Марина Фиорато
Венецианският договор (47)

Четирийсет и шеста глава

Площад „Сан Марко“ никога досега не бе виждал такова струпване, толкова хора, блъскащи се един в друг — дори и по време на Карнавала. Това беше най-големият сбор на военната флота, какъвто градът не помнеше от дните на Петия кръстоносен поход, когато праведните и ненаситните потегляха да плячкосват Константинопол. Даже подготовката за Лепанто не можеше да се сравни по мащаби с тази мобилизация. Макар и неизползвани оттогава, военните машини се бяха събудили много бързо и вече стояха в готовност.

— Хей-хо, бедна Венеция! — подвикна на глас Паладио познатия морски поздрав, докато се провираше през тълпите. — Пак потегляме на война!

Дворецът на дожа се бе превърнал в апокалиптичен фон на тази мобилизация. Красивата бяла фасада бе вече опожарена руина. Пожарът от миналата седмица бе трансформирал най-красивата снежнобяла усмивка на света в грозно ухилената физиономия на амбулантен търговец с почернели и оредели зъби.

Паладио си проправяше път покрай уличниците, които приемаха моряци за един последен похотлив акт преди качването на борда, и покрай съпругите, които умоляваха мъжете си да не тръгват на война. На импровизирани сцени актьори от комедия дел арте разиграваха драми, в които главният противник бяха турците — всеки неверник беше представен от намазан с орехи актьор, с огромен тюрбан на главата, грозно дълъг, извит като клюн нос и дълга брада.

Стотици граждани се редяха на опашка, за да влязат в Базиликата. Фактът, че църквата, светецът и неговите часовои — конете, бяха останали незасегнати от пожара, им изглеждаше ни повече, ни по-малко равносилен на чудо. А вътре, сред задушливата миризма на тамян, те се обръщаха към Мадоната от Никопея — икона, която бяха успели да измъкнат под носа на същите онези турци, умолявайки я да държи неверниците далеч от техния бряг. Дори и в спокойни времена Венеция си беше същински врящ котел от интриги и клюки, но през последната седмица обикновената мълва бе прераснала в нещо много повече — вестта, че турците са тръгнали да превземат града им, се бе разпространила по-бързо и от пожара.

Но не човешката драма интересуваше в момента Андреа Паладио — той се бе отправил за среща с дожа. Зави към палацо „Сансовиниано“, който за момента служеше за жилище и главна квартира на херцога на Венеция. Огромната изрисувана зала жужеше като кошер от вестоносците и военноморските кадети с едва набол мъх над устните, които се щураха напред-назад със съобщения и заповеди. Покритите с фрески стени бяха закрити от огромни карти, свалени от Залата с картите в двореца — някои с липсващи части, други с обгорени краища, трети с огромни дупки на мястото на парчетата, изтръгнати от сърцевината им от летящите въглени. И насред цялата тази суматоха, подобно на дългата сребърна стрелка на компас, се възправяше дожът.

Ако не беше високият командирски глас на дожа, Паладио не би го разпознал. Дългата роба в аленочервено и бяло и високата шапка корно, които бе носил на освещаването на „Ил Реденторе“ ги нямаше. Сега носеше синята мантия и жартиера на морски адмирал над сребърната си полуброня. Бялата коса и брадата бяха ниско подстригани и той изглеждаше най-малко с трийсет години по-млад.

Днес той не беше Себастиано Вениер, застаряващият дож на Венеция, а Себастиано Вениер, Капитано дженерале да мар и главен адмирал на венецианската флота в поредната й война срещу османските турци.

Паладио го потупа по рамото. Дожът се обърна, но първоначално изобщо не го позна. Накрая очите му светнаха и той възкликна:

— Паладио! Но какво правиш точно ти тук?

— Бих искал да ти купя чаша вино, за късмет!

— Сега ли? — извика адмиралът и разтвори ръце, сочейки суматохата около себе си.

— Няма да отнеме повече от четвъртина звън на камбаните — изрече спокойно Паладио, — но пък може да се окаже решаващо за теб в предстоящата ти битка с турците!

И с тези думи архитектът задържа погледа на дожа достатъчно дълго, за да го накара да си спомни, че именно той бе довел при него Фейра. Е, щом Паладио имаше да му каже нещо, тогава може би бе най-добре да го изслуша.

Себастиано Вениер въздъхна и рече:

— Много добре.

* * *

Навън, сред мелето на площада, Паладио намери количката омбра — „сенчестата“ количка, която цял ден следваше сянката на камбанарията, докато обикаляше площада. Днес количката въртеше небивала търговия, защото моряците пръскаха и последните си секвини за грог. Паладио размени две монети за две препълнени чаши от напитката и се насочи към Вениер, който го чакаше на дока. Двамата мъже приседнаха на един оръдеен лафет и се загледаха в събиращите се от всички посоки галеаси.

Себастиано Вениер се загледа в безкрайната синева с опитния си моряшки взор, сякаш вече виждаше какво го очаква в чуждите морета. После поклати глава и изрече тихо:

— Не съм мислел да се връщам там. След Лепанто смятах, че съм приключил с турците. Но както стана ясно, те не са приключили с мен. Чума, огън, а сега война и смърт — отпи от виното си и се обърна към него: — Е, какво имаш да ми казваш, стари приятелю?

Паладио извади от джоба си малка кутийка с перо и мастило и попита:

— Да ти се намира пергамент?

Вениер разви картата на протока Патрас, която носеше в джоба си, и я обърна на другата страна.

— Много добре — кимна архитектът и започна бързо да чертае. — Всяка битка, пък била тя и по море, е въпрос на геометрия. Онова, което ти чертая тук, е нещо, което би могло да се нарече архитектура на битката. Ето, виж сега! Ако притиснеш галерите им в тази формация — и нарисува няколко малки кръга, — тогава предимството ще бъде на твоя страна. Твоите нови галеаси превъзхождат турските галери по огнева мощ, но имат доста по-голям обем и се движат доста по-бавно. И тъй като те разполагат със странични оръдия, най-добрият ти ход би бил да разположиш два от тях пред всяка от основните дивизии… — пак започна да рисува, за да му покаже — … за да не позволиш на турците да се промъкнат покрай вас с малки лодки и да започнат да ви вземат на абордаж! Запомни, че ако оставиш османците да извършат всички възможни маневри, без да се помръднеш, значи вече си спечелил играта! Затова дръж фронта на християнските кораби на всяка цена!

Вениер се вторачи изумено в диаграмата. По едно време вдигна очи към Паладио и попита:

— Но откъде знаеш всичко това?

Архитектът сви рамене и отговори:

— В момента работя върху едно илюстрирано издание на „Всеобщата история“ на Полибий, който разглежда в подробности римските бойни формации. И тъй като класическите форми открай време стоят в основата на моите сгради, ми хрумна, че и ти би имал огромен успех, ако организираш военната си кампания по моделите на Ханибал и Сципион!

Вениер бавно кимна и духна върху чертежа, за да изсуши мастилото.

— Благодаря! — изрече простичко. — Ще послушам съвета ти — сгъна внимателно картата, а после заговори, но така, сякаш търсеше подходящите думи, за да изкаже онова, което мисли: — Всъщност аз не ги мразя — звучеше почти като извинение.

Паладио го погледна неразбиращо.

— Турците — поясни дожът. — Детето на моята племенница вече ти е разказало историята ми. Сесилия Бафо стана муселмана и се омъжи за Селим II от Константинопол. Смени името си на Нурбану султан. А нейният син — същият Мурад III, който ни прати всичките тези изпитания, ще бъде родоначалник на всички следващи султани на Османската империя — мъже, които, надявам се, ще допринесат за изковаването на мир между нашите два народа — въздъхна тъжно и добави: — Пет века кръвопролития са напълно достатъчни!

Паладио кимна и се изправи.

— Варента ву!^[1] — благослови той адмирала с пожеланието, старо колкото града им. — И нека късметът надува платната ти!

Архитектът направи няколко крачки, но внезапно спря и се обърна. Адмиралът все така седеше върху оръдейния лафет. Бе отворил отново плана, начертан му от Паладио, и го изучаваше внимателно.

— Аз също не мразя турците — рече, мислейки си за Фейра. — Но Венеция обичам повече!