Марина Фиорато
Венецианският договор (37)

Трийсет и шеста глава

На свечеряване доктор Анибале Казон крачеше бързо през площад „Сан Марко“.

Птичата му маска оставаше почти незабелязана сред тълпите празнуващи, подготвящи се за предстоящите празненства в чест на патрона на града — свети Марко. До него вървеше асистентът му — млад мъж, висок точно колкото доктора, който носеше чантата на господаря си. Беше облечен простичко в тъмен редингот и бричове, батистена риза без вратовръзка и върху къдриците си не носеше шапка, но въпреки това жените не спираха да се обръщат след него, защото в тези времена красотата бе рядко явление.

Днес бе Денят на свети Марко, известен още и като Феста дел боколо — Празникът на розите, защото на този ден мъжете поднасяха рози с дълги дръжки на момичетата на своите сънища. Очевидно дори чумата не бе успяла да повлияе на традицията — дотолкова, че венецианските девойки и съпруги, дори онези, които вече бяха получили розите си, хвърляха към Анибале кокетните погледи на младите или гладните погледи на по-опитните. Това му напомни защо някога бе решил да носи маска. Докато той минаваше, розите, които тези дами бяха получили, бяха захвърлени и стъпкани в краката им.

Тази нощ бяха седели до късно. Фейра му бе разказала всичко — от нощта, когато майка й и баща й се бяха срещнали в Парос до предсмъртната изповед на майка й и до деня, в който бе погребала баща си. Каза му за пръстена с четирите коня и за мисията при дожа, за която беше изпратена от Нурбану. Каза му и за Такат Туран, който бе изчезнал от Джудека, за да се появи като призрак тази вечер. Анибале бе слисан от цялата тази история, изумен от тежестта на товара, който тя бе носила толкова време сама. Дълбоко засрамена, му бе признала и за ролята на баща й в тази трагедия и на него му се бе искало да я грабне в обятията си и да й каже, че няма никаква вина нито за престъплението на баща си, нито за участта, която бе сполетяла неговия град. Откакто бе пристигнала във Венеция, тя не бе правила нищо друго, освен да се опитва да поправи колкото може причиненото на града от нейните сънародници. Затова сега, когато тя се обърна към него с молба да й помогне да предотврати по-нататъшни кръвопролития, най-естественото решение за него бе да й помогне.

* * *

Фейра крачеше внимателно, дезориентирана от докторската човка и от погледа към света през червените стъкла. Сега виждаше града така, както обикновено го виждаше Анибале, и гледката я изпълваше с тревога. Разстоянието, което птичият клюн поставяше между един лекар и външния свят, действително изглеждаше като пропаст — нищо чудно тогава, че състраданието рядко минаваше пределите на маската.

Наближиха камбанарията. В подножието на голямата червена кула имаше позлатена клетка, голяма колкото баржа. В клетката, крачещ напред-назад, се разхождаше огромен лъв — оживялата емблема на Венеция. Фейра се закова на място и се загледа в чудовището. Козината беше кафява, на ивици, а не старо злато, разрошената грива изглеждаше пълна с бълхи и на места проскубана. Само безизразните очи имаха някакъв блясък — отражение от умиращото слънце, което ги правеше кехлибарени като нейните. Ала нищо не можеше да скрие нещастието на животното в клетката.

— Това е Лъвът на свети Марко — поясни Анибале. — Съветът държи постоянно в тази клетка жив звяр. Когато този тук умре, ще намерят друг. Предполага се — допълни с ирония, — че лъвът носи късмет на града.

Фейра не бе очаквала да изпита съжаление към своя най-голям кошмар, но и не бе имала представа, че някой лъв би могъл да изглежда и така. Той вече бе сразен. Остави го да крачи нещастно из клетката си и двамата прекосиха широкия площад към двореца на дожа.

Крачещи един до друг, Анибале и Фейра стигнаха до широкото бяло стълбище, с двата алабастрови колоса, които стояха на стража и ги наблюдаваха с безизразните си мраморни очи. Докато се качваха, краката на Фейра потрепериха незабележимо, припомняйки си първия път, когато бе вървяла по тях. На входа разпозна същите двама стражи, които я бяха подгонили през онази паметна нощ.

Когато се изкачиха, стражите безстрастно кръстосаха пиките си пред тях. Анибале докосна челото си и с дълбоко смирение изрече:

— Доторе Анибале Казон, за среща е дожа.

Стражите погледнаха не към него, а към Фейра под птичата маска.

— Вашият знак, синьор доторе! — рече единият.

Фейра отвори дланта си и върху черната й ръкавица блесна печатът на дожа. Стражът протегна ръка и взе знака, за да го огледа. Тя го огледа заедно с него — дожът и свети Марко от едната страна и пророкът пастир — от другата. Точно като символите на дуката, който носеше под бандажа на гърдите си, скрит под лекарското наметало.

Тя зачака. Не можеше да повярва, че най-сетне щеше да види дожа. Себастиано Вениер, адмирал от Лепанто и дож на Венеция. Нейният прачичо.

За нейна огромна изненада знакът беше достатъчен — пиките се разделиха и двамата бяха поканени в двореца. Един от стражите направи знак на слуга в ливрея във винено и златисто да ги заведе при дожа. Фейра усети сръгване в гърба и тръгна напред, спомняйки си, че като неин слуга в дадения случай, Анибале трябва да върви след нея. Докато вървеше, репетираше наум историята за смъртта на майка си, за саркофага на кораба, за баща си и за Такат Туран и за предстоящия пожар.

Слугата ги преведе през огромен мраморен коридор, който завършваше в обширна зала. В Топкапъ сарай Фейра бе виждала множество чудеса, но никога не бе пристъпвала в толкова огромна стая — само тя бе толкова голяма, колкото и утробата на „Хагия София“. Всеки сантиметър от стените беше покрит с рисунки на пасторални сцени, а таванът бе трансформиран в лазурно небе, обсипано със звезди и изпъстрено с бузести ангелчета. Високо сред облаците, накацали като скорци, се бяха подредили десетки дожове с датите им на раждане и смърт, изписани върху ръкописите пред гърдите им. Фейра потрепери. Ако не успееше да предаде съобщението си на дожа, съвсем скоро той щеше да бъде изобразен на този таван с днешна дата на смъртта му.

Откъм невидима вътрешна стаичка се чуха стъпки. Вратата се отвори и сърцето й претупа. Надеждата проблесна и веднага изгасна, когато в залата се появи камерленго.

— Доктор Казон?

Фейра си спомни веднага добре модулирания му глас от разпита, който й бе провел набързо в къщата на Паладио. Това беше човекът, който говореше с въпроси. Кръвта й се смръзна във вените. Тя кимна и клюнът разцепи въздуха пред нея подобно на брадвата на палач.

— Нещо с архитекта ли се е случило? Какво има?

Тя мълчеше. Анибале също не можеше да се обади, защото камерленго щеше да познае по гласа, че именно той е истинският доктор. Фейра поклати глава и този път клюнът се заклати наляво-надясно. Сърцето й биеше толкова силно, че го чуваше в маската си. Настъпи неловък миг на тишина. Камерленго запристъпва нетърпеливо от крак на крак и отсече:

— Както знаете, аз действам като проводник между големия свят и Негово превъзходителство дожа. След мен идва самият той, разбира се, но първо съм длъжен да разбера каква е целта на посещението ви тук!

Фейра усети, че Анибале я дърпа за ръкава. Раздираше се между желанието да свали маската, да се втурна покрай камерленго и да побегне към стъпките, които вече чуваше. Но точно тогава вляво от тях настана някаква суматоха.

На прага на вратичката, която отвеждаше към малко каменно дъговидно мостче, внезапно застана огромен страж. Той дърпаше след себе си затворник с оковани крака, следван от друг страж. Камерленго обърна раздразнено русата си глава и каза на Фейра:

— Бихте ли ме извинили? Това е затворник за разпит. Отведете го в Стаята и ме чакайте! — заповяда на стражите. Нищо в гласа му не подсказваше какви мъки предстоят на затворника. — Хайде, по-бързо! Не разбрахте ли, че нашият господар дожът ще има тук среща? Смятате ли, че имаме нужда от вашето присъствие?

Фейра също се обърна. Анибале пак я задърпа — подсказваше й, че точно сега е най-подходящият момент да избягат.

Постепенно затворникът се приближи. Очите му пламтяха. И тя разбра.

Докато Фейра наблюдаваше с ужас окования човек, огънят в очите му сякаш се прехвърли изведнъж в сърцето му и жилетката му експлодира. Огънят плъзна моментално надолу по ръцете му и стражът, за когото беше окован, изпищя, когато суровият нефт започна да поглъща тялото му. Безпомощният човек се втурна към пищните завеси на прозорците, влачейки след себе си горящия затворник, разкъса кадифето и уви и двамата. Ала завесите също пламнаха и езиците на огньовете скочиха от тях към рисувания таван, където боите автоматично се подпалиха и започнаха да горят, припуквайки, докато заливаха с огнени капки хората отдолу.

Докато Анибале я дърпаше навън, Фейра видя как камерленго хуква към вътрешната стаичка и зад вратата й зърна неясна фигура с висока бяла шапка, преди гъстият дим да скрие и двамата.

Докато тичаха, Фейра и Анибале забравиха напълно ролите си и започнаха да крещят на всеки срещнат да бяга от двореца. Анибале я бутна към голямата бяла стълба и двамата затрополиха бързо надолу в пълна хармония. Точно когато стигнаха подножието им, Фейра си спомни последния път, когато беше тук, и гледката на прислужниците, които изнасяха хляб за бедните.

Сграбчи ръката на Анибале и надвиквайки писъците и пушека, изкрещя:

— Прислугата!

Върнаха се в двореца и нахлуха в кухните и избите, извеждайки след себе си легиони слуги на площада. Прасета и пилета, спасени от ножа на касапина, се щураха между краката им. Отвън бяха посрещнати от какофония от писъци и викове, звън на камбани и молитвени призиви, и над всичко това се извисяваше кошмарният рев на Лъва на свети Марко.

* * *

Фейра и Анибале се обърнаха и се загледаха в ада пред тях. Декоративните мотиви около прозорците на двореца вече бяха силуети от черна дантела на фона на топазените пламъци. Белите и розови тухлички бързо почерняваха. До този момент тя не бе имала никаква представа колко шумен би могъл да бъде един пожар — че пламъците могат да реват по-гръмко от лъв, че гредите виеха, докато се огъваха и падаха, че стъклото пищеше, докато се топеше. Фейра стоеше и гледаше като хипнотизирана тази странно красива и същевременно ужасяваща гледка, неспособна да отвърне очи, въпреки че от летящите наоколо въглени очите бяха започнали да я смъдят. Вече не можеше да стори нищо, за да спаси дожа, макар донякъде да се успокояваше, защото бе видяла, че камерленго се втурва към него. Но градът — градът вече беше друго нещо, защото именно той бе изложен на огромен риск. Би могла да се обърне и да хукне през площада с Анибале, но знаеше, че нито той, нито тя биха искали да бягат от това. Те бяха лекари, спасяваха хора, а сега адът около тях им пищеше да останат. По негласно съгласие Анибале и Фейра се насочиха към края на лагуната, за да помогнат за изгасяването на пожара, присъединявайки се към бързо оформяващата се верига за предаване на кофи вода.

Работата вече беше добре организирана от висок мъж с бяла коса и бяла брада. Дългата му пелерина бе почерняла и разпокъсана като на амбулантен търговец. Би могъл да бъде свещеник или отшелник, но организираше хората така, сякаш бе генерал, и подобно на най-добрите генерали не само даваше заповеди, но и бе пръв сред мелето, и най-близо до огъня. Следвайки сочещата му ръка, Фейра се подреди между Анибале и него и започна да помага за предаването на кофите с морска вода.

През тези предълги часове, докато мускулите на ръцете й се огъваха и дланите й се сдобиваха с мазоли, тя започна да се възхищава на човешкия дух, въплътен в колоните венецианци, които се бяха появили от всички краища на града, за да помагат. Докато усилията за удържане на пожара набъбваха, съдовете, които минаваха през изтощените ръце на Фейра постепенно се променяха — имаше не само кофи, но и кани, нощни гърнета и дори една детска вана. Пожарът, неописуемата драма, която се разиграваше пред очите й, докато огромният бял дворец гореше, се бяха свели до тези скромни домашни съдове, които тя държеше в ръце — тя вече познаваше тези хора чрез техните напукани гарафи и чаши за кръщене е имената на децата им, изписани по стените.

Докато безкрайната нощ продължаваше, Фейра едва не заспа там, където си беше, е лице, зачервено от неописуемата жега. Птичата маска отдавна я нямаше, изгоряла или може би стъпкана — никога нямаше да узнае. Краката й се бяха превърнали в ледени блокове от студената вода, която падаше върху тях от кофите и съдовете. Но въпреки всичките им усилия пожарът като че ли напредваше. Накрая белокосият им генерал се обърна и изрева:

— Пожарът ще стигне до Базиликата! Трябва да съборим монетния двор! Бързо, хора, при мен! Донесете чукове и тарани!

От този момент нататък нощта прие нов обрат. Изпълнени е екстаза на унищожението, мъжете нападнаха античните стени на старата Дзека — монетният двор на Венеция. Древните камъни започнаха да падат един по един под ръцете им, докато накрая под жълтеникавото небе зейна огромна празнота между сградите — пропаст, която пожарът не бе в състояние да прескочи.

Фейра се огледа отчаяно за Анибале и няколко пъти го зърна насред тълпата от мъже, обгърнат от пушека, е лице, черно като на мавър. А тя изхвърли пелерината си, организира жените на редицата за подаване на кофи и останали без мъже наоколо, те удвоиха усилията си. Между осигуряването на вода тя полагаше грижи и за ранени, когато можеше — малки изгаряния, пушек в белите дробове, дори една жена с кръв по главата — от небето бе паднала плочка от разтопено олово и я бе ударила.

След като се върна в колоната, тя не можа да не си даде сметка за иронията в цялата ситуация — бореше се с тези хора да спаси великата им златна църква, църквата с четирите бронзови коня, които излизаха от галерията и които в момента изглеждаха сякаш позлатени от пламъците наоколо. Като ги гледаше, вдигнали предни крака над пламъците, тя разбра, че това бе тяхно дело, че тази нощ градът се владее от червения сред тях. Но защо да спасява тези четирикраки демони? Че на всичко отгоре и свети Марко, чийто ден празнуваха гражданите днес, свети Марко, който си лежеше вътре, обгърнат в одеялото си от свинска плът? Нека си се готви там, да се превърне в главното празнично меню за своя ден! Ала въпреки всички тези мисли Фейра нито за миг не прекрати неуморното поемане и подаване на кофи, нито за миг не забави ритъма си.

На зазоряване се видя, че започват да побеждават пожара. След като бе погълнал огромна черна хапка от двореца, ненаситният огън като че ли бе задоволил глада си и се бе смалил до няколко незначителни островчета от пламъци. Големият храм и неговите коне леко димяха, но иначе бяха спасени. И когато денят посребри небето, слънцето се издигна над един съвсем друг свят. Всичко беше черно — дворецът, гражданите, та даже и от небето валяха черни сажди. Единственият друг цвят бяха червените листенца на розите, разпръснати наоколо, които вятърът подемаше в шепите си заедно с пепелта.

Фейра отпусна безсилно ръце, остави кофата в краката си и провлече крака към ъгъла на църквата. Мъжете бяха започнали да се разотиват и тя се огледа отчаяно за Анибале. Видя го, облегнат на другия ъгъл на Базиликата. Беше превит надве, кашляше, лицето му беше посивяло като камък. Тя го завлече на едно по-чисто място, накара го да седне на една паднала колона и го огледа внимателно, докато той се опитваше да си поеме дъх. До този момент той нито за миг не бе излизал из града без маската си и лицето му винаги беше закрито. А сега беше изложен не само на миазмите на града, но и на гъстия пушек. Пожарът бе потушен, дожът беше в безопасност (или поне така се надяваше тя), а Такат беше мъртъв. Значи бе дошъл мигът да си тръгват. Тя протегна към него ръка и каза:

 

— Да се прибираме у дома!

Анибале тъкмо се бе изправил с мъка, все така онемял и със свистящи гърди, когато откъм Рива дели Скиавони се появи човек, след когото се носеше дим като на комета, втурна се към високия отшелник и спря в краката му.

— Томазо — обърна се към него старецът и постави дългата си ръка върху повдигащото се рамо на човека, — успокой се! Пожарът е овладян. Победихме!

— Ни най-малко! — изрече едва поемайки си дъх мъжът в почернялата от сажди ливрея. — Пожарът погълна Пиомби и затворниците до един се сготвиха по килиите си като птици във фурна, а сега пламъците лижат оттатъшния бряг на Мерсерия, търговската част.

— Риалто! — извика белокосият старец и хукна напред, следван от всички, които все още имаха сили да вървят.

Фейра се обърна към Анибале.

— Паладио! — изкрещя.

Хукнаха след тълпите покрай Базиликата. Фейра хвърли един последен поглед на бронзовите коне. Те блестяха, като че ли загрени в пламъците, и четирите с вдигнати копита за бой, с разтворени червени уста, като че ли Базиликата беше огромна позлатена колесница, която те дърпаха с демоничната си сила. Техният храм бе останал незасегнат от огъня. Конете бяха спасили своето.

Тя им обърна гръб. В момента най-важното бе да спасят архитекта, чиято къща на кампо „Фава“ беше точно на пътя на огъня. Хукнаха през пазара, който днес бе много по-претъпкан с хора заради празника. Докато бягаха, тя се обърна през рамо и видя как сергиите зад тях горят весело, стоката на стъкларите пропуква и избухва, разпръсквайки разтопени парченца многоцветно стъкло по плочите наоколо.

Преди да стигнат до стария мост, тя и Анибале се откъснаха от тълпата и се втурнаха към малкия площад с къщата със златния пергел над вратата. Димният саван ги следваше подобно на сянка на демон. Фейра започна да удря с юмруци по вратата, а когато на прага се появи готвачката, заговори тя, защото Анибале все още не можеше да си поеме дъх.

— Корона Кучина! — извика младата жена. — Бързо събудете цялата къща и изведете хора на безопасно място! От снощи в центъра има голям пожар, който тръгна насам! — вдигна ръка, за да прекрати предварително неизбежния порой от въпроси на готвачката и добави: — Господарят ти тук ли е?

— И той, и Дзабато са тук.

Фейра я избута настрани и се насочи право към кабинета, пътя до който помнеше много добре. Завари Паладио в обичайната му поза, приведен над чертежите си в съвещание с Дзабато — двете побелели глави една до друга така, както често ги бе виждала. Внезапно се изпълни с твърдата непоколебимост, че тези двама мъже на всяка цена трябва да бъдат спасени. Те вдигнаха едновременно глави при появата й, очевидно стреснати.

— Фейра? — сбърчи тъмните си вежди Паладио и очите му се стрелнаха покрай нея и към прага на вратата. — А този кой е?

Фейра си даде сметка, че архитектът всъщност никога не бе виждал лицето на Анибале.

Анибале прекрачи в стаята и най-сетне проговори:

— Аз съм вашият лекар и съм дошъл да изпълня задачата, с която съм натоварен. В двореца на дожа избухна пожар, който вече е тръгнал през Мерсерия в посока на „Риалто“!

Паладио се задвижи изненадващо бързо. Грабна голяма чанта от мека кожа, чието подрънкване издаде наличието на инструменти. Неговите инструменти.

— Дзабато, изведи хората ни през Академия!

Чертожникът му се изправи и извика:

— А вие къде отивате, господарю?

Вече насочил се към вратата, Паладио отговори:

— Ако пожарът премине моста „Риалто“, ще изгори и другата половина на града! Налага се да съборим моста!

И пое бързо навън.

* * *

Фейра и Анибале едва успяваха да следват Паладио, докато той вървеше бързо пред тях през малките улички.

Не след дълго в тъмнината пред тях изникна прочутият мост — огромна черна арка: на фона на шафраненото небе от дървени дъски, издигащи се над каменните пилони. На фона на пушека Фейра различи високата фигура на отшелника, издигаща се безстрашно насред суматохата, който организираше хората с кофите да бъдат в готовност за гасене на пожара и дори караше децата да тъпчат случайните въглени, довени насам от вятъра.

Паладио отиде право при отшелника и заговори, размахвайки бързо ръце и сочейки към моста. Фейра не успя да чуе почти нищо от разговора им заради пращенето на дървените дъски наоколо, но после архитектът се обърна към тях и извика:

— Докторе, с мен! Фейра, през моста при останалите!

Фейра не помръдна от мястото си. По тялото й преминаха тръпки на грозно предчувствие.

— А вие какво ще правите? — изкрещя.

Паладио остави с трясък кожената си чанта на плочите, извади оттам едно длето и го подаде на Анибале. А лично той сграбчи един тежък чук.

— Най-важното е да свалим носещите пилони! — отсече. — Успеем ли, целият мост ще се срине!

Без повече маене двамата мъже влязоха във водата и атакуваха моста отдолу, още докато по него продължаваха да минават жени и деца, търсещи спасение на другия бряг. Двамата мъже започнаха да чукат и да отделят камъните, но пожарът бързо напредваше. Отшелникът бе разпоредил на мъжете да съборят малката редица дървени бараки край брега, ала огънят скоро взе превес. Тогава няколко от мъжете, включително и високият отшелник, влязоха във водата, за да помагат на лекаря и архитекта. Фейра прехапа пръсти от притеснение — толкова силно, че по едно време видя, че кървят. После изведнъж чу как мостът започва да стене, след това да скърца и ето ти ново притеснение — да не ги затрупа! Пред себе си виждаше отражението на пламъците, което превръщаше водата в огнен ад, но не се обърна да бяга. И когато носещите греди на моста най-сетне поддадоха и арката отгоре се наклони на една страна, слънцето вече бе високо в небето. Тогава Фейра не издържа, нагази и тя във водата и измъкна оттам двамата й любими мъже със сила, която не знаеше, че притежава. И когато огромната структура от дърво и камък започна да се срива, да се руши и да пада във водата, откъм насъбралите се на другия бряг хора се понесоха ахкания и писъци — защото загубата на този емблематичен за града им дървен мост бе същинско бедствие за всички граждани.

Фейра се запита какво ли е означавало за Андреа Паладио да разруши нещо, когато главната му цел в живота бе да строи. Но когато старецът излезе на брега и изправи гръб, не всички от пламъчетата, които блеснаха в очите му, бяха отражение на големия пожар. В изражението му се долавяше някаква особена, неподозирана наслада.

— Онова, което е разрушено, винаги може да бъде построено наново! — изрече той и се усмихна.

Анибале се измъкна от водата, застана до тях и изрече:

— Хайде да вървим! Да се махаме оттук!

* * *

След като оставиха Паладио по живо, по здраво в дома му, до който пожарът вече не бе в състояние да стигне, Фейра и Анибале затътриха крака по посока на Рива дели Скиавони и своя дом. Със зачервени и помътнели очи, със сплъстени от пепел коси и почернели от сажди ръце и крака, те се запрепъваха сред въглените и розите по земята.

Пред разрушения дворец на дожа един художник вече бе изнесъл триножника си, подготвяше платното и палитрата си и изливаше боите си. Докато двамата лекари минаваха покрай него, той вече бе започнал да рисува с въглените си с бързи, яростни жестове, за да улови неповторимата естетика на унищожението.

В клетката в подножието на камбанарията Лъвът на свети Марко се бе превърнал в обгорен и пушещ скелет. Приклещен, както и приживе, между почернелите пръчки на своя затвор.