Марина Фиорато
Венецианският договор (50)

Венеция

По-голямата част от следобеда на Андреа Паладио бе преминала в сладка дрямка, както в последно време минаваха почти всичките му следобеди. Напоследък бе започнал да си почива на кушетката на долния етаж в кабинета си, тъй като вече нямаше достатъчно въздух, за да изкачва редовно стъпалата. Освен това обичаше да лежи там, където можеше да вижда рисунките си.

Понякога погледът му се спираше на Витрувианския човек на Леонардо и той си спомняше дните на своята младост, когато бе изглеждал по същия начин, когато протягаше ръце с разперени пръсти до самите граници на своята собствена геометрия. Друг път оглеждаше чертежите, които бе направил за новия мост „Риалто“ — всяка отсечка от тях бе нанесена с възхитително прилежание, всеки ъгъл бе показан по великолепен начин и всичко това бе надлежно представено на Съвета на Десетимата. Ала на този мост му бе съдено да живее само в неговия ум и на неговата стена, защото договорът за новия мост „Риалто“ бе даден на друг. Антонио да Понте. Той беше доста по-млад от него и като че ли това не стигаше, а и беше негов ученик.

Паладио се утешаваше с мисли за своята велика църква. Понякога си припомняше откъслечно някаква история, която му бе разказвана някога за някакъв храм на Изток, където поклонниците се стичали столетия наред на гроба на знаменосеца на някакъв пророк, прииждайки със стотици и хиляди. Но вече не си спомняше нито името на храма, нито името на човека, който му бе разказал за всичко това.

В по-добри дни се надигаше на лакът и започваше да говори на Дзабато Дзабатини, докато той чертаеше — даваше му указания как да изложи на хартия последните му архитектурни идеи. Понякога приказките му отлитаха в селенията на фантазията — все неща, които никога не можеха да бъдат по-строени, поддържани само от мечти, а не от тухли и хоросан. Когато започваше да нарежда несвързано тези свои капризи от кушетката, забелязваше, че Дзабато спираше да чертае. Старият му приятел сваляше очилата си, оставяше ги настрани и започваше да трие очите си — и Паладио се чудеше защо плаче.

Днес не беше добър ден. Архитектът не бе в състояние дори да се надигне от кушетката си в кабинета. Имаше чувството, че някаква огромна тежест притиска гърдите му. Но той знаеше името на тази тежест. Това беше Смъртта и с всеки изминал ден го притискаше все повече и повече.

Ниското слънце бе започнало да дразни очите му. Затова, когато пред прозореца се появиха две фигури, той им бе благодарен, че закриха блясъка. Те бяха облечени по един и същи начин, с дълги роби и тюрбани на главите. Но едната фигура беше на мъж, а другата — на жена. Стори му се, че сънува, затова реши, че няма нищо лошо в това да се усмихне и на двамата, нищо, че бяха неверници. И изведнъж му поолекна. Тежестта върху гърдите му като че ли се стопи.

Жената му подаде ръка, както някога той бе подал ръката си на нея, и каза:

— Дойди и виж!

След като се качиха в лодката, той вече ги виждаше доста по-ясно. Нито един от тях не носеше маска на лицето, както би могло да се очаква от хора от тяхната гилдия. И двамата бяха много красиви, и двамата бяха тъмнокоси, с еднаква дължина на косите, еднакво загоряла кожа и абсолютно еднакви по височина. Биха могли да бъдат брат и сестра, ако не беше фактът, че дори със старческите си очи Паладио виждаше ясно, че са влюбени. Не че те се галеха, нито се гледаха по някакъв начин — даже ръкавите им не се докосваха. Но между тях се усещаше някаква невероятна близост, както когато веднъж ги бе заварил, легнали един до друг на леглото. Да, сега ги позна. И двамата бяха доктори и ръководеха болницата, която той построи.

Наближиха протока Дзатере и остров Джудека и докторът мъж каза:

— Вижте! Построиха мост!

Докато лодката приближаваше, Паладио се загледа в дългата процесия. Над протока бе изграден мост от дървени плоскости, така че гражданите на Дзатере да могат да пресичат лесно канала до неговата църква.

Прииждаха със стотици и хиляди.

Всеки мъж, всяка жена и всяко дете носеха свещ и през острова се виеше змия от проблясващи пламъчета, минаваше над канала и стигаше чак до стълбите на неговата църква.

Паладио долови някакъв напев, който се издигаше до небето, разтваряше се, а после се превръщаше в дума. Тази дума отекваше над водите, ала възрастта бе запушила ушите му.

— Какво казват? — попита.

— Ил Реденторе — отговори мъжът. — Вече така наричат църквата — само „Ил Реденторе“, „Спасителят“ — тук докторът се усмихна на партньорката си, като че ли тази дума имаше някакво особено значение за тях. — Благодарят на Бога, който ги е спасил от чумата. И са решили да правят това всяка година.

— Всяка година ли? Докога?

— Завинаги.

Очите на Андреа Паладио се напълниха със сълзи.

* * *

Тримата слязоха на брега пред голямото стълбище и се присъединиха към процесията. Изкачиха заедно петнайсетте стъпала, като двамата доктори поддържаха здраво стареца от двете страни. Архитектът остана незабелязан от тълпите. Въпреки тюрбаните си двамата доктори също не събудиха никакви коментари. Сега, когато чумата беше отминала, лекарите бяха изоставили птичите си маски, заменяйки ги с шапки тип барета, но придружена от шлейф, който се навиваше допълнително около главата и се мяташе през рамо. По странен каприз на модата след войните с османците турският стил на обличане бе станал изключително актуален сред венецианците.

На прага на църквата докторите се заковаха на място и Паладио се обърна озадачен към тях.

— Няма ли да влезете? — попита.

Фейра се усмихна и отговори:

— Веднъж беше достатъчно.

На свой ред Анибале поклати глава и допълни:

— Църквата е ваша, не наша.

Паладио повдигна вежди.

В отговор Анибале просто разгърна робата си. На врата си носеше някаква дрънкулка във формата на мюсюлмански полумесец. Фейра последва примера му — на нейния врат висеше близнакът на полумесеца на Анибале. Паладио се вторачи във висулките. При по-близък оглед му стана ясно, че медальоните са всъщност две половини на един пръстен — стъклен пръстен с някакви инкрустации по него. Анибале носеше източното полукълбо, Фейра — западното. Архитектът вдигна очи към младия мъж и попита:

— Да не би да си приел нейната вяра?

— Да — отговори той. — Аз не обичах моя бог, но тя много обичаше нейния.

— Внимавайте! — предупреди ги старецът. Нямаше нужда да пояснява какво има предвид.

— Ще се справите ли? — попита загрижено Фейра пред големите порти на църквата.

— О, да! — кимна усмихнато архитектът.

Хвана ръцете им, притисна ги една в друга, благославяйки двамата млади, а после се обърна и влезе в църквата.