Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (101)

99.

Дени обикаляше с колата часове наред. Придържаше се в северна посока и спря на две различни дрогерии в Мериленд. Купи си бейзболна шапка, комплект за бръснене, чифт очила за четене с малък диоптър и кутия боя за коса в кестеняв цвят. Това би трябвало да свърши работа.

След още едно спиране, за да използва тоалетната на бензиностанция „Суноко“ в Чеви Чейс, той тръгна обратно към града. Паркира на „Лоугън Съркъл“ и извървя пеша двете пресечки до „Върмонт авеню“, където го чакаше познатата черна „Таун Кар“.

Когато Дени седна на задната седалка, Закари го дари с необичайна за него усмивка.

— Я се виж — каза. — Напълно готов да потънеш в мрака. Обзалагам се, че и в това те бива.

— Няма значение — отвърна Дени. — Да приключваме с тази работа, за да мога да потъна в мрака, както казваш.

— Ако може да се вярва на новинарските емисии, явно всичко е протекло добре.

— Точно така.

Закари не помръдна от мястото си.

— Не споменават нищо за съучастник обаче. Нито дума за Мич.

— Не се изненадвам — каза Дени. — Главният разследващ, Крос, не обича да разгласява информация. Повярвай ми, погрижил съм се. Честно казано, вече не ми се говори за Мич. Той се справи отлично със своята част от работата.

Човекът за свръзка се вгледа в лицето на Дени малко по-дълго от обичайното. После протегна ръка към предната седалка и взе брезентовата торба от шофьора. Този път тежеше както обикновено, ала Дени я отвори и погледна вътре за всеки случай.

Закари се облегна назад и сякаш леко се отпусна.

— Нека те питам нещо, Дени. Какво смяташ да правиш с всичките тези пари? Освен купуването на ново име, разбира се.

Дени учтиво върна усмивката.

— За начало ще ги прибера на сигурно място — отговори той и пъхна торбата под якето си, сякаш за да илюстрира думите си. — А после…

Дени не довърши изречението. Валтерът произведе изстрел директно от джоба му и улучи шофьора в задната част на главата. По предното стъкло плисна струя кръв и сиво вещество.

Вторият изстрел беше предназначен за Закари, пронизвайки претенциозните очила с рогови рамки. Той дори не успя да протегне ръка към вратата. Всичко приключи за секунди — двата най-удовлетворяващи изстрела в живота на Дени.

Само че не на Дени, разбира се. Вече не. Още едно приятно усещане. Да остави всичко това зад гърба си.

Ала нямаше време за празнуване. Още преди да е утихнало ехото от изстрелите, той излезе на тротоара и продължи онова, което умееше най-добре. Да се движи напред.