Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venetian Contract, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2016)
- Корекция
- maskara(2016)
Издание:
Автор: Марина Фиорато
Заглавие: Венецианският договор
Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: Печат Експертпринт ЕООД
Излязла от печат: 1, 2013
Редактор: Анжела Кьосева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Художник: Иван Тодоров Домузчиев
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-316-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401
История
- —Добавяне
Четирийсет и четвърта глава
Фейра пристъпи напред и вдигна очи към огромната църква. Очите й плувнаха в сълзи. Паладио не я бе отвел у дома — той бе довел дома й при нея.
Невероятният купол, минаретата, които се издигаха от двете му страни като часовои, фасадата на храма — тя бе обратно в Константинопол и същевременно във Венеция. В църква, която изглеждаше по този начин, тя можеше да пристъпи безнаказано. Сякаш в някакъв сън, тя пое бавно нагоре по петнайсетте стъпала и мина покрай стражите на вратите — стражи, които носеха знака на лъва, хора също като онези, които я бяха изхвърлили от двореца на дожа, но после я бяха допуснали в докторските й одежди. Точно както и вторият път, те разделиха пиките пред лицето й, но този път по молба на архитекта, който я придружаваше. Но за разлика от втория път, и двамата мъже автоматично я познаха.
Така Фейра за първи път през живота си пристъпи прага на християнска църква.
След ярката слънчева светлина навън вътрешността на църквата я обгърна в сумрак, осветяван единствено от свещите и изпълнен с дим от тамян. Встрани, подредени в стройни редици, стояха дебели нови свещи, високи и снежнобели, готови да бъдат запалени, а пред тях продължаваха да горят по-стари свещи, запалени като знак на благодарност за спасението на града от чумата. Светлината на свещите придаваше на църквата един особен, топъл блясък и Фейра му бе особено благодарна за посрещането, защото иначе църквата я плашеше.
Продължи напред към центъра на кръстокуполната сграда. Под краката си зърна черна мраморна звезда, обозначаваща самия център на купола. Фейра знаеше, че точно под звездата се намира кладенецът, а в него и тленните останки на баща й. Мислено изпрати благословия към душата му на своя роден език и на неговия.
После вдигна очи.
Застанала точно под купола, тя започна да се върти и да го оглежда. Представляваше обширна и перфектна полусфера, без никакви украси, боядисана само със седефен блясък като вътрешността на мида. Фейра си спомни за всички джамии, които бе посещавала в родината си, представи си харема, дома на Паладио, тедзона, къщата на Анибале — въобще всички места, където бе стояла до този момент.
Отпусна се на колене и събра ръцете си, както бе виждала да правят монахините, когато се молеха за своите чудеса. Вдигна очи към олтара — към кръста, който някога беше носила, кръста, който някога бе захвърлила в един кладенец.
— Моля те! — изрече на собствения си език.
А след това го изрече и на венециански — в случай че неговият бог не я разбира.
— Моля те, спаси го! Върни ми го!
Защото, ако всички богове бяха всъщност един и същи бог, той нямаше как да не отговори на молбата й, нали така?!
Ала кръстът мълчеше и тя се почувства като глупачка. Изправи се и бавно изпъна изтръпналите си крака. Не трябваше да идва на това място. Нямаше бог — нито в тази църква, нито в която и да е друга. Храмовете на Синан и на Паладио бяха празни.
Когато се изправи на крака, осъзна, че не е сама. В една ниша близо до нея бе коленичил мъж със затворени очи. Тя го позна по високата му шапка корно — същата, която бе виждала изобразена в памфлетите, които гражданите на Константинопол обичаха да горят по улиците, шапката, изобразена на дуката, който тя носеше в пазвата си.
Бе дотолкова потънала в скръбта си, че се обърна с намерението да си тръгне и да не закача дожа. Но после размисли и спря — още няколко минути нямаха никакво значение за Анибале, а и нали той винаги се бе стремил да помага на хората и да спасява човешки живот. Следователно, ако тя успееше да спре белия кон, би поднесла подходящ дар на своята голяма любов. Така тя се приближи до дожа и застана зад него, изчаквайки го да свърши молитвата си. По едно време той усети присъствието й и се обърна.
— Коя си ти? Как смееш да прекъсваш личните ми молитви?
И когато се изправи, изпълнен с гняв, тя веднага позна високия стар отшелник, който толкова самоотвержено бе ръководил спасителната акция в нощта на пожара. Значи бе прекарала цялата нощ рамо до рамо с него, без да знае кой е.
Беше чакала толкова дълго този момент. Сега тя вдигна очи към стареца, вгледа се в брадатото му лице и си спомни за баща си. И двамата мъже на морето, и двамата с отблясъците на хоризонта в очите си.
Фейра отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, вратите на църквата се отвориха с трясък и вътре влетя облечена в черно фигура, с късо подстригана руса коса, следвана от двамата стражи.
— Отдръпнете се! — изкомандва той.
И стражите моментално хванаха ръцете на Фейра и ги извиха зад гърба й. Тя се опита да каже нещо на дожа, но той отстъпи крачка назад.
— Какво не е наред? — обърна се той към своя управител.
— Тази тук — изрече камерленго, едва поемащ си дъх от ярост — е жената неверница, която издирваме вече толкова време. Тя пристигна по същото време, когато дойде и чумата. Нищо чудно да е убийца, изпратена от султана!
— Кой? Това… дете? — извика изумен дожът и се приближи до Фейра, но стражите я поведоха грубо след камерленго, който на излизане срита силно вратите на църквата.
В едно последно, отчаяно усилие тя се измъкна от ръцете на стражите и се обърна в пътеката е лице към дожа. Бръкна в пазвата си, извади и вдигна високо кристалния пръстен, който й бе дала майка й, а с другата си ръка дръпна рязко воала от лицето си.
Гласът на дожа изгърмя под високия купол:
— Спрете!
Камерленго се обърна рязко, вече на прага. В очите му се четеше несигурност. И тогава се осмели да зададе първия си въпрос на своя господар:
— Но… защо?
— Защото — избоботи гневно дожът — тя е Вениер! — и без да ги удостои с поглед, изкомандва: — Оставете ни!
Огромните врати се затвориха с трясък отвън. Дожът вдигна ръка към бузата на Фейра, а после я отпусна в немощ.
— Сесилия? — отрони.
— Аз съм нейната дъщеря.
— Но ти си…
— Да, аз съм туркиня — кимна Фейра и побърза да намери спасение в спешността на ситуацията. — Чуйте ме сега! Няма никакво време, а вие трябва да знаете следното — в същия този момент султан Мурад III от Константинопол събира голяма флотилия срещу вас и идва да превземе града! Дворецът ви беше подпален от един от неговите еничари, а един от неговите морски капитани ви донесе чумата! — пое си дълбоко дъх и продължи: — Аз съм дъщеря на същия този капитан и пристигнах със същия кораб. А майка ми — валиде султан Нурбану, е била някога Сесилия Бафо от Парос — направи нова пауза. — Именно тя ми разказа за плана на сина си, султана, на смъртното си ложе и ме натовари със задачата да ви предупредя за четирите коня, които летят към Венеция и носят големи изпитания. Не успях да ви предупредя за първите две, но ще се радвам, ако успея да ви спася поне от войната и смъртта! — при тези думи пак му подаде пръстена, като този път развърза и панделката. — Майка ми облече предупреждението си с тези думи заради пръстена, който ми подари като гаранция. Виждате ли тези четири коня? Доколкото виждам — допълни колебливо, — вие познавате този пръстен!
Дожът пое пръстена от ръката й и докосна леко малките коне. Накрая отговори, без да скрива почудата си:
— Разбира се! Подарих й го аз, през едно лято преди много години на остров Парос! — замълча, погледна я и изрече тихо: — Но ти си поела огромен риск да ми донесеш това предупреждение! Как мога да ти се отплатя?
— Искам просто да ми позволите да се прибера у дома.
— В Константинопол?
— Не! — тръсна яростно глава тя. — Моят дом вече не е там!
И започна да отстъпва уплашено назад.
— А пръстенът? — подаде й го дожът.
— Не, ваш е! — махна с ръка тя.
— В никакъв случай! — отсече той и бързо я настигна. — Твой е! — и го постави директно на пръста й, така, както си седяха в църквата, сякаш се венчаваха. — Защото ти си Вениер!
Тя се загледа в пръстена на безименния си пръст, точно където го бе носила и майка й.
— Къде е домът ти? — попита загрижено дожът.
— На Лазарето Нуово.
— На болничния остров?
— Да! — кимна тя и отвори вратите на църквата.
— При доктора ли? — извика след нея дожът.
Фейра се закова на място. Но, разбира се! Нали именно дожът бе назначил Анибале за личен лекар на архитекта Паладио!
— Не — прошепна тя. — Живея сама.