Марина Фиорато
Венецианският договор (8)

Седма глава

През първите няколко часа от пътуването Фейра не помръдна от мястото си.

В това отношение й помогна и силното люлеене на кораба, защото не бе сигурна, че би могла да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Досега никога не бе плавала по море, никога не се бе возила на кораб — ако не броеше кратките разходки за удоволствие в позлатената баржа на Нурбану, които обаче бяха строго ограничени в пределите на Босфора. Затова сега всичко й бе напълно непознато — този странен ритъм, това издигане и пропадане на вълните.

При пропадането на кораба тялото й сякаш олекваше, а при издигането му гърбът й биваше притискан към чувалите толкова силно, че медицинският й колан пак започна да й причинява болка. Чувстваше се неспокойна и на ръба на паниката — това люлеене ставаше непоносимо, очакването на поредното издигане и пропадане вече едва се издържаше. А от краткото равновесие на кораба на върха на всяка вълна, точно преди пропадането, започваше да й прилошава. Сега за първи път Фейра започваше да разбира състоянието на баща си, след като се върнеше у дома след дълго пътешествие. Нищо чудно, че беше изтощен и не спираше да повръща в продължение на няколко дена, нищо чудно, че лицето му имаше зеленикавобелия цвят на костите, ръцете му трепереха и не бе в състояние да прекоси стаята, без да се спъне в нещо.

Фейра бе прагматична жена. Както многократно бе казвал баща й: „Необходими са ми един ден и една нощ на борда на кораба, за да се сдобия с морските си крака. Но после ми е необходимо много повече време на брега, за да се отърва от тях“.

Затова сега тя се опита да успокои дишането си, а постепенно се научи да намества съвсем незабележимо тялото си, за да бъде в синхрон с движението на кораба. Спомни си първия път, когато бе яздила кон. Личната господарка на конете на Нурбану я бе учила как да се повдига и отпуска на седлото, за да компенсира движенията на коня и да направи ездата лека. Същото беше и тук, в това чуждо за нея място.

След известно време успя да седне и да избута тежките чували над главата си настрани, далече от лицето си. След това безшумно продължи да си прави удобно гнездо сред товара. Под нея беше зеблото на чувалите, от едната й страна се намираше задната част на кораба — груба изкорубеност от застъпващи се дъски, от другата й страна бяха подредени редици бурета. Извивката на търбусите на буретата създаваше удобна пролука, през която тя съвсем ясно виждаше целия трюм и завесата в далечината, като същевременно оставаше скрита от чужди погледи. От провизиите в трюма и начина, по който бяха подредени, Фейра прецени, че ще бъде в безопасност поне няколко дена, а може и седмици — защото между нейното скривалище и капака към трюма на палубата имаше множество чували, сандъци и бурета. Моряците щяха да вземат първо най-горните.

Фейра знаеше, че е наложително да запази присъствието си на кораба в тайна до един конкретен момент от пътуването. Бе виждала баща си да маркира тази конкретна точка на картите, които държеше в специалния си сандък вкъщи. Когато беше малка, й беше много интересно да наблюдава баща си как развива големите свитъци пергамент на масата, взема сребърния си пергел и отбелязва с него маршрута на пътуването си. Фейра обожаваше да гледа пергела в ръката на баща си как крачи през моретата подобно на миниатюрен сребърен манекен с иглички вместо обувки. В точно определен момент от разходката си манекенът рязко спираше, вдигнал единия си крак във въздуха подобно на танцьор. Тогава Тимурхан натискаше другия му крак силно към пергамента, дръпваше пергела от картата и отбелязваше мястото с миниатюрно кръстче. „Това е! — отсичаше. — Това е точката, от която няма връщане назад.“

И тогава, и сега тя много добре разбираше, че точката, от която няма връщане назад, е онази, от която нататък вече не можеш да се върнеш и единствената ти възможност е да продължиш напред. Тя бе един от най-важните знаци в мореплаването, защото, ако провизиите не достигаха или избухнеше битка, или изникнеха пирати, бе задължително да знаеш дали корабът все още може да обърне назад или е по-добре да продължи напред. Следователно, ако успееше да запази присъствието си в тайна до половината път до Венеция, Фейра знаеше, че оттам нататък не биха могли да се върнат назад, дори и да искаха. За зло или за добро тя също бе поела на това пътешествие и щеше да сподели съдбата на баща си, независимо каква беше тя.

Светлината на зората постепенно започна да се процежда през тесните процепи на дъските. Фейра опря око о най-широкия от тях и веднага усети пръските на солената вода и движението на ветровете. Но иначе не видя нищо, с изключение на движещите се морски вълни. Тук водите вече не бяха с тъмносиньото на лапис лазули и сапфир, а драконово сиви, прегърбени като звяр, дълбоки и много опасни. Тук дори и морето беше различно. Фейра си даде сметка, че бе оставила зад себе си всичко познато. Даде си сметка, че има болезнена нужда от баща си.

Сълзите й се смесиха с пръските морска пяна, но тя ги прогони, примигвайки бързо с клепачи, натежали за сън. Лекарят в нея се събуди и тя си даде съвет да си почине. Не беше мигвала от вчерашния изгрев, отпреди едно денонощие, което беше сякаш в един друг свят — свят, в който тя се бе обличала прилежно пред огледалото, за да отиде както винаги на работа в двореца. Докато се отпускаше в прегръдките на съня, последната й съзнателна мисъл бе, че на сутринта ще прекоси люлеещия се трюм и ще дръпне бялата завеса.

И ще види какво се таи зад нея.

* * *

Когато се събуди, Фейра усети непреодолима жажда, но първоначално не успя да си вдигне главата, защото тя буквално барабанеше. Повдигна се с усилие до седнало положение, точно както й бе трудно да се надигне и предишната вечер. Тогава причината за това бе морето. Сега тя усети, че онова, което не е наред, е тялото й.

Плътта й гореше, очите й бяха разфокусирани, главата й щеше да се пръсне. Налагаше се веднага да намери питейна вода. В паметта й изплува фрагмент от спомен, мъгляв и ужасно далечен, за малка локвичка дъждовна вода върху капака на едно буре. С огромно усилие на волята тя накара дясната си ръка да изпълзи по чувала, а после да достигне до капака на бурето до него. Сви пръсти около ръба и постепенно успя да ги потопи в благословената дъждовна локвичка. После ги плъзна обратно към устните си и изсмука безценните капки.

Когато дръпна пръстите от устата си, забеляза, че върховете им са черни. В резенчето позлатена утринна светлина от цепнатините в дъските видя, че пръстите й са целите на черни петна, като че ли току-що бе писала с перо и мастило. Сигурно в това буре има катран. Фейра изсмука пръстите си, но черното не се махна.

Самите й пръсти бяха черни като катран.

Фейра бе добре запозната със симптомите на гангрената, но тя нямаше никаква рана, никакво одраскване дори, което би могло да събуди заразата на гангрената. Неспособна да държи по-дълго ръката пред лицето си, тя я остави да падне в скута й. Това движение отключи пронизваща болка в подмишницата й. С другата си ръка опипа внимателно мястото над гърдата си, в подмишницата, и откри огромна подутина, кръгла и подпухнала като смокиня.

Пламналата кожа на Фейра изведнъж изстина от ужас. Тя опипа внимателно издутината — всяко докосване й причиняваше пронизителна болка. Възможно ли е това да е бучка, като онези, който някои от наложниците бяха получавали на гърдите си? Не, нямаше как да е бучка. Защото тя знаеше, че подобно злокачествено заболяване не се развива за една нощ, а освен това най-опасното на тези бучки беше, че те изобщо не боляха.

Тогава какво беше? Фейра знаеше, че подмишниците, слабините и гърлото понякога отичаха по време на заболяване, защото течностите в тялото се събираха там като в бурета за дъждовна вода, но никога досега не се беше сблъсквала с нещо подобно. Отпусна се отново назад, безсилна от шока. Тялото й отново пламтеше, потта й се стичаше в чувалите под нея. От този момент нататък не помнеше почти нищо.

През следващите няколко дена, в по-ясните си мигове си даваше сметка, че разни хора влизат и излизат от трюма. Всяка вечер на куката на тавана беше окачвана лампа, за да може кормчията да вижда провизиите, и всяка сутрин лампата беше сваляна. Но не след дълго Фейра престана да забелязва и тези промени и напълно изгуби представа колко пъти лампата бе окачвана на куката и сваляна, колко дена са минали.

От време на време се чуваше да плаче, да говори, да бълнува, дори да пее. В началото си даваше сметка за необходимостта да мълчи, когато капакът отгоре се вдигаше, и се стараеше да държи стисната болезнената си челюст. С течение на времето обаче дори тази капчица съзнание я напусна и това престана да я вълнува — единственото, което искаше вече, бе да бъде открита, да й помогнат, да я излекуват и да я отведат при баща й. Страхуваше се, че докато провизиите намалеят достатъчно, за да я видят, тя ще умре и ще изгние.

Сълзи на самосъжаление се спуснаха към ушите й и след време, след безкрайно много самотни часове и дни на колебание между изгаряща жега и вледеняващ студ, тя започна да си мечтае за смъртта. Вече не си спомняше какво беше да си добре, здравето й изглеждаше като нещо от друг свят — свят, в който никога повече нямаше да може да отиде. А да си помогне да оздравее изискваше усилие на волята, каквато тя вече не притежаваше. По-лесно беше да умре. За себе си тя вече беше достигнала точката, от която нямаше връщане назад. Фейра затвори очи, надявайки се да й бъде за последно, и си позволи да се отнесе…

Оказа се сама в огромна и просторна стая, покрита с млечнобели плочки, гладки като яйце. В центъра на стаята имаше прозрачен ковчег, направен сякаш от стъкло. Тя се приближи до него и приклекна. Когато се надвеси, видя стария султан Селим затворен в лед. Беше мъртъв, но с отворени очи, кожата му беше воднисто синкава. Тя постави ръце върху леда и те автоматично се овлажниха и охладиха. Тя започна да замръзва. Налагаше се да си стопли ръцете. Изправи се и се приближи до перваза на прозореца. Там лежеше златно сандъче и й намигваше под слънчевите лъчи. Фейра взе сандъчето и внезапно се озова на улицата.

Жаркото слънце нагряваше сандъчето в ръцете й и постепенно то стана толкова горещо, че не можеше да се държи. Но тя продължи да се катери по хълма на анадолския бряг, чак до Юскюдар, където се изграждаше огромна джамия. Чу се как пита за архитекта защото й беше казано да предаде сандъчето единствено в ръцете на самия Мимар Синан.

На всяка цена трябваше да намери архитекта. Питаше всеки срещнат зидар, който работеше върху грубите блокове бял камък, завърташе всеки от тях с робата му, вглеждаше се във всяко брадато лице. Беше отчаяна. Трябваше да освободи ръцете си от това сандъче, защото златото я изгаряше. Тя самата изгаряше. Но къде е архитектът?

Накрая стигна до врата с пергел, издълбан в архитрава — но този пергел не беше сребърен като на баща й, а златен и извит — пергел на зидар. Вратата се отвори и тя го видя — мил, брадат старец. „Вие ли сте мъжът, когото наричат Събота?“ — попита тя. Той кимна и с огромно облекчение тя постави сандъчето в мазолестите му ръце, бели от праха на камъка. Той й се поклони и рече: „Кажете на валиде султан, че джамията й ще има голямо минаре!“ А после Фейра побягна и продължи да бяга до полуострова, после през покрития пазар и малките улички, тичайки обратно към Топкапъ сарай. Хукна през вътрешните дворове и стигна до покоите на валиде султан. Дръпна бялата завеса край леглото й, но нейната господарка беше вече труп, с втренчени невиждащо очи, надут и гниещ върху завивките. Фейра протегна ръка, за да затвори очите с цвета на морето. И докато затваряше очите на майка си в съня си, в реалността очите й се отвориха.

Фейра прокара език по пресъхналата си като пустиня уста и с мъка изправи тялото си до седнало положение. Все още беше слаба и потна, но разбра, че треската е преминала. Заразата си е отишла. Пръстите, които повдигна пред очите си, си бяха възвърнали обичайния цвят. Сигурно беше нощ, защото през цепнатините в дъските не се виждаше нищо, а лампата висеше на куката си и се поклащаше заедно с люлеенето на кораба, хвърляйки около себе си чудати сенки.

Воалът и шапката й бяха изчезнали, очевидно измъкнали се, докато се е въртяла и потила върху импровизираното си легло. Медицинският й колан беше непокътнат, но вече се въртеше около изпосталелия й от глад кръст. Тя примигна два пъти и извърна бавно главата си, все така раздирана от болка — косата й се бе превърнала в дебело солено въже, поклащащо се между плешките й. Върху чувалите под нея бяха останали мокрите отпечатъци от тялото й. На мястото, където подутината в подмишницата й се беше спукала и изляла тъмното си вещество върху зеблото, имаше грозно черно петно. Когато повдигна ръка, тя установи, че роклята й също е на петна. Но нямаше възможността да се замисли за значението на всичко това, защото вниманието й бе привлечено от нечий глас.

Вероятно все още се намираше в безсъзнание.

Гласът пак повика, като грачене на гарга.

Тялото й моментално изтръпна, защото, когато гласът повика за трети път, тя разбра думата, която произнасяше — дума, която означаваше, че са я открили. Зачака напрегнато чувалите и буретата около нея да бъдат разместени и жалката й персона да блесне. Но граченето на хищника продължи, повтаряйки непрекъснато само тази дума.

С отслабналите си колкото връв ръце Фейра започна да бута чувалите настрани и накрая, с невероятни усилия се освободи от затвора си. Огледа се и с изненада установи, че капакът в палубата над главата й беше затворен и тя е съвсем сама в трюма. Изправи се нестабилно като прохождащо дете и тръгна неуверено напред, едва държаща се на отслабналите си крака върху люлеещия се кораб. Вървеше бавно, сякаш крачеше през пясък, първо единият крак, после другият, подобно на пергел, скъсявайки дистанцията между себе си и завесата.

Измина половината път. Продължи.

Протегна ръка към белия муселин и изпълнена с грозни предчувствия, го дръпна. Точно в този момент корабът навлезе безмълвно в мрачния архипелаг от хиляди островчета, известен като Циклади, където някога един морски капитан бе отвлякъл една венецианска принцеса. Отдясно се виждаха бреговете на полуостров Пелопонес.

Точката, от която нямаше връщане назад.

Фейра сведе очи към сандъка и разбра, че е била права — гласът идваше от него. Внезапно установи, че е твърде слаба, за да се задържи права. Коленете й се подгънаха и краката й се свиха под тялото й. Тя коленичи пред саркофага така, както някога бе коленичила пред ковчега със съхраняваното в лед тяло на един султан.

— Момиче? — изрече за пореден път дрезгавият глас.

— Да, Сандък?