Марина Фиорато
Венецианският договор (46)

Четирийсет и пета глава

Фейра бе изгубила представа колко дълго бе седяла, държейки почернялата ръка на Анибале.

Когато се бе върнала от църквата „Ил Реденторе“, слънцето бе високо в небето. А сега вече беше достатъчно ниско, за да позлати мъртвото му лице като свети мощи.

През всичките тези часове бе изживяла мислено съвместния им живот, такъв, какъвто можеше да бъде — как живеят заедно и лекуват заедно, как пътуват до учебните болници на Лондон, Болоня, Дамаск, как откриват своя собствена болница. Но във въображението си нито веднъж не си бе представила как чертите им биха могли да се комбинират в техните синове и дъщери. Тя не искаше деца, никога не бе желала да има — искаше само Анибале. Да бъде с него, да се венчае за него по някакъв начин — какъвто и да било, начин, който религиите им биха позволили.

Извади пръстена на фамилията Вениер от пръста си, внезапно обсебена от мисълта, че трябва да бъдат венчани, преди Анибале да бъде положен в гроба. Но пръстенът беше дамски, така че й се наложи да го пъхне на кутрето му. Кристалът блесна на фона на черната му кожа. Черна жлъчка, червена кръв, бяла жлъчка и бледа флегма. Всички те вече се бяха отцедили от него, всички темпераменти бяха утихнали, всички баланси — изчезнали. Пумпалът бе паднал на земята.

Но дори и това не успя да извика сълзи във вече пресъхналите й очи. С изпълнено с неописуема мъка сърце тя забеляза, че точно върху пръста му се бе паднал бледият кон. И тогава разбра. Вече разбра, че последният кон — бледият кон на Смъртта, носеше края не на Такат, нито на Венеция, а смъртта на Анибале.

Залязващото слънце падна право върху лицето й и светлината най-сетне просълзи пресъхналите й очи. Тя се надигна. Денят гаснеше — беше длъжна да умие тялото и да го подготви за погребение. Тази нощ щеше да извърши над него бдение, а утре сутрин щеше да го погребе.

Извади няколко нови бели свещи от медицинския си шкаф и ги подреди край леглото. После слезе на долния етаж и излезе навън. Запъти се към гробището. Кривите, изскочили над земята корени я спъваха, бодлите късаха краищата на робата й. Заобикаляше внимателно гробовете, представяйки си скелетите вътре в тях.

Онези, които не беше спасила.

При най-прясната купчина пръст — гробът на Такат Туран, тя спря и постави крак директно върху купчината. Спомни си за обещанието си да изпрати костите му у дома. Но нямаше никакво намерение да го спази. Загледа се в купчината пръст и изсъска:

— Гний си тук!

Изплю се отгоре й, а после отмина.

Взе дървената количка от мястото й край стената и я откара до къщата на Анибале. Утре сутрин щеше да положи в нея тялото му.

След това отиде до кладенеца, за да извади вода, с която да измие трупа. Каменното лице на лъва я наблюдаваше както винаги с всезнайния си поглед. Усещайки, че вече й е писнало от него, тя му се тросна:

— Това ли имаше предвид през цялото време? Това ли беше голямата ти тайна? Е, браво! Пророчеството ти се сбъдна!

И запрати надолу дрънчащата кофа. Когато пак я измъкна, под последните лъчи на слънцето забеляза, че нещо на дъното блести. Бръкна и извади оттам малко медно кръстче, прикрепено към игла. Това беше кръстът, който Корона Кучина й беше подарила, за да прикрепи шаловете си върху деколтето, кръстът, който бе захвърлила в кладенеца още в първия си ден на този остров. Сега тя сключи пръсти около него, притискайки метала. През последната година и нещо от този кладенец бяха извадени стотици, даже хиляди кофи вода, но ето че кръстът бе решил да излезе на повърхността само за нея, точно в тази неделя.

Фейра отвори дланта си и се загледа в жалкия пророк пастир, висящ на тенекиения си кръст. И каква полза от него сега? Той беше просто един смъртен мъж, починал като Анибале. А после бавно, много бавно започна да си припомня легендата за него.

Беше умрял, а после пак бе възкръснал. Пастирът бе възкръснал.

Това беше чудо!

Фейра пусна кофата и водата се лисна върху гроба на Такат Туран. Побягна. Мина покрай къщичките, където бе довела на този свят бебетата на семейство Трианини, мина покрай тедзона, където последен бе починал Салве, мина покрай портиерската къщичка, където някога бе живял Бока, покрай църквата, където абатесата й бе дала една Библия, и влезе право в къщата на Анибале. Втурна се нагоре по стълбите и едва поемаща си дъх, се закова на прага на стаичката.

Той беше помръднал.

Фейра се втурна към леглото му и падна на колене. Ръката, която тя доскоро бе държала, ръката, на която беше пръстенът и която тя бе поставила върху гърдите му заедно с другата, сега бе паднала настрани. Фейра отново я сграбчи и я стисна толкова силно, че пръстенът с четирите коня, който бе поставила на пръста му, се счупи на две абсолютно равни половини.

Покачи се върху него, отвори ризата му и притисна ухо до гърдите му. И там, под пластовете мускули, кости и сухожилия, долови леко потрепване, по-скоро пърхане, като първото раздвижване на криле на новородена пеперуда.

Някак си тези съдове и камери, за които Анибале й бе разказвал, тези негови клапи и артерии бяха оживели. Но за това нямаше научно обяснение — това беше Божие чудо! Най-сетне дойдоха и сълзите — когато тя притисна устни към пърхащото място в гърдите му, а после ги плъзна към неговите устни.

И докато тя го целуваше истински за първи път, впила устни в неговите, той отвори очи.