Марина Фиорато
Венецианският договор (7)

Шеста глава

Фейра лежеше в мрака и въртеше кристалния пръстен.

Душата й вече не се раздираше от нерешителност — знаеше много добре какво да направи. Просто изчакваше своя миг. Чакаше и въртеше пръстена на пръста си, като че ли броеше ударите на сърцето, докато настъпи моментът за действие.

Имаше пръстена само от четири часа, но вече го чувстваше като част от себе си. Завърташе кристалната халка на една четвърт, така че всеки път отгоре попадаше различен кон — черен, бял, червен, блед. Зачуди се дали не е наследила този навик от майка си.

Нейната майка.

Макар и неофициално, Нурбану се бе държала с Фейра като истинска майка. Момичето си знаеше, че по-късно, когато шокът премине, тя наистина щеше да скърби за нея. Но днес нямаше никаква необходимост да поглежда към отношенията им от различен ъгъл. Между двете имаше взаимна любов и уважение, имаше прегръдки, поощрение, множество часове, прекарани заедно — с други думи повече, отколкото и официална дъщеря би могла да очаква. Фейра предпочиташе да не се самоизмъчва с неизказаните неща. Всичко, което трябваше да бъде казано, беше казано през последни кошмарни часове днес, а останалото остана неизречено през двайсетте години преди това. Единственото, за което Фейра съжаляваше, бе, че майка й не бе успяла да й разкаже повече за тези конници. За черния кон, който баща й беше принуден да откара до Венеция, за нещата, които самата тя трябваше да стори.

Накрая улиците отвън утихнаха. Моментът настана.

Фейра се изправи безшумно като котка. Нямаше нужда да се облича, защото изобщо не се бе събличала. Единственото, което добави към облеклото си, бе плътен дълъг воал под шапката. Този път криеше не красотата си, а самоличността си.

Все така безшумно тя отвори прозореца и филигранните кепенци, през които бе съзерцавала града едва тази сутрин. Къзлар ага не бе сметнал за необходимо да поставя стражи в задната част на къщата им. Скочи тихо върху покрива на бараката, в която съседите затваряха нощем козите си. Окаяните твари вътре започнаха да блеят и Фейра вдиша отвратителната им воня с ужас, но после побърза да скочи в тъмната уличка зад бараката. Промъквайки се на пръсти към ъгъла, тя видя, че улиците са пусти и хукна колкото сили имаше към доковете. Там, със сърце в гърлото, тя зърна стотиците дървени корпуси на корабите, платната и мачтите им, извисяващи едни до други снаги подобно на армия вражески пики, които блокираха пътя й за отстъпление. Как можа да си помисли, че ще познае на кой кораб ще бъде баща й? Та за всяко пътуване му даваха различен кораб! Ами ако вече е отплавал?

Започна да се лута отчаяно из пристанището, четейки бомбастичните имена, с които мъжете кръщаваха корабите си, с надежда за бъдеща победа. Дали да се прокрадне на някой кораб, който и да е, и да рискува с екипажа, който й се падне, или да се върне незабелязано у дома, да се събуди в собственото си легло и утре да бъде отведена в харема? Фейра не беше толкова невежа по отношение желанията на мъжете. Отлично знаеше каква ще бъде съдбата й като единствена жена на борда на кораб с непознати мъже, без присъствието на баща й, който да я пази. Но кое беше по-лошо — това или съдбата, която я очакваше в харема? Вярно е, че в харема би била играчка не на двайсетима мъже, а само на един, ала този един мъж беше собственият й брат, който беше истинско чудовище. Така че избор всъщност не съществуваше.

Тъкмо се канеше да огледа корабите за последен път, когато забеляза изписаното със златна боя име на кораб, който изглеждаше различно от всички останали. С правите дъски на леко издутия корпус и обилно украсената предна част корабът изглеждаше чуждоземски, а изписаното със златна боя име гласеше „Ил Кавалиере“. Нурбану не бе пропуснала да я научи и на буквите на своя език — на венециански това име означаваше просто „конникът“.

Фейра се скри зад купчина бъчви и зачака. Трапът беше спуснат, а поредицата от факли, поставени на стойки из пристанището, осветяваха влизащите и излизащите от кораба. Фейра зърна двама моряци от екипажа на баща й, които сновяха напред-назад по палубата с различно оборудване и провизии, които бяха взели от склада на доковете. За момент си помисли да им се разкрие и да ги помоли да я отведат в каютата на капитана, но тя бе повече от сигурна, че къзлар ага е все още при баща й, затова не можеше да рискува.

Вместо това предпочете да се посвети на наблюдение на работата на моряците. Корабите бяха нейна площадка за игра още от мъничка и тя бе обикаляла и разглеждала не един, дивейки се на буретата и сандъците с товари, които виждаше в тях. Обикновено до трюма се стигаше през капак с метална гривна в самата палуба, но досега тя не бе виждала точно такъв кораб и не знаеше какво да очаква. После забеляза, че на този венециански търговски кораб вратите на трюма се отваряха директно към дока, за да може да бъде натоварен по-лесно, и тези врати бяха двойни, и се намираха доста над ватерлинията. В момента един друг трап отвеждаше право към мрака на корабното складово помещение.

В харема, когато се грижеше за наложниците, Фейра често обичаше да казва, че най-ефективното разрешение на даден проблем обикновено е най-простото. Тук като че ли също беше така. Тя просто изчака, а после се шмугна като сянка по трапа и влезе право в търбуха на кораба.

Огледа бавно огромното, подобно на пещера пространство, а после се скри зад някакви чували с жито и се приготви да чака. През следващия час върху нея бяха нахвърлени още подобни чували, така че постепенно й стана задушно и горещо. Медицинският й колан — нейният стар приятел, който носеше вече от толкова време, че го чувстваше като част от себе си, се впи болезнено в кръста и ребрата й. Фейра си представи последиците от евентуално счупване на някоя от стъклениците, което би довело не само до забиването на парченца стъкло в плътта й, но и до разливането на разни смеси, които в правилните дози можеха да лекуват, но в неправилните можеха да се окажат фатални.

А по-нагоре грубото зебло на чувалите буквално смазваше лицето й. Това роди нов страх — че ще се задуши. Затова през кратките мигове на отсъствие на моряци в трюма тя започна да помества тежестта на тялото си и постепенно да си прави дупчица за дишане. Под мъждивия блясък на самотната лампа, увесена на медна кука над главата й, започна да схваща, че чувалите бяха започнали да я смазват, защото всичките провизии за пътуването биваха товарени само в единия край на складовото помещение. В предната част на трюма имаше пространство, отделено с муселинова завеса, а между завесата и истинските провизии имаше няколко десетки аршина място.

Накрая Фейра успя да се поосвободи от смъртоносния натиск върху тялото си и да се огледа по-спокойно. В сумрачната светлина започна да оглежда чувалите и буретата, търсейки някакъв знак, издирвайки смъртоносния товар, който баща й беше принуден да пренесе — нещо, което да се свързва по някакъв начин с кон, нещо черно. Постепенно забеляза и друга странност — провизиите, които бяха струпани наоколо, бяха добри, твърди сирена, четвъртинки месо, фино бяло брашно — все неща, доста различни от обичайните корабни дажби от изсушено месо с мас и твърди бисквити. Протегна ръка между два чувала и леко ги разбута. Зърното вътре прошумоля.

Докато наблюдаваше моряците как влизат и излизат, тя се опита да не издава нито звук. Задържа дори дишането си. Но това очевидно не беше достатъчно — един от товарачите остави на земята бурето си, изправи се и вдигна ръка, давайки знак на другаря си да млъкне.

— Какво не е наред? — попита вторият, като също остави бурето си.

— Чух някакъв шум — просъска морякът с острия слух. — Откъм чувалите — и посочи към буретата, зад които, между чувалите, се криеше Фейра. Сърцето й заби в ушите от ужас. Потта от пръстите й навлажни даже зърното в близкия чувал.

— Сигурно е някой плъх — махна с ръка вторият. — Счуват ти се разни неща.

— Някой плъх ли? Ти не чу ли какви бяха указанията на капитана? Никакви животни на борда! Не пуска даже корабната котка! Затова ще се наложи да го намерим този плъх!

— Че защо без животни?

— Де да знам. Май има нещо общо с товара.

— Хубаво, да огледаме, щом казваш. Но основният товар още чака на дока.

Двамата се приближиха толкова опасно близо до Фейра, че тя усети силната миризма на кози — сигурно единият от моряците беше козар през свободното си време. Вторият, чиито очи очевидно бяха по-остри от ушите му, погледна право към нея и извика:

— Открих го! Хайде, идвай тук, поразнико!

Фейра се дръпна назад, колкото можа, но мъжът вдигна високо във въздуха истински плъх, черен и лъскав като олио, пищящ от ужас. Морякът сложи край на мъките му, като само с едно движение му прекърши врата, а после настана тишина. Човекът метна дългото тяло на плъха през рамо като обикновена торба и го изнесе навън в нощта, следван от приятеля си с големите уши.

Фейра се отпусна назад и въздъхна от облекчение, макар че сърцето й продължаваше да бие така, че щеше да се пръсне.

После някакъв тропот, тътрене на крака и псувни я накараха отново да застане нащрек. Моряците трябваше да качат на борда още един товар. А този вече беше тежък. Загледа се в тях, докато маневрираха с товара си — вече четирима мъже, носещи нещо голямо на раменете си, нещо, подобно на ковчег.

Саркофаг.

Лицата на всички носачи бяха скрити под воали. Ако не бяха поведението и езикът им, Фейра би си помислила, че така отдават почит на онова, което носят в саркофага. Обаче те клатеха големия ковчег и непрекъснато го удряха в околните препятствия, мърмореха и редяха мръсни приказки по начин, който я убеди, че просто няма как да носят мъртвец. Саркофагът като че ли бе изработен от сребро или олово — въобще от някакъв метал, който блестеше в сивкаво. Повърхността му беше украсена с някакви виещи се фигури. След ново мърморене, стенания и тътрене на крака, придружени от инструкции и контраинструкции, товарът най-сетне бе отнесен до муселиновата завеса. Тя бе дръпната, а саркофагът — пуснат безцеремонно върху голите дъски.

Носачите се оттеглиха смущаващо бързо, като по пътя си взеха и факлата. След тях остана внезапна, напрегната тишина. Въпреки мрака Фейра виждаше съвсем ясно белия проблясък на дръпнатата обратно и вече успокоила се завеса, бяла като пола на дервиш.

Същото като преди. По-различно от преди.

Защото сега Фейра долавяше почти осезаемата заплаха, излъчваща се от саркофага зад завесата — някак си по-ужасяваща и обезпокоителна от всичко, което бе видяла през този ден. Загледа се в диплите с цвета на смъртта, а после и в грубите, голи дъски между себе си и тях. Заслуша се в тишината. Внезапно тя бе брутално пронизана от пискливия, непогрешим глас на къзлар ага, докато напускаше кораба по трапа.

После дойдоха силното бутване и еднократният рязък вик, плясъкът на тежко въже в крайбрежните води и миризмата на горящ коноп, докато корабът се оттласкваше от пристана си. Стомахът на Фейра се преобърна.

Вече нямаше връщане назад.

Тя напускаше своя роден град.