Марина Фиорато
Венецианският договор (29)

Двайсет и осма глава

Фейра се стараеше да не се поддава на чувството за безопасност.

Беше се чувствала в безопасност в дома си в Константинопол, но бе прогонена далече оттам. После се бе чувствала в безопасност в дома на Андреа Паладио, но бе принудена да си плюе на петите. Този остров бе последното място на света, където би могла да очаква да се чувства като у дома си, но ето че някак си стана точно така. Тук си имаше дом, имаше си работа, с която беше полезна, имаше си и Човека птица.

Монахините бяха преминали от търпимост през любезност към искрено приятелство. Абатесата бе се пречупила към нея дотолкова, че да й разказва за детството си в Отранто. Името на този италиански крайбрежен град бе добре известно на Фейра — всички турци го знаеха, защото това бе място, което османската флота някога бе поставила под обсада, а след това бе избила цялото население. Нито една от двете жени не спомена за тази касапница, а и тя се бе случила много години преди раждането на абатесата, но докато се връщаше в тедзона след краткия им разговор, Фейра не можеше да се отърве от впечатлението, че по-възрастната жена се опитваше да й се извини за нещо.

Джуджето Салве също бе станало неин верен приятел. Вечер тихото чувствително момче понякога й идваше на гости и демонстрираше житейска мъдрост, която обаче ограничената му реч му пречеше да изрази докрай. Малко по малко тя започна да го учи да облича в думи онова, което иска да каже. Някои от нещата, които Салве й казваше, я стряскаха — бе свикнала да говори с него като с дете, но той очевидно не беше дете. Тя го харесваше много повече от баща му Бока, който от време на време я гледаше по начини, които никак не й харесваха. Знаеше, че пазачът на острова е много набожен, но се питаше дали притежава и толерантността на монахините, за да пренебрегне вярата й.

Понякога Фейра се сещаше за екипажа на „Ил Кавалиере“ и за Такат Туран, който беше неин защитник. Сигурно чумата вече го е отнесла, мислеше си тя и оплакваше храбростта му. Но сега всички те, включително и баща й, като че ли идваха от друг свят, незначителни като призраци или като силуетите на театъра карагьоз, който някога бе гледала в Бейоглу. Продължаваше да спестява секвините си и всяка седмица да допълва нова монета в жълтата си пантофка, но се сещаше все по-рядко за Константинопол. И докато нарастващият корем на младата бременна булка Валентина Трианини отбелязваше търкалянето на месеците, тя си даде сметка, че хората от Лазарето Нуово са вече нейният живот.

Особено един от тях.

Човекът птица беше неин постоянен опонент и дразнител. Беше осилът в дрехите й и мухата, попаднала случайно в мехлема й. Но споровете й с него и битката между тях за власт над тедзона насред всичките тези мъртви и умиращи я караха да се чувства много по-жива от всякога. Двамата като че ли бяха организирали обсада на болницата — тя беше Саладин, той — Ричард Лъвското сърце, а тедзонът беше техният Свещен град. Но нито Изтокът, нито Западът бе в състояние да се сдобие с постоянно надмощие и превъзходството разменяше местата си почти ежедневно, поставяйки ги в постоянна патова ситуация.

Месеци наред Фейра продължаваше да спори с Човека птица относно методите му на работа. Тя знаеше, че в Падуа на мода е хирургията и че уменията за работа с билките са минали на заден план, но не можеше да разбере как това непрекъснато кръвопускане чрез пиявици или рязане на бубони би могло да помогне на пациентите. Той пък не можеше да разбере как разнасянето на писма между къщичките и тедзона или пеенето на детски песнички би могло да повдигне духа на болните. Фейра не му каза откъде знае със сигурност, че рязането на чумните възпаления е неефективно — бе го използвала като последно средство за спасението на баща й, но то не бе помогнало с нищо. Тя знаеше, че Човекът птица базира цялата си медицинска философия върху принципите на Гален, прочутия гръцки езичник, но за нея те бяха нищо повече от къщичка от карти. Бе се опитала да го накара да си даде сметка, че смъртността сред онези, които той режеше, бе значително по-голяма от смъртността при останалите, които не закачаше, но той упорито отказваше да я чуе.

Той изтъкваше, че ставало въпрос за баланс — че пускането на кръв и рязането на подутините възстановявало естественото равновесие на човешките течности. Усетила общото между тях, тя се опита да му обясни понятието за мизан, за баланса между тялото, ума и душата, но много бързо двамата пак се оказаха на противоположни мнения. Каквото и да му кажеше тя, той й възразяваше неизменно с идеята за хирургичната интервенция.

Но за едно нещо бяха принудени да се съгласят — че нито едно от лекарствата, препоръчвани от Здравния съвет, не е ефективно срещу чумата. Човекът птица й разказа историята за лекар на име Валнети и за неговия Оцет на четиримата крадци, при което тя се разсмя саркастично заедно с него. Но докато се смееше, й хрумна една мисъл — че ако човек вярва, че получава цяр за болестта си, силата на тази негова вяра може би ще подсили физическия ефект на лекарството. Така, докато се смееше презрително, тя тайничко се възхити на този шарлатанин Валнети, практикуващ логическото заключение на мизан — на медицинската победа на мисълта над материята.

Поради различията им и защото Човекът птица бе убеден, че акушерството е под нивото му, когато дойде време Валентина Трианини да ражда, Фейра се зае да се бори сама с израждането на бебето в къщичката до кладенеца, с един-единствен помощник — майката на родилката.

Дребната съпруга се въртеше в леглото и крещеше, огромният й корем се гънеше страховито, а съпругът й се бе прегърбил пред огнището на долния етаж, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите писъци. Родилните мъки бяха започнали от обяд предишния ден, а вече наближаваше полунощ. Валентина ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, а синьо-черната й коса се бе разстлала върху възглавницата като лъчите на мрачно слънце.

Фейра се бореше с раждането под светлината на едничката свещ, а собствената й уголемена сянка й се присмиваше откъм грубата варосана стена — сянка на некомпетентен лекар. Тя си знаеше, че проблемът е в дребния таз на момичето — костите там бяха тесни, а бебето беше голямо. Тук, на остров Лазарето Нуово, жителите се хранеха добре — защото Фейра знаеше, че доброто хранене е най-доброто лекарство на този свят, а освен това дишаха чист морски въздух. Ако Валентина трябваше да ражда в някой от бордеите на града, досега плодът щеше да се изхлузи като покрито със слуз яре, ала тук бебето беше надскочило стените на първия си дом. Затова, когато камбаната на църквата удари полунощ, Фейра изтри ръце и съобщи на майката на Валентина, че отива да доведе доктора.

Забеляза облекчението в очите на възрастната жена, но не се обиди — напротив, зарадва се, защото знаеше, че е била права, когато спореше с Човека птица, убедена, че ръката, която лекува, е почти толкова ефикасно лекарство като самото лекарство, че самият лекар често играе ролята на плацебо. И въпреки всичко й струваше не малко да отиде при Човека птица и да си признае, че след трийсет и шест часа родилни мъки има огромна вероятност да изгуби и майката, и детето и че в дадения случай операцията е единственият възможен изход.

Изпълнена е нов прилив на енергия, тя хукна през студената нощ. Осветеният прозорец на доктора я водеше като Полярната звезда. Почука на дървената врата — един, два пъти. Никакъв отговор. Пое си дълбоко дъх, вдигна резето и влезе в къщичката.

Пред камината седеше прегърбен млад мъж. Буйните му тъмни къдрици бяха паднали пред лицето му и почти го закриваха, тук-там проблясващи в медено под отблясъците на огъня. Беше се вторачил в пламъците толкова силно, че изобщо не бе чул почукването. Но когато тя влезе, той скочи толкова внезапно, че събори и стола си.

— Къде е докторът? — попита Фейра.

Младият мъж пипна неволно бузата си, сякаш е бил изловен гол. Осъзнавайки ситуацията, промърмори:

— Аз съм докторът.

Фейра отстъпи крачка назад. Гласът му беше същият, но по-мек, не толкова дрезгав, като че ли със свалянето на маската бе обелил и твърдата му черупка.

— Вие сте докторът? Ама вие изглеждате… — запелтечи Фейра, незнаеща как да довърши изречението си. Млад? Красив? Изненадан? Виновен? А може би хванат натясно?

Ръката му отскочи по навик към маската, която висеше на куката си над камината, и тя се зачуди дали и той не се крие зад маската си, както тя се криеше зад своята.

— Какво искаш? Какво е станало? — сряза я той и тогава тя позна своя Човек птица — груб, безцеремонен, рязък.

— Валентина Трианини — изрече Фейра. — Настъпи моментът за раждане, но бебето не може да се роди!

Без нито дума повече той протегна ръка за мантията си. И за маската.

* * *

Фейра го наблюдаваше как преглежда Валентина, привеждайки се над нея с огромния си клюн като лешояд над плячката си. Но Фейра вече не виждаше маската — виждаше само незабравимото му лице, което се бе запечатало завинаги в съзнанието й. И знаеше какво ще каже той.

— Бебето трябва да бъде освободено!

Значи бе права. Но освен това не пропусна да отбележи, че именно затова го бе довела.

— Биндусара — изрече автоматично, без да се замисля.

— Император на индийците, изваден с нож от утробата на майка си — довърши Човекът птица и очите им се срещнаха над движещия се огромен корем на родилката. — Както и свети Реймон Нонатус, получил името си от процедурата. Но и в двата случая… — започна той, но не довърши. И тя отново вече знаеше онова, което той предпочете да премълчи.

И в двата случая майката не бе оцеляла.

Но нямаха никакъв друг избор. Бебето Трианини се намираше седалищно в утробата и отказваше да се обърне. Валентина действително можеше да умре, но ако не действаха веднага, тя и без това щеше да си умре, но с нея и детето й щеше да си замине. Анибале излая на майката на родилката да напусне стаята, но тя отказа да остави дъщеря си, докато Фейра не я увери, че ще се грижи добре за Валентина, допълвайки, че ако възрастната жена остане в стаята, би могла да изложи дъщеря си на голяма опасност. След като жената излезе послушно, Човекът птица свали маската си.

За първи път Фейра бе доволна просто да асистира. Даде на Валентина максимално допустимата доза макова отвара, но горкото момиче беше в такава агония, че отказваше да стои мирно и да погълне напитката, така че голяма част от черната течност се разля по бузата му. Примирена, Фейра почисти разпънатия корем с розова вода, преварена с мента и пореч, но после отстъпи назад, докато Човекът птица правеше дългия разрез над срамната кост. Тъмната кръв, която бликна, бе във възхитително права линия. Миг след това, сякаш чакало точно този момент, бебето изскочи само. Фейра пое малкото телце и видя как, докато Човекът птица реже пъпната връв, две очички се отварят към нея и малката устица се приготвя да заплаче. Фейра почисти бебето с чисто ленено платно и бръкна с пръст в устата му, за да изчисти и нея от залепени по родилния път неща. Бебето моментално засука. В момента на разреза Валентина бе загубила съзнание. Затова Фейра просто постави малкото вързопче до тъмната глава на майката и се зае със своята част от работата. Почисти разреза и пое напоения в греяно вино конец, за да я зашие. Приведе глава и започна да шие колкото й бе възможно по-прецизно под бледата светлина на свещта. После обаче се сети за Паладио, постави стъклената купа с розовата вода пред свещта и светлината моментално се разля из стаята благодарение на тези импровизирани лещи. Шиеше и премяташе конеца през всеки бод, за да закрепи шева, както я бе учил Хаджи Муса. Усещаше как Човекът птица не откъсва очи от ръцете й. Накрая сложи лапа от канела и розмарин над шева, за да изтегли евентуалните инфекции, и метна нежно завивката над измъченото момиче. И тогава нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Напълно изтощено от трудната си поява на този свят, бебето се успокои и заспа кротко до главата на майка си. Фейра предполагаше, че Човекът птица ще си тръгне веднага, но той остана заедно с нея да чака, сянката му — присъединила се до нейната на стената. Тя знаеше, че това не се дължи на желанието му да си търси компания — той просто безстрастно чакаше медицинския изход от ситуацията. Не им се наложи да чакат дълго. Когато камбаната удари за молитвата на зазоряване в три през нощта, Валентина отвори очи и сякаш подтиквано от някаква невидима връзка с майка си, бебето я последва.

* * *

Човекът птица и Фейра крачеха през зелената морава насред тъмната като в рог нощ, потънали в приятелско мълчание. От другата страна на лагуната зората все още беше тънка бяла линия на хоризонта, къпеща тревата под краката им в утринна роса. Докато минаваха покрай тедзона, тя се извърна към него в мрака. Отделенията в тяхната болница бяха бойните полета на техните ежедневни спорове, затова сега тя не устоя да му подхвърли поредното предизвикателство. Там лежеше бащата на Валентина, възстановявайки се от своята лична битка с чумата, та сега Фейра подметна закачливо:

— Вероятно вече ще се съгласиш с мен, че на стария Джанлука Трианини трябва да бъде съобщено за раждането на едрия му и здрав внук, нали? Тази новина ще му помогне много повече от всички отвари, които му даваме!

Човекът птица я изгледа изпод клюна си и отвърна:

— А може би ти ще се съгласиш с мен, че утрото съвсем скоро ще настъпи? Защото дори ти не можеш да не признаеш, че доктор Добри новини е по-лош лекар от доктор Сън!

Фейра се усмихна и наклони глава. Пред себе си зърна прозореца на къщата му, позлатен от отблясъците на огнището, както го бе виждала вече стотици пъти. Нейната собствена къщичка тънеше в мрак. Не й се искаше да се прибира у дома. Поне засега. По негласно съгласие двамата се заковаха пред неговия праг.

— Би ли искала да влезеш?

Този път той веднага свали маската, при това с огромно облекчение. Тя бе принудена да преосмисли досегашното си мнение за него — той всъщност не обичаше да се крие, намираше го за обременително. Сега го огледа с нови очи. Това си беше той, нейният Човек птица. Не, Анибале — защото тази нощ най-сетне бе научила истинското му име. При това едва когато Лука Трианини бе настоял да изкаже дълбоката си благодарност към доктора, като кръсти сина си на него. Но й беше трудно да свикне със звученето му. Анибале. Той надали бе и с две години по-стар от нея. Когато се изправиха един до друг, се оказаха абсолютно еднакви на височина и сега тя го погледна право в очите. Той изглеждаше уморен, но и превъзбуден от радост.

— Заповядай, седни! — покани я той. — Предполагам, че не пиеш алкохол.

Тя поклати глава.

Той си наля вино. Посочи стола в другия край на камината и тя се отпусна изтощена в него.

Той вдигна чаша — колкото за себе си, толкова и за бебето.

— За Анибале!

* * *

Когато Фейра бе нахлула в къщичката му преди няколко часа, той бе седял и се бе взирал мрачно в огнището, защото за първи път през живота си усещаше, че бе поел на плещите си товар, много по-голям от онзи, който бе в състояние да носи. Беше толкова сигурен, че болницата му ще бъде добра, но ето че чумата бързо набираше преднина пред него. Напоследък смъртните случаи бяха станали много повече, отколкото малкото гробище можеше да побере, и той имаше чувството, че започва да изпуска юздите. В продължилата твърде дълго време битка със смъртта везните като че ли бяха почнали да се накланят в полза на врага. И ето че точно в този миг на отчаяние това невероятно момиче му бе поднесло възможността за триумф на хирургичните му умения!

Но опасността за Валентина Трианини, разбира се, не бе отминала. Операцията беше много сериозна процедура, така че рисковете от вторична инфекция бяха големи. И въпреки това той, Анибале Казон, бе извършил интервенция нон натус, след която, поне засега, и майката, и детето бяха живи. Но не можеше да признае поне пред себе си, че в момента мислеше не толкова за младата майка, колкото за Фейра. Погледна към нея през светлото петно на камината. Тази нощ тя му бе върнала вярата в медицината, вярата в самия себе си. Затова и той искаше да й даде нещо в замяна.

Загледа се в кожата й — с цвят на канела, в кехлибара на очите й и в миниатюрните пламъчета, които се отразяваха в тях. Тя погледна право в неговите и той отново бе разтърсен от силата на погледа й. Но тази нощ тя очевидно му се възхищаваше и това го стопли много повече от огъня.

— Значи ти си Анибале — рече.

— Да, Анибале. Анибале Казон, доторе делла пеете.

Тя наклони леко глава и попита:

— Какво означава името ти?

— Нямам представа — тросна се той, но бесен по-скоро на себе си, че се бе представил с цялата си титла.

— Моето означава „справедливостта капе от устните ми“ — поясни тя.

„Подходящо е кръстена“ — помисли си Анибале, защото устните й бяха особено красиви — пълни, розови, а горната бе малко по-голяма от долната.

Тя извърна очи към огъня и продължи:

— В моята страна значението на името е всичко. Никога не кръщаваме дете без внимателно обмисляне. Това е изключително важно за моята вяра. Изненадана съм, че вие, венецианците, не знаете значенията на имената си!

Анибале протегна бавно крака, докато ботушите му едва не докоснаха пламъците в огнището, и отбеляза:

— Няма какво особено да се знае. Тук обикновено ни кръщават на светци и на дни.

На светци и на дни значи. Фейра погледна през прозореца към настъпващия ден и внезапно си спомни:

— Наистина, рожденият ден на Валентина е на празника на свети Валентин! Тя самата ми го каза. А Дзабато Дзабатини е кръстен на най-щастливия ден! — това я накара да си спомни за стария си приятел и неговия господар, и за църквата, която израстваше над гроба на баща й. — А този свети Нонатус, за когото ти спомена — вече знаем защо е наречен така, нали? — погледна го. — Ето, виждаш ли? Някои от вашите имена все пак имат значение, въпреки че твоето няма!

Той замълча и мълча доста време.

— Не ти казах истината — изрече накрая е видимо усилие на волята. — Знам защо съм наречен Анибале.

Тя просто чакаше.

— Анибале е бил генерал от Картаген и по време на Втората пуническа война е прекарал армията си от слонове през Алпите, опълчвайки се срещу мощта на Римската империя. Когато поел на този поход, нямал никаква представа с какво се заема и дали изобщо ще успее да стигне крайната си цел.

Сега бе неин ред да замълчи по-дълго. Това й припомни за традицията на разказвачите, при която и другият е длъжен да разкаже нещо. Спомни си и как си бяха разменяли истории със Смърт.

— В Османската империя — започна накрая — търговците, които яздят камили, си имат места за спиране по дългите търговски пътища, всяко от които се нарича кервансарай. Понякога тези кервансарай са на разстояние стотици километри едни от други, през пустини или високи планини, но въпреки това търговците пътуват спокойно, знаейки, че в края на пътуването си ще стигнат до своя кервансарай. Дори и никога да не са минавали по този път, те са сигурни, че такова място има, че рано или късно ще открият някой кервансарай.

Анибале се приведе заинтригувано напред и попита:

— Но как могат да бъдат толкова сигурни? Откъде го знаят?

— Не го знаят. Просто имат вяра.

Той се отпусна отново назад в стола си и промърмори:

— Мисля, че при Анибале е било същото. Точно затова майка ми ме е кръстила на него — Фейра веднага усети колко му е трудно да говори за майка си. — Тя обичаше тази история. Казваше, че никой не би могъл да знае какво му предстои утре, но подчертаваше, че човек трябва да има надежда, да бъде храбър и да вярва, че всичко ще се нареди както трябва.

* * *

Камерленго изгледа човека пред себе си с присвити очи. Той бе облечен в типичния костюм и червената шапка на гондолиер, а те не се славеха като особено честни хора. Но очите на този човек бяха широко отворени, речта му бе съвсем ясна и спокойна. Камерленго познаваше лъжците отдалече, а този тук изобщо не му изглеждаше такъв.

— Сигурен ли си?

— Така сигурен, както това, че сега стоя пред вас, ваша чест! Козимо, така му е името, и работи на моста „Тре Арки“. Казва, че било четвъртък, когато взел някаква жена от адреса, за който питахте вие. Спомняше си много добре таксата, защото човекът, който го повикал, изрично настоял за фелзе! — човекът погледна към височайшия сановник и се почувства длъжен да поясни: — Покрита гондола.

Камерленго бе свикнал да го мислят за чужденец. Затова просто попита:

— Пътувал ли е някой друг с нея?

— Козимо не каза — сви рамене гондолиерът.

— Но въпреки това ти е казал толкова много? — повдигна вежди камерленго.

— Хвалеше се с този курс в кръчмата. Разправяше, че щял да стане много богат.

Камерленго опря пръстите на ръцете си едни о други и се замисли. Гондолиерите бяха пословично алчни и продажни, нямаха никакво чувство за лоялност към събратята си. Затова, след като обяви тази награда преди десетина дни, той бе повече от сигурен, че рано или късно някой от тях ще се появи на прага му с информация. И въпреки това нещо в тези сведения не пасваше.

— Защо, според теб, той самият не дойде, за да си поиска наградата? — попита накрая човека пред себе си.

— Това вече не мога да знам, ваша чест — промърмори гондолиерът и се помести неловко от крак на крак. — Вече мога ли да си получа дукатите?

Камерленго го изгледа с присвити очи, после се изправи и рече:

— Защо не вземеш първо да ме заведеш при него, а?

Управителят на двореца можеше да си вземе свита за охрана от гвардейците леони. Но не го стори. Вместо това се спря на двамата стражи, които първи бяха изпуснали момичето. Избра ги съвсем съзнателно, защото и той, и те знаеха, че му дължат живота си. Не изчака за мантията и шапката, а заслиза надолу по каменните стъпала така, както си беше — в черните си кожени дрехи, със стражите по петите си и гондолиерът пред себе си.

Гондолиерът насочи лодката си през тайни и непознати канали, чиито застояли води бяха толкова тесни, че слънцето ги огряваше само по пладне. Пътят, който човекът избра, бе значително по-кратък от обичайния, но седнал на носа, камерленго едва сдържаше нетърпението си.

При моста Тре Арки той тръгна след гондолиера, без да отрони и думица, газейки през чумния дим. Под един малък сотопортего^[1] в най-бедната част на куартиере^[2] той видя как гондолиерът започва да брои вратите до къщата на своя колега — дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет…

Гласът на човека заглъхна. Вратата на номер петнайсет беше закована с груба дървена дъска, а на нея бе изрисуван неравен червен кръст.

За момент камерленго не каза нищо. После с абсолютно спокоен глас изкомандва стражите:

— Разпитайте съседите! Ти — обърна се към първия страж, — вземи номер шестнайсет! А ти — обърна се към втория — номер четиринайсет!

Само след няколко секунди двамата стражи се върнаха.

— Починал е — рече първият.

— Снощи — рече вторият.

Гондолиерът започна да отстъпва назад от яростта, която лумна в очите на камерленго, но облечената в черна ръкавица ръка на управителя се стрелна като змия и сграбчи нещастника за яката. Само с едно движение той вдигна резето, ритна вратата на номер петнайсет и хвърли гондолиера през гредата в чумавата къща, след което залости вратата зад гърба му.