Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (103)

101.

Изминаха още два мъчително тихи дни — без особен напредък и без каквато и да било следа от Стивън Хенеси или дори от някой, който би могъл да го познава. И тогава, най-после, в Бюрото настъпи известно раздвижване. Разбрах за това от телефонно обаждане от самия Макс Сийгъл.

— Попаднахме на нещо в мрежата — каза той. — Анонимен сигнал, но се потвърди. Има един човек на име Франсис Мултън, който отговаря на описанието на Хенеси чак до кътните зъби. Има апартамент на Дванайсета, но никой не го е виждал от около два месеца. И не щеш ли, тази сутрин някой го е забелязал да излиза от там.

— Някой… кой? — попитах.

— Нали ти казах, че е анонимен сигнал — отвърна той. — Но домоуправителят на сградата го потвърди. Той също не е виждат Мултън от месеци, но разпозна снимката на Хенеси, когато му я показах.

Сериозен пробив, а може би просто така ми изглеждаше на фона на нулите, които бяхме натрупали до този момент. Когато си отчаян, е трудно да доловиш разликата.

— Какво смяташ да правиш? — попитах. Това все пак бе находка на Сийгъл, а не наша.

— Мислех си, че двамата с теб бихме могли да наблюдаваме това място известно време, пък да видим какво ще се случи — каза той. — Ако ти искаш, аз съм навит. Ето, виждаш ли? Мога да се променя.

Не очаквах подобен отговор, затова красноречиво замълчах.

— Не бъди суров с мен — каза Сийгъл. — Опитвам се да се държа мило.

Всъщност действително изглеждаше така. Дали ми харесваше идеята да прекарам следващите осем или повече часа в една кола с Макс Сийгъл? Не особено, но по-неприятна ми бе идеята да съм вън от това разследване дори за секунда.

— Да, добре — съгласих се. — И аз съм навит. Къде да се срещнем?