Марина Фиорато
Венецианският договор (42)

Четирийсет и първа глава

Фейра се върна от града съвсем навреме, за да се сбогува със семейство Трианини.

Мама Трианини, която бе ушила зелената рокля на Фейра, и татко Трианини, който бе изтръгнат от хищните нокти на чумата в тедзона, бяха качени първи в лодката, но не и преди да целунат с благоговение ръцете на онези, които им бяха помогнали. След тях се качи Валентина, вече с две деца — малкият Анибале и момиченце, което бе кръстила Сесилия по идея на Фейра. Тя целуна Фейра по бузата точно над воала и, докато съпругът й се чудеше как да изкаже благодарността си на Анибале, разтърсвайки ръцете му, прошепна:

— Никога няма да забравя онова, което стори за мен!

„Сега или никога!“ — мислеше си Фейра, докато изпращаха с погледи лодката със семейство Трианини. Планът на Паладио изискваше утре, в неделя, да я вземе със себе си на освещаването на неговата църква. Дожът щеше да присъства лично. Но нямаше никакви гаранции дали ще се съгласи да я изслуша, а след това дали ще повярва на историята й, или ще я окове във вериги. Така тя и Анибале разполагаха със сигурност само с един ден — днес.

Тя свали воала си и се обърна към него.

Намираха се един срещу друг. От едната страна Фейра, от другата — Анибале.

Той се загледа в нея въпросително, но по устните му заигра лека усмивка — като че ли знаеше много добре какво иска тя, като че ли го бе очаквал. Тя беше толкова близо до него, че почти усещаше допира на плътта му. Дивейки се и сама на куража си, тя го прегърна и той не се възпротиви. Вдигна устни към устните му. И тъкмо се канеше да го дари с първата си целувка, когато усети жегата, струяща от лицето му — онази страховита, болезнена жега, която бе долавяла десетки, дори стотици пъти през последната година и половина, когато се бе привеждала над умиращите си пациенти, за да провери дали все още дишат.

Горещината, която се излъчваше от Анибале, не беше от страст, а от чумата.