Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (102)

100.

През двадесет и четирите часа след убийствата пред „Харман“ се проведоха масирани действия, каквито рядко се предприемаха във Вашингтон. Нашият Команден информационен център провеждаше пътни проверки през цялата нощ; Отрядът за бързо реагиране изпрати два екипа на улицата; Отделът за наркотици и специални разследвания получи нареждане да отложи маловажните си случаи — и всичко това само от страна на Вашингтонската полиция.

По случая работеха и екипи от Капитолийската полиция, Обединените оперативни групи и дори Тайните служби.

До сутринта издирването на Стивън Хенеси премина от регионално до национално ниво, а после и до международно. ФБР работеше активно по случая и го издирваше по всички възможни за Бюрото начини. ЦРУ също.

Всички започнаха да съзнават важността на тези убийства. Съдиите Съмърс и Понти бяха неофициалното ляво крило на Върховния съд. Едната половина от държавата ги обичаше, а другата ги смяташе за лисици в кокошарника.

Късният следобеден брифинг във Вашингтонската полиция наподобяваше марш на зомбита. Никой не бе спал почти цяло денонощие и във въздуха се усещаше напрежение.

Директорът Пъркинс председателстваше заседанието. Нямаше встъпителни реплики.

— Какво е положението? — направо попита той. Болшинството от командния състав на управлението също присъстваше. Всички столове бяха заети, а покрай степите стояха хора, които неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Отговорете ми — подкани той. — Хайде, който и да е.

— Горещата телефонна линия и интернет страницата са на път да се подпалят — обади се един от районните началници, Джери Хокни. — Новината е навсякъде, буквално. Непрекъснато постъпва информация: Хенеси е държавен служител, окопал се е в склад в Охайо, във Флорида е, в Канада…

— А нещо правдоподобно? — прекъсна го Пъркинс. — Искам да знам с какво разполагаме, без излишните глупости.

— Твърде рано е да се каже каквото и да било. Все още не можем да се обвържем с конкретна версия. Засипани сме с информация.

— С две думи не. Кой друг? Алекс?

Махнах с ръка от мястото си.

— Чакам оръжейната експертиза от снощното двойно убийство на „Върмонт авеню“. Двама мъже с неустановена самоличност, застреляни в кола. На местопрестъплението са открити пари, но не и документи за самоличност. Използвано е 9-милиметрово оръжие, но все още не знаем дали е било същото, с което е убит Мич Гали.

Из залата се разнесоха бурни възгласи и аз трябваше да извикам, за да възцаря тишина.

— Дори и да е било — продължих, — единственият извод, който бихме могли да направим от това в краткосрочен план, е, че Хенеси е бил в града някъде между полунощ и четири сутринта.

— Което означава, че вече може да е къде ли не — обобщи Сампсън вместо мен. — Което пък означава, че трябва да приключваме с тези приказки и да се връщаме обратно на улицата.

— Смяташ ли, че Хенеси е работил за двамата мъртъвци в колата? — попита някой от залата.

— Не знам — отвърнах. — Все още се опитваме да установим самоличността им. Но на пръв поглед наистина изглежда, че почиства след себе си. Дали е приключил, или не, е поредният въпрос, на който все още нямаме отговор.

— Имаш предвид приключил с почистването след себе си или приключил със снайперистките убийства? — попита един лейтенант от първата редица.

Тези въпроси бяха напълно естествени, но започваха да ми лазят по нервите. Свих рамене.

— Не знам, ти ми кажи.

— Тоест, с други думи — намеси се Пъркинс, — изминали са почти двайсет и четири часа, а ние знаем по-малко, отколкото преди да се случат тези убийства, така ли?

Никой не искаше да отговори. В залата се възцари неловко мълчание.

— Нещо такова — отвърнах най-накрая аз.