уебсайта на „Д-М“ основната специалност на Пилки бе подпомагане на компаниите за финансови услуги да „направляват федералното правителство“. Преди смъртта му най-големият му клиент е било сдружение от дванайсет средно големи банки от цялата страна с над седемдесет милиарда общи авоари. Тези компании бяха направили дарения за предизборната кампания на другата жертва, конгресмен Винтън, и бяха дали ход на настоящото федерално разследване.

— Защо ми разказвате всички тези неща за Крейг и „Дамлер-Микелсън“? — пожела да узнае Сид Дамлер, който все още не даваше никакви признаци дали тази информация му е известна, или не.

— Защото, при цялото ми уважение, съм длъжен да отчета факта, че известен брой хора ще приемат смъртта на Крейг Пилки за радостна новина — отвърнах.

Дамлер изглеждаше потресен.

— Това прозвуча отвратително.

— Кой би могъл да желае смъртта му? Имате ли някаква представа? Знам, че е имало заплахи.

— Никой. За бога!

— Трудно ми е да повярвам — отсякох. — Изобщо не ни помагате да открием този убиец.

Дамлер стана от стола си. Червенината по лицето и шията му ярко изпъкваше на фона на бялата му риза.

— Срещата ни приключи.

— Седни — казах. — Моля те. — Изчаках го да седне и продължих. — Отлично разбирам, че не искаш да даваш на вашите критици повече ефирно време от това, което вече са използвали. Вие сте компания за реклама и връзки с обществеността, разбирам и това. Но аз не съм репортер от „Поуст“, Сид. Аз трябва да разбера кои са били враговете на Крейг Пилки — и не ми казвай, че той не е имал такива.

Дамлер се облегна назад с ръце зад тила. Изглеждаше така, сякаш очакваше да му сложа белезници.

— Предполагам, че би могъл да започнеш с някои от асоциациите на собственици на недвижими имоти — най-после рече той. — Не бих казал, че са големи почитатели на Крейг. — Той въздъхна и погледна часовника си. — Освен това: цялата общност на потребителите, откачените блогъри, анонимните автори на обидни имейли. Избери си. Може да се свържеш и с Ралф Нейдър^[1] за съдействие.

— Някаква част от тази информация събрана ли е на едно място? — попитах аз, без да обръщам внимание на сарказма му.

— Естествено, стига да засяга клиентите ни. Но ще ти трябва съдебно разпореждане, преди дори да си помисля дали изобщо да припариш до нея. Информацията е поверителна.

— Подозирах, че точно така ще реагираш — казах аз и поставих два комплекта документи на бюрото му. — Едно разпореждане за файловете и едно за имейлите. Бих искал да започна с кабинета на Пилки. Ще ме заведеш ли, или сам да го намеря?