Марина Фиорато
Венецианският договор (28)

Двайсет и седма глава

Анибале не отрони и думица през целия път е гондолата до Фондамента Нуове.

Не отрони и думица, докато подаваше на Фейра ръка, за да я качи в по-голяма лодка, с весла. Единственото, което изрече, бе да даде указания на лодкаря за посоката. Мълчеше, разяждан от гняв, че бе допуснал да бъде надхитрен два пъти за една седмица. Това беше чувство, с което той нито бе свикнал, нито харесваше.

Чудеше се какво ще прави, за бога, с това момиче, но докато стигнат до Лазарето Нуово, вече се бе поуспокоил. Тя не се опитваше да го заговори — всъщност държеше се така, както изисква приличието, свела глава, с ръце в скута си, същинска статуя — една от онези дървени статуи на Дева Мария, които можеха да се видят във всяка църква на Венеция.

Анибале не бе свикнал с близкото присъствие на жени до себе си, или най-малкото, откакто бе починала последната от лелите му. Майка му се бе появявала от време на време в живота му, но тъй като той никога не можеше да разчита на това, предпочиташе да не говори за нея. Най-важната функция на една майка бе, разбира се, да бъде майка, а след като го бе изоставила, тя се бе провалила тъкмо в това. След изчезването й историята й бе станала толкова срамна, че той не можеше да събере сили дори да изрече името й. Абатесата и сестрите на острова бяха единствената му женска компания, но те бяха практични и набожни, повечето от тях възрастни и със сигурност нито една красива. За разлика от тях външността на Фейра беше повече от обезпокоителна.

Подаде й ръка, за да се качи на вълнолома на острова, а после бързо тръгна напред, без да я чака. Спря се едва пред голямата порта и ямата с поташ.

— Мини през това, внимателно! — изрече без много обяснения, защото знаеше, че ще бъде разбран.

Когато докторът влезе, завари верния Бока на пост. Без дори да опре, той промърмори през зъби:

— Само да си казал нещо! — отлично знаеше колко мръсен можеше да бъде хуморът на пазача. — Тя е моя прислужница, нищо повече!

Насочи се директно към средата на голямата зелена морава, а после спря и се обърна толкова рязко, че клюнът му едва не се сблъска със зъбите на Фейра.

— Как ти е името?

— Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

— Къде си научила лекарския занаят?

— При Хаджи Муса, главен лекар на двореца Топкапъ в Константинопол.

— Била си му помощничка?

— Не, бях лекар! — поправи го натъртено тя.

Той замълча изумено, защото освен акушерките и селските врачки, които можеха да отърват някоя жена от нежелано бебе или да осигурят стъкленица с отрова за нежелан съпруг, жените и медицината не вървяха ръка за ръка по техните земи.

— Как се озова в дома на Паладио?

Момичето очевидно обмисли отговора си, преди да отговори:

— От един кораб. Баща ми беше морски капитан и той… разболя се от чума — говореше добре венециански с тежък, но всъщност не непривлекателен акцент. — После, когато стигнахме Венеция, аз се грижих за него, но той умря. После потърсих работа в къщата на архитекта и той ме нае.

Човекът птица не бе по изразите на съчувствие. Вместо това предпочете да отиде право на най-важния въпрос:

— И не си била заразена?

— Едва не умрях от чумата на борда на кораба, но бубоните ми се спукаха и оживях.

— Значи си била болна от чума, но си оцеляла.

— Да.

— А баща ти не.

Тя мълча толкова дълго, че той се почувства длъжен да каже нещо:

— Ще ти покажа острова. Не всичко е довършено, но засега системата работи доста ефективно.

Не беше много сигурен защо трябва да й обяснява работата си, но все пак посочи към голямата сграда с широкия покрив в центъра на острова и изрече:

— Това е моята болница, позната като тедзон — не бе в състояние да скрие гордостта в гласа си, а след това продължи да й показва останалата част от малкото си царство. Нямаше представа защо я развежда лично, губейки от безценното си време, когато можеше просто да я прехвърли на абатесата, както беше първоначалното му намерение. По някаква неясна за себе си причина мина много бързо и през гробищата. Предполагаше, че отново става въпрос за гордостта му, защото напоследък имаха доста смъртни случаи, достатъчно, за да го карат нощем да се върти, пълен с угризения относно ефективността на методите си. — Това са къщичките, където живеят семействата на заразените — добави, като я погледна странично. Но тя не направи никакъв коментар, просто оглеждаше загрижено къщите и се усмихна, когато видя деца, играещи на стълбите. Усмивката й изведнъж го накара да забрави какво се канеше да каже.

Тя тръгна пред него и попита:

— А това?

Анибале просто сви рамене и мина бързо през ботаническата градина, доволен от геометрично изрядните редици и квадрати и от трудещите се неуморно из тях монахини. Спря чак при кладенеца. Разказа й за дъждовната цистерна и за седемте цикъла на филтриране на минералните соли и пясъка, които превръщаха венецианската вода в най-чистата градска вода в целия свят. Но забеляза, че момичето е вперило заинтригуван поглед в лъва със затворената книга, издялан в камъка.

— А онези сестри, в черните раса, са сестрите от Ордена на чудесата — допълни Анибале.

— Те помагат на пациентите, така ли?

— Не. Само аз влизам в тедзона. Те помагат на семействата, а на мен ми помагат да ръководя острова. Грижат се за градините, зареждат езерцата с пъстърви и други риби, перат, ходят до града за провизии, отглеждат кокошки и кози. Ще те оставя на грижите на абатесата. Можеш да се настаниш при сестрите и да им помагаш в ежедневната им работа — погледна я през маската си, право в голата плът на врата й. За него нямаше никакво значение, че тя е туркиня, но бе наясно, че жените от тази култура ходят покрити с воали, затова не можа да не се запита какво ли й е коствало да ходи толкова дълго непокрита. Освен това щеше да бъде облекчение това лице да бъде скрито — облекчение както за нея, така и за него. — Ако желаеш, можеш да забулиш лицето си — добави сковано.

Фейра се загледа в безизразните червени очи на маската, опитвайки се да отгатне какво се крие зад тях.

В Османската империя залагаха много на понятието ферасет — физиогномиката. То изхождаше от схващането, че човешкото тяло е облекло на душата, откъдето следваше, че чрез изучаването на физическите черти на човека е напълно възможно да отгатнеш характера и темперамента му. Но Човекът птица, създал това място, беше покрит от глава до пети, много повече дори от начина, по който тя някога се обличаше, а лицето му не беше нищо повече от един страховит клюн. Оставаше й да го прецени само по речта и действията и да не забравя, че този човек й бе предложил убежище — не само в географски, но и в духовен смисъл. Както ставаше ясно, тук най-сетне щеше да й бъде позволено да покрие лицето си. Това беше първата проява на любезност от негова страна, която бе демонстрирал към нея.

Фейра се загледа в най-близката монахиня — наведена над лехата, тя копаеше. Пред лицето й беше паднала проста дървена броеница, в единия край на която висеше кръстче от обикновен метал, проблясващо на слънцето. Беше същото като онова, което й бе дала Корона Кучина и което Фейра все още носеше на роклята си — с миниатюрния пророк пастир, висящ от кръста. Сега тя откопча малката брошка с кръстчето от шала си и го хвърли в кладенеца. След това уви дантелата около главата си и се обърна към него.

— Ще помагам, но не на тях, а на теб! — отсече, обръщайки се към тедзона.

* * *

На Човека птица му бе достатъчен само един час, за да си даде сметка какъв късмет бе извадил с Фейра. Докато камбаните звъннат четири пъти, той вече я бе повикал при себе си.

— Много добре! — кимна. — От днес нататък ще бъдеш моя медицинска сестра!

Фейра не каза нищо. Това беше понижение от ролята й в харема, но повишение от ролята й на прислужница.

— Колко ти плащаше архитектът?

— Една секвина седмично.

— Тогава и аз ще ти плащам същото.

* * *

И ако Фейра си бе мислила, че е повишена, скоро разбра, че дълбоко се бе заблуждавала.

Работата й тук бе далеч по-обременителна от онази, която бе вършила в къщата на Паладио. Прекара първия си ден в смяна на подгизналите дюшеци на болните, в раздаване на храна и вода, в смяна на превръзките и лапите по многобройните хирургични шевове, които откриваше по всеки от пациентите. Бе впечатлена от някои елементи в организацията на тедзона, но като цяло болницата бе далеч от образцова. Вярно е, че Човекът птица бе постигнал чудеса с изолирането на пациентите, димната стаичка при входа го почистваше на влизане и на излизане, и бе осигурил относително удобни условия за живот на болните. Медицинските му шкафове бяха добре заредени, ботаническите му градини бяха плодородни. Провизиите от храна и вода бяха оставяни отвън от пазача. Но пациентите бяха поставени един до друг плътно като херинги в щайга и очевидно никой не се сещаше да се погрижи за умовете им.

От разговорите, които тя проведе с тях, й стана ясно, че някои дори не съзнаваха, че близките им са само на няколко крачки от тях. Когато посвикна с обстановката, Фейра реши да въведе в крачка някои промени. Освен това болницата й предоставяше възможност да си спечели още секвини, за да напълни жълтата си пантофка. Така, след като епидемията преминеше и Венеция отново започнеше да пропуска кораби, тя щеше да разполага с достатъчно пари, за да плати обратния си път до Константинопол.

През онзи първи ден, докато седеше с пациентите си в тедзона, тя забеляза турските надписи, изписани по стените с железен оксид. Те бяха само товарителници, описание на съдържанието и количествата на товарите като например коприна или подправки, мед или памук, но в момента й звучаха като великите саги на османските поети. А имената на корабите, надраскани тук и там — имена, които бе зървала по корабите на баща си, както и по други морски съдове още от детството си — в момента придобиваха за нея стойността и красотата на тугра^[1] — златните калиграфски знаци на султаните.

И съвсем подходящо, на източната стена на тедзона имаше прекрасна рисунка на кораб от османски тип, точно като онзи, с който баща й някога обикаляше моретата. Спомни си как като дете, някъде осемгодишна, стоеше на носа, върху който бе разположен Топкапъ сарай, и наблюдаваше с нетърпение пролива, за да зърне появата на бащиния си кораб. Носталгията я сполетя изведнъж, като удар в корема, и единственият начин, по който Фейра успя да успокои болката си, бе като си представи как жълтата й пантофка се пълни със секвини, пантофката, която накрая щеше да я върне у дома.

Към края на този свой първи ден Фейра вече познаваше острова много добре. За нея нямаше забранено място — достъпно беше даже малкото гробище сред дивата растителност отвъд кладенеца. Понякога тя копаеше мълчаливо редом до сестрите, изпълнена с почит към онези, които си бяха заминали — двете религии сякаш събираха молитвите си, за да ги изпратят с достойнство. Вадеше вода за пациентите от кладенеца, където бе хвърлила кръстчето си, и всеки път се впечатляваше силно от бистрата вода. Гледаше каменния лъв и той също я гледаше, но колкото и да не беше за вярване, тук, на този остров, тя не се страхуваше от него. Устата на този лъв бе затворена като книгата му. А тя се страхуваше от разтворената паст — разтворената паст, която бе в състояние да получава отровни писма.

Не можеше да си представи кой всъщност я е издал. Знаеше само, че не е Човекът птица. А що се отнася до дома на архитекта, в него никой не знаеше истинската й самоличност, освен Паладио и Дзабато. Да не би пък Корона Кучина някак си да се бе досетила от лекарствата, които използваше, и от акцента й? Не, подобно предположение й се струваше твърде фантастично, за да е истина. И колко ли време щеше да отнеме на новините за нейното присъствие на този остров да достигнат до града? Ако камерленго и неговите стражи бяха твърдо решени да я открият, колко ли време щеше да мине, докато се сетят да претърсят и тук?

Фейра продължи да изпълнява задълженията си, като се стараеше да привлича колкото й бе възможно по-малко внимание. Единственото място, където отказваше категорично да стъпи, бе църквата. Свети Вартоломей беше християнският светец, който бе дал името си на онова дърво от Дамаск, чиито спори бяха отровили майка й, и тази причина натежаваше като че ли много повече от обичайната в решението й кракът й да не стъпва там.

Но точно колкото Фейра не желаеше да влиза в църквата, толкова и друг не желаеше да я допуска там.

* * *

— Тя не може да спи при нас! — отсече абатесата, след като бе изчакала появата на Анибале от болницата.

Той вирна войнствено клюна си, изтърси пушека от гънките на мантията си и макар вече да знаеше отговора, попита:

— Защо?

— Тя е неверница!

Анибале въздъхна. А идеята му беше толкова добра! Монахините се бяха приютили в митницата зад църквата, в която имаше обширно горно помещение.

— Но тя няма да живее в самата църква! — изтъкна. — Никога не съм предлагал подобно нещо!

— Това няма значение. Митницата се води прилежаща към църквата. Тя не може да живее сред нас! — не отстъпи абатесата. После докосна ръката му и допълни: — Аз ще бъда нейна приятелка. Ще се постарая да бъда самарянка, както ни е учил нашия Господ Бог. Както вероятно вече сте забелязали, дадох й някои дрехи за главата и сандали за краката й. Но тя не може да спи в нашата спалня, нито пък да влиза в църквата! Ако попитате нея, тя вероятно ще ви каже същото!

* * *

Докато слънцето залязваше, Анибале заведе Фейра до малката къщичка, която бе най-близо до църквата, но извън периметъра й. Това беше същата къщичка, която бе пострадала от оръдеен огън, къщичката, която бе толкова разрушена, че не я бе сметнал за подходяща нито за някое от семействата, нито за себе си. Докторът не се впусна в никакви обяснения — преди да си тръгне, й каза само, че на острова има един идиот, нямо момче, което може да й помогне. После, когато прекоси моравата, изрева на Салве да вземе материали и инструменти, за да поправи покрива. Анибале забеляза, че Фейра наблюдава цялата сцена от входа на малката си развалина. Момичето го погледна, но нищо не каза.

Тази къщичка напомняше на Фейра за малката портиерска къщичка, в която бе изгубила баща си. Когато се качи на втория етаж, видя огромна кръпка небе, вторачено над нея, и разбра, че преди падането на нощта трябва да устрои леглото си долу. Завлече дюшека на първия етаж, но гледката на поставеното до каменната врата легло засили още повече спомена за смъртното ложе на баща й. Под разрушените стрехи имаше даже гнездо на скорци. Тя внимателно го отдели от стената и го отнесе в близката горичка. Забеляза, че Човекът птица я наблюдава как пресича моравата с гнездото в ръце, но съзнателно избегна погледа му.

Когато се върна, завари леглото си преместено по-близо до камината, а завивките — прилежно сгънати. В камината бе стъкнат огън със съчки, подредени прецизно в конична форма, които вече пушеха като малък вулкан. На прозореца с избити стъкла бе опънато огромно парче платнище, което не пропускаше вятъра, а в сянката до комина стоеше дребно човече с разкривено, грозно тяло.

Фейра се постара да не го зяпа нахално. Главата му изглеждаше ненормално голяма в сравнение с тялото му, което му придаваше вид на гигантско бебе. Крайниците му бяха деформирани, но очевидно чевръсти, защото за краткото време, през което тя бе в гората, човечето бе постигнало много повече от нея самата за цял час преди това. Тя забеляза страха и почитанието в очите му, но пое внимателно малката му разкривена ръка в своята, погледна го право в очите и изрече:

— Благодаря ти!

От този момент нататък Фейра вече имаше приятел на този остров. През спокойните моменти в болницата тя се връщаше в малката си къщичка и правеше компания на Салве, докато той ремонтираше. Продължи да му говори и през следващите седмици, докато един ден, за нейно огромно изумление, той започна да й отговаря.

— Докторът знае ли, че можеш да говориш?

— Не.

Тя бързо усети, че говоренето не му е навик. Забеляза, че той действително има някакво заболяване на долната челюст и на езика.

— А баща ти? — допълни Фейра.

Беше срещала пазача край кладенеца. Той се бе държал много любезно с нея, но на сто негови думи тя надали бе изрекла и една.

— Никога… не дава… възможност.

Да, Салве действително имаше беден речник, но със сигурност не беше идиот, както го бе описал докторът. Фейра започна да му помага и постепенно момчето се сдоби с много повече смелост в говоренето и с много повече думи. Но в компанията на баща си продължаваше да си бъде все така ням, а от доктора просто се криеше.

* * *

Човекът птица очевидно нямаше никакво време за малката човешка общност на острова — отношението му към Салве олицетворяваше цялостното му отношение към хората в къщичките. Беше си направил труда единствено да препоръча на всеки, който понася тютюн, да започне да пуши лула, и така мъжете и жените се разхождаха наоколо, всеки в своя личен облак пушек. Но с изключение на това докторът нямаше никаква връзка със семействата, поради което гражданите на острова получаваха вниманието му само ако се разболееха.

С течение на времето Фейра престана да се страхува от Човека птица, затова събра смелост да му постави този въпрос.

— Защо си довел тук и семействата?

В този момент Фейра се намираше точно до рамото му, до големия медицински шкаф на задната стена на тедзона. Зададе въпроса без никакво предупреждение.

Анибале се сети за камерленго, който бе задал същия въпрос, и започна с рутинния отговор:

— Защото може да са инфектирани от миазмите на роднините си. Нали знаеш, ако трябва да изрежеш бучка…

Тази метафора не й направи никакво впечатление. Прекъсна го безцеремонно:

— Поддържат ли връзка с тях?

— Какво?

— Семействата тук, близките — заговори бавно така, сякаш говореше на джуджето, — поддържат ли връзка с болните си роднини?

— Разбира се, че не!

Тя го изгледа.

Анибале си бе въобразявал, че след като лицето й е покрито, на него ще му бъде по-лесно. Но все така бе принуден да понася онова, което мислено наричаше „погледа“ й. Кехлибарените й очи се втренчваха в него — без осъждане или съжаление, а с по малко и от двете, и така „погледът“ винаги го оставяше с усещането, че по някакъв начин я е разочаровал. Сега се почувства длъжен да се защити.

— Мислиш ли, че имам време за…

— Аз имам! Сестрите от ордена също!

В рамките само на седмица тя бе уредила всичко.

Бе демонстрирала голям интерес към едно писмо от Здравния съвет, което Бока му беше донесъл. Съдържанието — че всички нови лекарства, разработени за борба с чумата, както и съдържанието им, трябва да бъдат регистрирани в съвета — не я интересуваше. Просто се взираше в самата хартия над рамото му, докато той четеше, и го караше да се чувства неудобно заради близостта й.

— Защо е толкова обезцветено? — попита тя. — И защо е това голямо бяло петно?

Той погледна към мястото, където сочеше тя. Писмото бе написано ситно и прилежно, очевидно от официален секретар, а самата хартия беше кафеникава като кокошка, с изключение на един дълъг правоъгълник на диагонал през текста, където хартията бе съхранила оригиналния си алабастров цвят и мастилото чернееше като катран.

— Защото е било опушено — отговори той. — Това е обичайна практика по време на чумна епидемия, за да не може заразата да преминава от един квартал в друг чрез пощата. Виждаш ли, има два печата — обърна писмото, за да й покаже. — Единият е от изпращача, от другият, оранжевият, е от Здравния съвет — и посочи към двата восъчни кръга.

Това очевидно я заинтригува.

— А бялото място? Какво е?

— Това е мястото, където щипците са държали писмото над дима.

Така, само след седмица, тя вече бе въвела подобна система — опушваше писмата на роднините и ги връчваше на пациентите. Анибале я наблюдаваше как стои над болните, докато те четат писмата си, или пък чете на по-тежко болните лично, с по-грубия си венециански акцент. И за негово огромно изумление те се усмихваха, даже умиращите, а по начина, по който очите над воала й се присвиваха, той виждаше, че тя също се усмихва.

Постепенно установи, че тя познава всеки от пациентите по име.

— Номер едно има нужда от лапа — каза й на минаване покрай нея.

Тя застана на пътя му, дари го с „погледа“ и попита:

— Кой е номер едно?

— Онзи човек в края.

— Това е Стефано. Той е братът на Томазо!

— Томазо?

Тя пак го изгледа с онзи неин поглед и изрече саркастично:

— Номер петнайсет.

Той бе искрено изненадан.

— Мисля, че би било любезно от наша страна да ги сложим да легнат един до друг — каза тя.

Правеше и други промени, доста често без изобщо да го пита. Той си даваше сметка, че в нейните очи прекалява с хирургическите интервенции и реже пациентите без причина. Лично тя никога не посягаше към скалпела, освен в краен случай. Той й заръча да пуска ежедневно кръв на пациентите, защото той отглеждаше пиявици в едно от езерцата край солните равнини и разполагаше с изобилие от тези животинки. Но тя погледна с отвращение движещите се в малкия буркан същества в тъмносиво и нито веднъж не посегна към тях.

 

Вместо това започна да изолира пациентите — не само от семействата им, но и един от друг. Закачи завеси между тях, за да им осигури по-голямо уединение — огромни парчета лен, натопени в камфор. Миеше и почистваше болните всеки ден и поощряваше семействата в къщичките да правят същото. Когато веднъж Анибале й зададе въпрос защо го прави, тя цитира едно от наставленията на Мохамед: „Почиствайте себе си и Бог ще пречисти всички вас!“. Накрая невероятното момиче успя да накара даже монахините да се подредят една след друга пред дълбокото езерце отвъд горичката, за да се потопят и изкъпят. Един ден, изживявайки истински шок, когато зърна свято алабастрово бедро да се показва над водата на езерцето по време на едно от редовните си бдения на стражевата кула на острова, Анибале се зачуди не на шега на отношенията между абатесата и Фейра. Двете жени се мислеха една друга за неверници, но бадеса^[2] не само помагаше в пощенските услуги, които Фейра организира, но и постанови ежедневното миене като правило за своя орден. Анибале търпеше капризите на момичето — докато един ден тя не извърна топазените си очи към него и не произнесе скандалните думи:

— И на теб едно къпане няма да ти се отрази зле!

Фейра се зае да въведе също така и нещо, което тя наричаше диата — диета, здравословен начин на хранене. Подканваше монахините да отглеждат колкото е възможно повече продукция, а в полето отвъд ботаническите градини прочисти ново място, специално за отглеждане на зеленчуци. Ореше градинката лично, само с помощта на джуджето. Почисти фурните под сградата на митницата, където спяха монахините, и ги организира денонощно да пекат хляб, като зареждаше пещите с клончета и листа от черница и орехови черупки.

— В Константинопол — заяви тя със съвсем сериозен тон на Анибале — ако изпуснеш къшей хляб на улицата, друг някой го вдига. Хлябът е свещен! Той крепи здравето и живота!

А абатесата, която трябваше да бъде убеждавана доста дълго, докато пусне Фейра в района на митницата, за да напалва пещите, беше чута с благодарност да коментира, че за първи път от седмици насам на сестрите им е топло през нощта.

Абатесата се оказа съучастничка в още една от промените, които Фейра наложи на острова. Момичето бе казало на Анибале, че в болниците на Константинопол е нещо обичайно и през деня, и през нощта да звучи музика. Някои от болниците дори разполагали със собствени оркестри. А после, с обичайната си експедитивност, само броени дни след като бе споделила е него тази информация, тя бе организирала сестрите да напяват псалми, мотети и химни на моравата или поне онези от тях, които бяха свободни от други задължения.

И музиката, която се носеше, невинаги бе свещена. Фейра разпитваше пациентите за любимите им песни. Измъкваше информация за предпочитаните от тях народни напеви, ако бяха по-възрастни, приспивни песнички, ако бяха все още доста млади, или по-груби моряшки закачки, ако бяха морски ветерани, и после организираше семействата им отвън, за да им ги пеят на безопасно разстояние от тедзона. Напяваше и самата тя, докато мереше пулса на пациентите — странни, монотонни, но приятни звуци, чийто ритъм ставаше все по-бавен и по-бавен. Запитана от него, обясняваше, че тези напеви регулират сърдечния ритъм на болните.

За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия й глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите й за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното. Макар че за нищо на света не би си признал пред нея, младият лекар бе длъжен да бъде честен поне пред себе си — истината бе, че откакто тя се бе появила на острова, броят на смъртните актове, които той бе длъжен да пише всяка вечер пред самотното си огнище, бе значително намалял.

* * *

Но сред цялата тази смърт имаше и живот. Малко след пристигането на Фейра на острова, Валентина — една съвсем млада булка, бе започнала да повръща и да припада. Човекът птица нямаше време да се занимава с женски проблеми, но Фейра, която бе виждала признаците многократно в харема, веднага разбра, че момичето е бременно. Венецианката с гарвановочерна коса бе твърде млада, за да става майка, особено с това нейно кръстче на невестулка и не по-широка талия, така че Фейра предвиждаше големи проблеми с раждането. Но това беше в бъдеще. Надеждата трябваше да бъде по-силна от притесненията.

Понякога Фейра се питаше как ли изглежда всъщност Човекът птица, защото нито веднъж не го бе виждала без маската му. В дадени моменти виждаше самата маска, оставена пред вратата на хирургичната стая, която тя бе отделила и обособила в тедзона, и така разбираше, че той изпълнява поредната си операция — клюнът определено би пречил при подобна прецизна работа.

При един такъв случай тя наложи една от множеството си промени, без да иска разрешение от доктора. Пъхна ръката си в човката и измъкна оттам прашните, много стари и по нейно мнение напълно неефективни вече билки. После извади медицинския си колан и измъкна оттам всички билки, които й трябваха. Напъха ги тайничко в клюна, заедно с обилно количество лимонов балсам близо до носа, сякаш винаги си е било така. Балсамът нито щеше да му помогне, нито да му навреди — просто щеше да потисне миризмата на другите растения, които тя бе напъхала в клюна. Накрая върна маската на мястото й, оставяйки я точно така, както я намери, и побягна навън.

Фейра предполагаше, че той сваля маската поне когато се прибере в къщичката си, намираща се точно срещу нейната през малкия тревен площад след тедзона. Понякога виждаше осветения му прозорец през нощта — златист квадрат, сякаш увиснал насред кадифения мрак. Предполагаше, че Човекът птица чете някакви медицински книги и му завиждаше — ръцете я бяха засърбели да хване книга, толкова отдавна не го беше правила. Питаше се дали той спи с клюна си и от мисълта за това се изкискваше тихичко. Чудеше се на колко ли години е той. Понякога й говореше като опитен старец, но някои други неща, които изричаше, я караха да предположи, че всъщност е доста млад, вероятно наскоро завършил медицинския университет. По принцип той не разговаряше много — говореше само за да даде кратките си разпореждания, и не проявяваше към нея никакъв интерес, освен чисто професионален. В този смисъл й напомняше много на Андреа Паладио.

Чудеше се какво ли правят архитектът и Дзабато, и когато Човекът птица се връщаше от месечните си посещения при тях, тя нетърпеливо го чакаше за новини. Той не бе прекъснал връзките си с Паладио и ходеше при него на всяко пълнолуние и запитан от Фейра, винаги й съобщаваше как му се е сторил старецът. Но по принцип не обясняваше нищо повече.

Питаше се дали те все още си спомнят за нея. Паладио я бе уважавал заради познанията й за Константинопол, а на Дзабато тя бе напомняла за жената, която някога бе обичал и изгубил. А сега Човекът птица я искаше заради медицинските й умения. Толкова много превъплъщения на Фейра, толкова много лица на съществуването й. Понякога си позволяваше да се запита дали някога ще срещне човек, който би искал да опознае цялата Фейра.