Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (110)

108.

След още два дни досадна и изтощителна писмена работа си взех почивка и прекарах известно време от уикенда в една игра, която децата ми наричат наваксване. В повечето случаи това означава да си изключа телефона и да прекарвам колкото се може повече време с тях, макар че двамата с Бри все пак успяхме да си откраднем няколко благословени часа само за нас в неделя следобед.

Отидохме с колата до едно място в Кливланд Хайтс, наречено Трегарон. Това е огромно имение в неогригориански стил на територията на Вашингтонското международно училище, което през летните месеци се даваше под наем. Наш гид беше строгата госпожица Мими Бенто — директор на междуобщностните отношения.

— А това е Стаята с терасата — каза тя.

Просторната зала с месингови полилеи и паркет на пода водеше към вътрешен двор, опасан с балдахини. Отвъд него се простираха зелени морави и гледка към Кингъл Вали. Не твърде занемарени. Всъщност красиви. И аристократични.

Госпожица Бенто надникна в кожената си папка.

Свободна е на единадесети август, на двадесет и пети и… следващата година, разбира се. Какъв брой гости предвиждате?

Двамата с Бри се спогледахме. Изглеждаше странно, но наистина не бяхме обсъждали чак такива подробности. Знаехме, че искаме да е в тесен кръг. Всичко това беше ново за нас.

— Още не сме сигурни — каза Бри и жената почти незабележимо присви устни. — Но определено искаме церемонията и празненството да са на едно място. Бихме желали всичко да е сравнително семпло.

— Разбира се — каза тя. Имах чувството, че виждам как доларчетата в очите й се смаляват. — Е, защо не огледате наоколо още малко… Аз ще съм в кабинета си, ако имате някакви въпроси.

Щом останахме сами, двамата с Бри излязохме навън, за да видим терасата. Бе разкошен пролетен ден, в който изобщо не беше трудно да си представиш сватба.

— Някакви въпроси? — попита Бри.

— Да. — Взех ръката й и я придърпах към себе си. — Тук ли ще бъде първият ни танц?

Тя веднага започна да се полюшва, а аз изтананиках няколко такта от Гершуин в ухото й. Не, не, не могат да ми го отнемат…

— Знаеш ли какво? — внезапно се обади Бри. — Това място е просто разкошно. Обожавам го.

— Значи е решено — казах.

— Аз мисля, че не трябва да го резервираме.

Спрях да танцувам и я погледнах.

— Нямам желание да прекарам следващите няколко месеца в умуване какъв цвят да бъдат поканите или кой до кого ще е седнал — обясни тя. — Такива са чуждите сватби, не моята. Не нашата. Просто искам да се омъжа за теб. Като например веднага.

— Веднага? — ококорих се аз. — Веднага като… сега, в този момент?

Тя се засмя и се повдигна на пръсти, за да ме целуне.

Не точно сега, но скоро. След като Деймън се прибере у дома след края на учебната година. Как мислиш?

Нямах нужда да мисля. Исках тази сватба да бъде точно такава, каквато искаше Бри — шикозно имение или Вашингтонският градски съвет, за мен нямаше значение.

— След като Деймън се прибере у дома, тогава съгласих се и запечатах споразумението ни с още една целувка. — Още един въпрос: смяташ ли, че бихме могли да се измъкнем незабелязано през задния вход, или трябва да кажем на Мими?