Марина Фиорато
Венецианският договор (13)

Дванайсета глава

Тази сутрин доктор Анибале Казон посвети специално внимание на ритуала по обличането си.

Отскоро назначен за медико на Куартиере дели мираколи — Квартала на чудесата в родния му град Венеция, той бе придобил покрай новия си статус и слуга, който да го облича. Но не можеше да издържа да стои мирно и да се остави на грижите му. Все още му беше странно да бъде обличан от друг като дете, затова се въртеше и сумтеше, връзваше наново вратовръзката си, закопчаваше наново жилетката си, докато накрая не освободи слугата, за да остане насаме пред отразяващото го в цял ръст огледало от Мурано. Днес одеждите му бяха не само символ на новопридобития му статус, но трябваше и да свършат работата, за която бяха предназначени. Това бяха медицински одежди и той държеше да ги оправи сам, защото само те можеха да спасят живота му.

Над обичайния си набор от дрехи той обу кожени бричове от мека, гъвкава кожа. На дължина бричовете бяха колкото тези на рибарите в лагуната, но неговите бяха предназначени да го предпазват не от морската вода, а от други, далеч по-отвратителни и опасни течности. Носени под наметалото му, те щяха да предпазят краката и слабините му от инфекция.

След това Анибале метна на раменете си дълго черно палто. Закопча го плътно около врата си, а после отметна назад по-дългите къдрици от косата си, които се спускаха по тила му. Поддържаше косата си дълга по много важна причина — учителите му в Падуа предупреждаваха, че лекарите не трябва да откриват кожата си в инфекциозните отделения, защото заразата се носи в самия въздух. Сега той изправи високата яка на палтото си, така че вратът и гърлото му да бъдат напълно покрити от плата, откъдето нататък го пазеше косата му. Наметалото се спускаше до ходилата му и беше намазано от глава до пети с овча лой и мас. Лойта държеше чумата настрана и я приклещваше в гънките на мантията, която всяка вечер беше опушвана с хвойна. Маста служеше за защита от капково заразяване, за да не могат храчки или други телесни течности да се задържат за плата, защото беше добре известно, че чумата се разнася и чрез кашлицата.

После идваше символът на професията на Анибале — грозна маска, която прикриваше красивите му черти. Тя беше страховито изображение на птича човка и въпреки това, за да му бъде позволено да я носи, той бе учил седем години. Анибале знаеше, че формата на маската произлиза от остарялото поверие, че чумата се пренася от птиците и че като си слага маска на птица, приносителят ще може да изтръгва инфекцията от тялото на пациента, оставяйки я върху дрехите си. Анибале изсумтя презрително изпод маската си на това невежо поверие, което вече нямаше никаква тежест в университета на Падуа, и така неволно вдиша тежкия аромат на канела и поташ, с които бе натъпкана човката. В тази човка имаше още и изключително ароматни билки, които да не допускат миазмите и смрадта на непогребани трупове, зловонни храчки, пукнати бубони и всички останали прелести, които би могъл да очаква да срещне днес. Маската включваше също така и очи от червени стъкла, чиято цел бе да направи приносителя й недосегаем за злото.

Накрая Анибале си сложи непогрешимата широкопола черна шапка, която се носеше ниско нахлупена напред, и я нагласи така, че да покрие и прихване бялото чело на маската. Страхуваше се от заразата, но не заради себе си — ако се разболееше, вече нямаше да може да лекува хората, а той нямаше никакво намерение да спира, преди дори да бе започнал.

Точно преди да се отдалечи от огледалото, той взе дървения бастун, подпрян на стената. Този бастун се използваше както за насочване на близките как точно да се погрижат за пациента, така и понякога за преглед на болния. Освен това в заразените помещение с този бастун всеки медико делле пеете можеше да опише кръг около себе си — кръг, в който никой не смееше да пристъпи. Сега Анибале го вдигна като рапира пред себе си, наслаждавайки се на отражението си. Но онова, което видя, не го успокои. Дрехите му изглеждаха твърде чисти и неопетнени, идващи директно от шивачите и майсторите на маски — сметките за тях все още бяха пришити към гънките отвътре.

За момент той се видя така, както щяха да го видят останалите — предвестник на смъртта. Облеклото на чумния доктор имаше и друго приложение — да сплашва и да предупреждава околните, съобщавайки, че наблизо има нещо много зло. Най-зловеща от всичко обаче бе маската.

Но дори и в нормални дни той се радваше на тази маска, защото тя прикриваше невероятно красивите му черти. Анибале гледаше на себе си така, както гледаше на всичко — в научен план, като на твар, затворена в буркан в Скуола Медика — Медицинското училище в Падуа. От четири котки, консервирани в буркан, той веднага разбираше коя има най-острите зъби, най-гъвкавия гръб и най-дългите крака. Знаеше, че като вид той е прекрасен пример за хомо сапиенс, висок за венецианец, е отлична мускулатура, дълги и здрави крака и хубава, гъста тъмна коса. Но собственото му лице си оставаше загадка за него. Приемаше, че има хармонични черти, но за него те изглеждаха незабележими — тези тъмни очи и изписаните като дъги вежди над тях, и правия нос с прекрасни ноздри, и пълните устни под него. Ала те притежаваха някаква странна алхимия, която той не разбираше и която действаше на жените по начин, който не му се нравеше. Анибале обичаше реда и порядъка и защото не бе в състояние да контролира въздействието на чертите си, предпочиташе да ги прикрива.

Впрочем дори и когато не носеше прословутия си птичи клюн, Анибале си бе изградил своя собствена маска — държеше се безцеремонно, което създаваше у другите впечатлението, че е горд и надменен. Правеше го само за да държи на разстояние жените, че и някои мъже. Когато заговореше, едва сдържаше раздразнението си, не търпеше глупаците и бе известен с избухливия си нрав.

Бруталната истина гласеше, че доктор Анибале Казон беше добър лекар, защото изобщо не се вълнуваше от това кой ще живее и кой ще умре. След като майка му го бе изоставила още като бебе и след като всички лели, които го отглеждаха, измряха една по една, той не страдаше от никаква емоционална обвързаност и въпреки честите предложения, които получаваше, никога не се бе женил. Разглеждаше болестите като интелектуално предизвикателство, което като че ли имаше нещо общо по-скоро с него, отколкото със страдащите, и тъкмо затова методите му на лечение бяха толкова ефективни. В университета бе познат като човек базилиск, който е в състояние без капчица жалост да наблюдава умиращо дете.

Но тази оценка на познатите му не бе напълно справедлива. Анибале не беше чак толкова безсърдечен, но поддържаше известна дистанция между себе си и света даже и без бастуна си. Имаше съвсем малко приятели и това го устройваше изцяло. Близките му познаваха много добре истинския Анибале — те бяха малко на брой, но той не се нуждаеше от повече.

Падуа беше богат град, а през последната година от обучението си, когато младите лекари бяха пускани из града на стаж, Анибале бе принуден да посещава множество богати жени. Там, в университетския му град страховитата му маска го бе пазила от набезите на тези отегчени матрони, които бяха толкова обсебени от красивото му лице, че често искаха от него да пробва дъха им върху бузата си или да притисне ухо о наедрялата им гръд, за да чуе сърцата им. Но от днес, отново в родния му град маската щеше да изпълни истинската си, медицинската си цел.

Анибале не можеше да повярва на късмета си. Роден и израснал във Венеция, кръстен в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — същата, която днес съобщаваше със своя звън за пристигането на чумата, той се бе върнал от Падуа само преди един ден и бе прекарал само една нощ в старата си фамилна къща, преди Господ Бог да бе поразил града. Ето че най-сетне щеше да намери приложение на седемте си години на обучение в университета на Падуа, където се бе отличил като един от най-големите умове на випуска. Всичките справочници за билки, които бе изчел в библиотеките, всичките утрини, прекарани в ботаническите градини, всичките следобеди в амфитеатралната учебна зала, където бе наблюдавал любимия си професор да прави дисекция на трупове на осъдени престъпници, сега щяха да влязат в действие.

Напълно готов, той напусна огледалото, изрева инструкциите си на готвача за вечерята и излезе от къщата с лека, пружинираща походка. Чувстваше се като рицар от старите времена, тръгнал на битка, а съдбата му бе осигурила най-смъртоносния противник, върху който да стовари пиката си. Той, доктор Анибале Казон, бе готов да се изправи срещу чумата.

* * *

Вървейки по уличките, той забеляза, че врагът му не си бе губил времето по превземане на бойното поле. Безбройните червени кръстове по вратите, сандъците с вар на всеки ъгъл, миризмата на мирта, носеща се от всеки комин — всичко това му подсказваше, че Черната смърт вече бе устроила лагера си в града, макар и за толкова кратко време.

Когато пристигна на кампо^[1] „Санта Мария Нова“ — мястото, където трябваше да се срещне с началника си, Анибале без никакви проблеми разпозна доктор Валнети, който бе облечен точно като него. Но маската му беше малко по-различна — като един от шестимата главни лекари на сестиери, червените стъкла пред очите му бяха описани с черни кръгове, символ на по-голямата му мъдрост и начетеност. И макар Анибале да изпитваше възхищение пред най-новото медицинско изобретение — очилата, реши, че тези два черни кръга придават на неговия висшестоящ леко комичен вид.

Доктор Валнети крачеше наперено напред-назад и очевидно щеше да се пръсне от гордост и самодоволство, придобити от една ранна визита при самия дож на Венеция, на която бе присъствал заедно с останалите си петима колеги, главните лекари на кварталите. Разтърси набързо ръкавицата на Анибале и продължи работата си.

Анибале учтиво се загледа в онова, което правеше началникът му — хвърляше изсушени рибешки кожи в огъня в центъра на площада, разбъркваше ги за малко, а после ги трупаше една върху друга така, сякаш бяха есенни листа.

Анибале се загледа в огъня и това му напомни за една от многобройните му лели, която обичаше да му готви ризото кон рана. Разрязваше всяка жаба от корема нагоре, обелваше кожата й, смъквайки я с едно движение като долна риза, и после я хвърляше в тенджера с вряща вода. Сега той вдигна една от рибешките кожи от купчината. Оказа се, че кожата има крака. И най-сетне разбра. Изумен, той се обърна към началника си и извика:

— Жабешки кожи? Ама вие сериозно ли?!

Макар да се опитваше да звучи уважително, Анибале пазеше почитта си за онези, които наистина я заслужаваха — например за неговия герой, учител и наставник Йеронимус Меркуриалис от медицинския факултет в Падуа. Затова сега не успя да сдържи обичайното си презрение.

— Е, не всички жаби — отговори безгрижно главният лекар. — Намират се доста трудно. Но пък във Венеция са в изобилие — каналите са пълни с тях. Затова се възползваме. Миналият път, когато удари чумата, тези кожи се оказаха много полезни — допълни все така весело той, удобно забравяйки да спомене, че това е било преди цял век. — Изглеждат доста ефективни в прочистването на въздуха в основните телесни съдове.

Анибале присви очите си под маската и отбеляза:

— Искате да кажете кръвта в основните телесни съдове.

— Да, да — побърза да прикрие грубата си грешка Валнети. — Точно това исках да кажа. Хайде сега, вземете от тези кожи и ги раздайте из вашия куартиере. Облекчавайте симптомите на нещастниците, колкото можете — и връчи купчина жабешки кожи на Анибале, който едва успя да ги хване, защото те се разлетяха, изсъхнали и дребни като въгленчета. Валнети го плесна дружески по гърба и допълни: — Трябва да призная, че за нас бе голяма изненада да намерим лекар, който да се съгласи да дойде във Венеция, а още повече — възпитаник на Падуа! Повечето лекари гледат да се пръждосат колкото е възможно по-бързо, при това в обратната посока.

Анибале сви рамене и забеляза поредната жабешка кожа, която се изплъзна от ръцете му.

— По-скоро бих умрял във Венеция, отколкото да живея, където и да било другаде — рече.

Валнети се изхили изпод маската си и отговори:

— Може да се стигне и до това.

Анибале се почувства неудобно. Бяха минали векове, откакто натурфилософите са вярвали, че във вените циркулира въздух, а не кръв. Но миналата година самият той бе помогнал за доказването извън всякакво съмнение, че във вените циркулира кръв, като бе асистирал при преливането на кръв от куче в човек — прехвърлиха цялата кръв на псето във вените на един осъден на смърт. Можеше да изтъкне това пред височайшия си колега, без да споменава, разбира се, че и лишеният от кръв човек, и лишеното от кръв куче бяха умрели. Но не желаеше да хаби дъха си. Вместо това повдигна леко пълните си с жабешки кожи ръце и попита:

— Това ли е всичко? Жабешки кожи?

— Засега. Аз, разбира се, разработвам няколко собствени лекарства, но за днес ви оставям да действате, както решите. И, Казон?

Анибале се обърна, доволен, че Валнети не е в състояние да види изражението му.

— Не обърквайте хората с вашите сложни университетски теории! Те са прост народ, не са интелектуалци като нас.

След тези думи докторът изчезна като магьосник насред облак прах.

Първото нещо, което Анибале стори, след като зави зад ъгъла на Кале Сан Канциан, бе да хвърли омразните жабешки кожи в най-близкия сандък с вар.

* * *

Към момента, когато в края на деня Анибале Казон се върна на кампо „Санта Мария Нова“, чумата го беше победила по точки.

Младият лекар изобщо не бе предполагал колко неравна ще бъде тази борба — налагаше му се да се бори не само с епидемията, но и е всичко останало. Бореше се със семейните чувства — с майки, които отказваха да изоставят заразените си синове, съпруги, които държаха да стоят неотлъчно до съпрузите си, за да се грижат за тях — и така болестта удвояваше и утрояваше жертвите си. Бореше се и с медицинските власти — Здравният съвет поддържаше мнението на Валнети и настояваше за използването на същите лекарства, с които бяха борили чумата през 1464 година. Но най-жестоката битка от всичко бе със самия град.

Венецианските дворци бъкаха от слуги, които влизаха и излизаха, когато си пожелаят, разнасяйки отровите на чумата с дъха и дрехите си по пазарите, при шапкарите и при шивачите, а в по-бедните къщи семействата се тълпяха в една-единствена мръсна стая, дишайки един и същ заразен въздух.

Дори и мазачите, които бележеха вратите на заразените с червени кръстове, разнасяха заразата от къща в къща, превръщайки себе си и четките си в неволни проводници на миазмите. Котките и кучетата, които по принцип трябваше да бъдат изолирани, обикаляха свободно града. В богатите къщи разглезените домашни любимци прехвърляха заразата от една любяща ръка на друга, а в по-бедните квартали помиярите влизаха и излизаха от домовете на болните, незабелязани от потъналите в скръб и безсилие стопани. Градът не разполагаше дори с хора, които да ловят плъховете и да ги убиват, за да овладеят поне донякъде Черната смърт.

И към всичко това се прибавяше постоянният звън на камбаните — на обяд излезе указ от Консилио делла санита — Здравния съвет, че камбаните за чума трябва да бият по цял ден. Така непрекъснатият звън на камбаните на „Мираколи“ и „Сан Канциан“ опъваше нервите на болните, събуждаше страх в сърцата на здравите и се превръщаше в непрекъснат дразнител за лекарите. Анибале се държеше с пациентите си по-гневно и раздразнено от всякога — това беше единственият му начин, по който можеше да отвърне на умоляващите го, плачещи семейства, изправени пред реалността на предстояща непоправима загуба. Неспособен да им помогне, той прехвърляше гнева към себе си върху тях.

Анибале работеше по-бързо от всякога, отказвайки да признае пред себе си степента, до която го бе разтърсил този негов първи работен ден. Вярно, че в Падуа веднъж бе видял мъртвородено бебе и изобщо не се бе трогнал, но днес не само сърцето му, но и гордостта му бяха претърпели голям удар. Колкото и много да бяха знанията му — от основите на Гален и четирите течности, които се учеха още през първата година, до сложните механизми на хирургията от последната година — те се бяха оказали напълно безполезни срещу чумата.

Свечеряваше се, когато младият лекар се запъти отново към площада, за да се срещне с началника си. Този път вървеше бавно и уморено, краката му тежаха, сякаш наистина носеше тежката броня на войната. Макар и два пъти по-възрастен от него обаче, доктор Валнети вървеше леко и пъргаво и изглеждаше много по-бодър.

— Да, знам, тежък ден — започна той, преди Анибале да бе успял да каже каквото и да било. — Но утре ще бъде по-добре, защото днес впрегнах всичките си аптекари на работа — почука заговорнически клюна си с облечената си в ръкавица ръка, а после отметна огромната си мантия.

Под нея Валнети измъкна малка червена дървена количка на четири колела, с дълга дръжка и с гротескна рисунка на лекар от едната страна. Количката дрънчеше шумно с подредените в нея редици миниатюрни стъклени бутилчици. Анибале вдигна една от тях с облечените си в ръкавици ръце и я насочи към светлината. Разклати я и забеляза някаква зелена слуз.

— Какво е това? — попита.

— Оцетът на четиримата крадци! — отговори с неприкрита гордост докторът. — Познат още като марсилски оцет! По моя собствена рецепта. Промених малко спецификациите съобразно проучванията си. Изненадан съм, че не го знаете, колега! Използва се от незапомнени времена за лечение на Черната смърт. На какво ви учат в Падуа в наши дни? По мое време в Салерно ни предадоха за него още на първата лекция! — прие с въздишка необходимостта да разкаже историята и започна с напевен глас: — Четирима крадци от Марсилия имали обичая да влизат в къщите на жертви на чумата, да ги удушават в леглата им и после да плячкосват имуществото им. Хванали ги и ги осъдили на изгаряне на клада. Но съдиите не можели да не се изумят от факта, че крадците са останали недосегаеми за заразата. Престъпниците признали, че наистина са недосегаеми за чумата и разкрили тайната си — оцет, който впоследствие бил кръстен на тях. Съдиите поискали да знаят точните му съставки, като обещали, че в замяна ще ги спасят от кладата.

— И какво станало с тях накрая?

— Обесили ги — отговори рязко по-възрастният лекар. — Но не това е най-важното в историята.

— Разбира се, че не — съгласи се Анибале, силно заинтригуван от научната страна на въпроса. — И какви са били тези съставки?

— Извадете си бележника! — отсече важно Валнети. — Вероятно бихте желали да ги запишете по-подробно. В обичайния случай не бих споделил подобно познание е колега, но ако искаме да постигнем по-ниска смъртност в нашия сестиере, отколкото останалите лекари в техните, то тогава трябва да работим заедно, нали така? — приближи се до Анибале, извади от широкия си ръкав купчина листи, раздели ги приблизително на две и подаде едната на Анибале. — Това са смъртни актове. Бумащина, но без нея не може. Налага се да попълвате по един акт за всяка изгубена душа, дори и за най-бедните — подсмръкна. — Без да броим наградата от дожа, обзаложил съм се с останалите си петима колеги на по буренце гасконско вино, че ние от квартал „Сан Марко“ ще изгубим по-малко души, отколкото в останалите шестини на града! А сега записвайте!

Анибале послушно напъха своя наръч смъртни актове в ръкава си, а от другия извади бележник и молив, макар да се съмняваше, че неговият висшестоящ може да го научи на нещо ново. Освен това имаше усещането, че доктор Валнети не се вълнува особено много за пациентите си. Но не беше ли такъв и Анибале, който обичаше да си играе със Смъртта, за да провери кой е по-добър? Може би. Изпълнен с угризения, той се зае да записва усърдно съставките на прочутия оцет, докато Валнети ги отмяташе на пръсти.

— Розмарин и градински чай, седефче, мента, лавандула, тръстика, индийско орехче. Чесънът, канелата и карамфилът, разбира се, че са задължителни — Светата троица на лечението на повечето болести. Следват бял оцет и камфор. И, естествено, най-ефективните, но и най-скъпи съставки — обикновен или бял пелин и горчив пелин!

— Артемизия абсинтиум и Артемизия понтика — вметна по-младият лекар обиден, че подценяват образованието му.

— Изкисвате всички тези билки в оцета в продължение на десет дена — продължи Валнети, като че ли нищо не бе чул, — а после прецеждате сместа през ленено сито. Записвате ли?

— Да — излъга Анибале, който отдавна бе престанал да пише. Въпросната отвара бе не повече от плацебо — тази произволна смесица от билки и мазила не би убила никого, но и не би го излекувала. Погледна неуверено висшестоящия си и попита: — И сега се очаква от мен да раздавам тези стъкленици на всички домакинства, така ли?

— Господи, скъпи ми приятелю, разбира се, че не! — възкликна добрият доктор. — Всяка от тях струва един дукат! Давате само на онези, които могат да си го позволят! Е, ако можете да им дадете по две, още по-добре! Но все пак внимавайте — чираците ми работят без почивка, но до утре няма да могат да приготвят повече — тук възрастният лекар снижи гласа си и се приближи толкова много, че клюновете им се докоснаха — две гарги на съвещание. — Ще ви подскажа нещо важно — ако намерите майка с болно дете, тя би платила всичко, което й поискате!

Анибале бе престанал отдавна да го слуша. Съзерцаваше нарисувания доктор на количката — с човка и очила, с грозни червени кръгове на всяка буза, символизиращи здраве. Изглеждаше гротескно, като клоун, не, по-скоро като Пулчинела — един от главните персонажи в старата комедия дел арте, характерен с големия си извит нос. Не, дори още по-лошо — той беше лешояд, чиято главна цел бе да измъква монети от умрелите и умиращите, с нищо по-добър от четиримата крадци от Марсилия. Усети как Валнети пъхва дръжката на количката в ръката му и чу:

— Количката се дърпа много лесно, виждате ли? И не забравяйте — по един дукат на стъкленица, не по-малко! Трябва да покрия разходите си все пак. Продайте цялата количка, която засега е първата, с която разполагаме, а после можете да си лягате. Казон! Казон? Къде отивате?

Напълно отвратен, Анибале Казон бе пуснал дръжката на количката и бе тръгнал обратно по пътя си. Не за това бе учил седем години. Насочи се към Фондамента Нуове — пушекът от мирта се вихреше около него, като че ли беше фаустовски дух, изпратен от ада. Там, на доковете, можеше пак да си поеме нормално дъх. Свали маската си и отметна назад потната си коса. Тръсна пушека от дрехите си, вдиша дълбоко соления морски въздух и започна да си задава разни въпроси.

Не можеше ли гражданите да престанат да се скупчват плътно един до друг? Не можеше ли да дишат по-скоро този въздух, вместо да се задушават от пушека на горящата мирта? Ако можеше да ги махне оттук, да ги лекува така, както той иска — не с бабешки лекове и суеверия, а с истински медицински средства, на които бе посветил целия си академичен живот…

Анибале издиша дълбоко ужасите на деня с една дълбока, тъжна въздишка на поражение и се загледа право в морето. На хоризонта в далечината, през болезнено жълтите мъгли от чумните огньове, там, където въздухът бе кристалночист, се виждаше сребристата линия на морето, изпъстрена с познатите островчета. Стъкленият остров, дантеленият остров. А по-нататък — лазаретите.

На хоризонта на съзнанието му една смъртна мисъл се подреди и се превърна в идея.