Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venetian Contract, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2016)
- Корекция
- maskara(2016)
Издание:
Автор: Марина Фиорато
Заглавие: Венецианският договор
Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: Печат Експертпринт ЕООД
Излязла от печат: 1, 2013
Редактор: Анжела Кьосева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Художник: Иван Тодоров Домузчиев
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-316-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401
История
- —Добавяне
Втора глава
На улицата бе все още студено. Сенките си оставаха все така недокоснати от слънцето.
Обикновено това бе любимата й част от деня. Доставяше й удоволствие да се мотае, да заговаря перачките, понесли кошовете си към залива, или да си купи закуска от симид[1] и салеп[2] и традиционният ароматен турски чай от корени на планинска орхидея, каквито продаваха на синьо-златните сергии, разположени сякаш на всеки ъгъл. Доставяше й удоволствие също така да плаща със собствените си пари, защото тя беше професионалистка, работеща жена. Днес обаче й се налагаше да пренебрегне позивните на къркорещия си стомах, защото й се налагаше да бърза.
Докато се катереше по хълма от „Султанахмет“[3] до нос Сарая, от време на време зърваше с периферното си зрение синевата на морето. За разлика от други сутрини днес тя не се обърна, за да се наслади на красивата гледка. Поради това не забеляза генуезката тримачтова галера — която, благодарение на обучението на баща си, би разпознала без проблеми — как пори кобалтовосините води в устието на Босфора.
Вперила поглед право напред, Фейра стигна до върха на широката улица „Месе“, а оттам — до Топкапъ сарай. Разположен на перфектния полуостров между Златния рог и Мраморно море, дворецът Топкапъ гледаше към Босфора и представляваше същинско малко градче. Имперската порта, от която се влизаше в този комплекс, представляваше истинско заявление за световно могъщество и намек за чудните неща, които се крият зад нея. Между двете конични кули на портата, под златния надпис на архитрава с мъдростите, изречени от предишните султани (защото, доколкото Фейра знаеше, сегашният султан не разполагаше с мъдростта да говори, а какво остава — да записва подобни неща), стоеше страж със свитък в ръка — първият от множеството нива на охраната в султанския палат.
Фейра нито познаваше този човек, нито очакваше да го познава. И той като колегите си бе изтеглен чрез жребий тази сутрин в стражарското помещение, защото султанските стражи бяха триста петдесет и четирима на брой, по един за всеки ден от годината по календара Хикри Таквим. Така никой от тях не можеше да служи по два пъти за една и съща година и никой не знаеше кой ден точно трябва да застане на поста си — тази система на охрана гарантираше, че никой страж няма да може да бъде подкупен или склонен с увещания да пусне някой натрапник.
— Име?
— Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.
— По каква работа сте тук?
— Аз съм кира на валиде султан Нурбану — отговори спокойно Фейра, пое си отново дъх и добави: — И лекар на харема.
Загледа се в стража. Той постъпи според очакваното. Почти не вдигна очи от свитъка си, когато тя му каза, че е кира — посредничка между жените в харема и външния свят. Понякога стражите тихо подсвиркваха или повдигаха вежди, когато чуваха титлата на Нурбану — валиде султан, майката на султана и като такава — най-могъщата жена в двореца, в Константинопол и в целия османски свят. Но всички до един, без никакво изключение, вдигаха изненадано глави, когато тя им съобщаваше, че е лекар.
Макар и само на двайсет и една, тя раздаваше лекарства и извършваше леки операции от години насам. Беше започнала от тринайсетгодишна, доставяйки лекарства на харема, изпратени от дворцовия хеким[4] — лекарят, който се помещаваше в основната част на Топкапъ сарай. Срещаше се с него в Залата на Фонтана на пречистването — красив вътрешен двор, който бележеше границата между харема и крайната точка, до която можеше да стигне някой мъж. На тази възраст задачата й беше просто да слуша внимателно указанията, които отекваха сред мозайките на атриума, да ги повтори, за да го увери, че е запомнила правилно, да се поклони и после да се върне в Залата на наложниците в сърцевината на харема.
Постепенно лекарят започна да я изпраща до Големия пазар, за да купува билки и съставки за лекарствата. Там тя обикаляше бавно тесните пътеки между сергиите, вдишваше киселите, сладникави или пикантни миризми, които се носеха наоколо, и отнасяше чудати шишенца и вързопчета обратно в Топкапъ сарай. Внимаваше и запомняше всичко и много бързо се научи да разпознава действието на различните илачи. С напредване на годините и когато докторът започна да прехвърля зрялата си възраст, а Фейра да наближава своята, отношенията им претърпяха неуловима промяна и тя неусетно започна да поправя количествата на съставките, които й казваше той. Понякога включваше билки, различни от указаните от него, други път лекарствата, предписани от хекима, никога не достигаха своите пациенти. Но пък жените от харема никога не се бяха чувствали по-добре, отколкото под грижите на Фейра. Към този момент младото момиче вече познаваше изтънко изкуството за лечение на жени, но от любезност продължаваше да се среща с вече възрастния хеким в средния двор. На лекаря вече бе останала задачата да следи за здравето на хората от основния палат и най-вече за здравето на султана — той имаше пълно доверие на своята млада ученичка, че ще се грижи перфектно за болките и оплакванията на двеста и няколкото жени в огромния харем. А преди две години, с благословията на стария султан, я бе дарил с титлата, която тя сега използваше с гордост. Напоследък обаче старият доктор почти не се появяваше в средния двор, затова тя се изненада значително, когато стигна до Фонтана на пречистването и го завари там.
Старецът изглеждаше крайно развълнуван от нещо. Кършеше притеснено ръце и въздишаше. Стори й се много древен и дребен в тази обстановка, където някога изпъкваше в очите й като великан. Казваше се Хаджи Муса и някога бе уважаван и прочут из целия османски свят заради хирургичните си методи и медицински съчинения. Сега обширният вътрешен двор сякаш го смаляваше, фините плочки от Кютахия, обагрени във воднистозелени, сини и бели нюанси, придаваха на кожата му болезнен оттенък, а водата от фонтана удавяше треперещия му глас, така че Фейра бе принудена да го помоли да повтори казаното.
— Моля? Какво казахте, учителю?
— Нурбану султан — изрече той и гласът му се извиси свадливо над ромона на фонтана. — Болна е. Толкова е болна, че ме повикаха от Втория двор — вдигна треперещия си показалец и го размаха пред воала върху очите й. — Чуй ме, Фейра! Никога не забравяй, че Нурбану е майката на султана! Никога повече няма да можеш да се грижиш за по-височайши пациент от нея!
Фейра го изгледа раздразнено. И без това вече закъсняваше. Не разбираше защо Хаджи Муса се вълнува чак толкова — в крайна сметка тя бе лекувала своята господарка стотици пъти досега. Тя му се поклони, както правеше много отдавна, когато беше момиченце на тринайсет. Тогава обаче демонстрираше подчинение, а сега — нетърпение и желание да тръгне.
Той моментално разбра посланието й и отсече:
— Докладвай ми! Ще чакам тук! Благословен да бъде нашият султан!
Фейра се изправи и отговори:
— Защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми!
Когато изрече задължителния отговор, вече се бе обърнала и насочила към покоите на жените. Но макар и с гръб към него, забеляза, че докторът потупва и оправя тюрбана си, сякаш традиционната благословия за султана го беше разтърсила от дън душа. Което бе съвсем разбираемо — репутацията на новия султан бе достатъчно страховита, така че не бе трудно да се досетят, че ако нещо лошо сполетеше майка му, яростта му щеше да бъде безпределна. Фейра знаеше, че Хаджи Муса се страхува за главата си и се надява до залез-слънце тя все още да е на раменете му.
Насочи се бързо към вътрешния двор и мина през портите към харема. Тук никой не я спря да я разпитва за целта на посещението й — двама от черните евнуси моментално й отвориха портите, а тя почти не ги забеляза. Тръгна по Златния път, където някога обсипваха наложниците със златни монети, право към покоите на Нурбану. Отвори друга врата, отвеждаща към вътрешната им част. Огромната просторна стая, застлана с приказно синя мозайка от Изник, имаше малък вътрешен двор с фонтан и подиум, върху който бе поставено леглото. Едва стъпила на прага, Фейра дочу виковете.
Беше посрещната от Келебек, личната камериерка на Нурбану, нейната гедик.
— Благословен да бъде нашият султан, Фейра!
Келебек — една обикновена жена насред всичката красота наоколо, беше видимо притеснена, но въпреки това спазваше стриктно протокола. А Фейра бе твърде объркана, за да отговори по традиционния начин. Засега не бе истински разтревожена за състоянието на Нурбану — валиде султан си имаше една обичайна болка в стомаха, която й причиняваше издуване и болки, но обикновено очистителното, което Фейра приготвяше собственоръчно, я оправяше за не повече от час. Не, младата лекарка не се тревожеше толкова за пациентката си, колкото за факта, че със забавянето си днес си бе навлякла големи неприятности. На нощното шкафче до леглото зърна сребърен поднос и купа, пълна догоре със замразени плодове, и собственият й стомах изгъргори гладно, напомняйки й, че откакто бе станала, не бе слагала нищо в устата си. Гроздето, чиито зърна преливаха чак до подноса, я изкушаваше с яркия си зелен цвят. Протегна ръка, за да си вземе едно, но откъм леглото до нея достигна силно стенание и тя дръпна ръката си.
— Питала ли е за мен? — обърна се към Келебек.
— Не. Пита за Сесилия Бафо.
— Коя е Сесилия Бафо?
— Нямаме представа. Никоя от нас не знае — отговори Келебек и махна с ръка към одалиските — одалъклар, любимките на султана, които се обучаваха да му доставят удоволствие в ложето. Пет млади жени, коя от коя по-красива от другата, до една облечени в дълги бели нощници, всички до една прехапали устни или свели очи към пода, те усещаха, че нещо не е наред.
Изпълнена с грозно предчувствие, Фейра се изкачи по стъпалата на подиума и дръпна бродираните муселинови завеси край леглото на валиде султан.
Майката на султана лежеше сгърчена на леглото си, с притворени очи, а кожата й имаше някакъв неестествен нюанс, нещо средно между цвета на костите и жлъчката. Вените на врата й бяха изпъкнали и възлести, синьо-черни, като че ли от шията й беше тръгнала да расте мандрагора. Бузите й, обикновено пухкави и розови, приличаха на тъмни ями, а под очите й се бяха образували тъмни, виолетови сенки. Русата й коса беше влажна и отпусната, потъмняла от пот и сплъстена на челото й. Нурбану беше жена на петдесетина години и приятно закръглена, а кожата й по принцип беше бледа като на чужденците, но сега онова, което се виждаше под обсипаната й със скъпоценни камъни нощница, не бе приятно пълничко, а увиснало, съсухрено и сиво-синкаво, подобно на спукан мехур. Виковете спряха и Нурбану като че ли заспа.
Фейра пое китката на валиде султан и я притисна лекичко там, където минаваше кръвта. Усетила допира, господарката й се раздвижи и простена, и заговори с чужд акцент:
— Сесилия Бафо! Сесилия Бафо!
Обичайно тихият и музикален глас на Нурбану сега звучеше като крясък на гарван. Очите й се отвориха рязко и Фейра видя, че са млечнобели и по краищата — налети с кръв. Но тя като че ли разпозна момичето. Стисна ръката й и заговори на език, който само Фейра знаеше — родният език на Нурбану, език, който се люлееше и отскачаше така, сякаш имаше копита, език, в който всяка дума като че ли завършваше на „о“ или „а“. Валиде султан я бе учила лично на този език — наричаше го финикийски — още от мъничка, когато посещаваше двореца заедно с баща си. И сега той се бе превърнал в език на тайните между тях, език, който валиде султан използваше за най-секретните си дела. Тъкмо този език използваше и сега.
— Трябва да му кажеш, Фейра! Да му кажеш! Ти и само ти!
Фейра си помисли, че разбира. Вече и самата тя уплашена, се обърна към Келебек и рече:
— Трябва да съобщим на доктора и да изпратим вест на султана!
— Неее! — изкрещя внезапно валиде султан и седна в леглото си, напълно будна и страховита. — Сесилия Бафо! Сесилия Бафо! Четирима конници, яздят! Дойди и виж!
Дъхът на Нурбану вонеше. Слюнката, която плъзна по брадичката й, имаше синкавочерен оттенък. Фейра започна да я успокоява, шептейки й и галейки я като малко дете, докато накрая господарката й като че ли пак се унесе в сън.
Фейра стана от леглото, дръпна обратно завесите край леглото и привика с ръка Келебек.
— Коя е тази Сесилия Бафо? И какви са тези четирима конници?
Келебек сви рамене и отвърна:
— Господарката е била доведена тук преди много години, от корсари, които са я отвлекли. Дали не са били четирима?
— Може би. Ами името? Коя е тази Сесилия Бафо?
— Не знам! — изпищя Келебек уплашено.
Фейра се замисли и накрая отсече:
— Опиши ми деня на господарката, минута по минута, още от ставането й!
Келебек сплете пръсти и започна:
— Събуди се и заповяда да я облечем в нощницата й със скъпоценни камъни, защото щяла да има гости.
Фейра присви очи. Не беше против протокола валиде султан, която и без това беше вдовица, да приема любовници, но Фейра беше сигурна, че господарката й дори не беше поглеждала друг мъж от смъртта на съпруга си султан Селим преди две години. Затова сега попита подозрително:
— Какви гости? Мъж ли?
— Не, не. Каза, че ще подели закуската си с дожаресата на Генуа, преди генуезкият кораб да отплава със сутрешния прилив.
— Корабът отплава ли?
— Преди няколко минути.
— Сесилия Бафо — започна да размишлява на глас Фейра. — Името ми звучи чуждоземско. Възможно е да е генуезко. Как се нарича тази дожареса на Генуа? Някой може ли да разбере?
— Как ма, Фейра? — достатъчно способна според възможностите си, в моменти на криза Келебек забравяше и малкото научено в двореца и автоматично издаваше селския си произход.
Фейра усети, че й е дошло до гуша да бъде любезна с тази простовата жена, и отсече заповеднически:
— Попитай някого! Например къзлар ага!
Очите на Келебек се разшириха от страх — къзлар ага[5], господарят на момичетата и началник на черните евнуси, беше представителят на султана в харема и човекът, който раздаваше правосъдие между неговите стени. Настоящият ага — Баязид, беше страховит колос с абаносова кожа, висок над два метра. Ако някое момиче допуснеше грешката да не достави удоволствие на султана, ако отхвърлеше вкусовете на султана като твърде авантюристични, беше моментално зашивано в чувал и Баязид лично го хвърляше от Кулата на правосъдието право в Босфора. Останалите момичета биваха принуждавани да се събират, за да гледат как чувалът потъмнява, докато се напоява с вода, и постепенно потъва под повърхността, да слушат писъците на жертвата и да видят с очите си какви могат да бъдат последиците от неподчинението. Затова сега, само при споменаването на къзлар ага, Келебек отстъпи крачка назад и прошепна:
— Не мога да сторя такова нещо, Фейра!
Фейра въздъхна раздразнено. Страхуваше се от агата не по-малко от Келебек, но далеч повече се страхуваше от онова, което би могло да се случи на господарката й. Затова сега излезе от стаята и бързо прекоси Двора на наложниците. Слънцето вече бе високо в небето и докато завиваше надясно към Двора на черните евнуси, видя, че сенките под мраморните колони са дълбоки и мрачни, а слънчевите лъчи, отразяващи се във висящите горе лампи от ковано желязо, я заслепиха за миг. Дотолкова, че когато почука и влезе в покоите на къзлар ага, първоначално не виждаше нищо.
Постепенно очите й се приспособиха към сумрака. Намираше се в дълга стая с два потока вода, течащи в издълбаните в пода мраморни канали. Малкото светлина, която осветяваше в сребристо ручеите, идваше от издяланите в каменния таван звезди, така че сноповете на слънчевите лъчи падаха върху пода в геометрични форми, подобни на изрязани от хартия звезди. Фейра пристъпи между тези снопове, сякаш поемаща към изпитание от светлина. Все едно беше сама в стаята — кожата на Баязид беше като излъскан абанос, черна като стола, в който седеше, но той пушеше наргиле и от устата му излизаха мънички облачета пушек. Пушекът се събираше над главата му и автоматично биваше улавян от сноповете лъчи, падащи през издяланите в тавана звезди.
— Фейра, дъщерята на Тимурхан? За какво си дошла при мен?
Очевидно за Баязид изобщо не беше проблем да я види.
— Уважаеми къзлар ага, дойдох да ви питам какво е името на генуезката дожареса, която тази сутрин е закусвала с моята господарка Нурбану султан?
Вече успяваше да различи формите му, масивни дори и в тази отпусната поза. Мускулите на ръцете му бяха издути до пръсване и се укротяваха едва близо до широките златни гривни, които носеше над лактите си. Гривните проблеснаха, докато той поднесе наргилето за пореден път към устата си. Фалшивата звездна светлина посребри избръснатата му глава.
— Името й е Проспера Чентурионе Фатинати[6] — отговори къзлар ага. За човек с подобен ръст гласът му беше висок и ясен като на момче, защото бе лишен от мъжественост още преди юношеството си. Ала странното противоречие между гласа и физиката му не отнемаха ни на йота от заплашителното му излъчване. Той издиша едно голямо облаче пушек и попита: — Това ли е всичко?
— Да, къзлар ага — кимна Фейра и се обърна, но после внезапно пак се завъртя към него с кураж, какъвто не подозираше, че притежава, и допълни: — Тоест не. Коя е Сесилия Бафо?
Зърна два бели полумесеца, когато очите му се ококориха за момент в явен знак на разпознаване на името. За момент Фейра се уплаши. Но после очите пак се затвориха бавно и той изрече:
— Не знам. Сега ме остави. Благословен да бъде нашият султан!
— Защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! — отговори по навик тя.
Фейра напусна мрака на къзлар ага и излезе насред ярко осветения двор, запътена, макар и неохотно, към покоите на господарката си. Опасяваше се от онова, което щеше да завари там. Но слънцето сякаш бе изгряло и в стаята на валиде султан. Келебек се усмихваше, момичетата одалъклар гукаха щастливо като гълъбици и всеобщото настроение определено беше по-добро.
— Ела да видиш! — подкани я Келебек.
Фейра за пореден път дръпна муселиновите завеси на леглото на господарката си. Нурбану седеше, облегната на възглавниците си, възлите на вените бяха изчезнали от врата й, очите й бяха ярки, бузите — червени. Очите й бяха изрисувани единствено с очната линия, която тя винаги носеше, рисувана ежедневно с четчица с тънък връх. Майката на султана поздрави ведро Фейра и момичето въздъхна от облекчение. Приседна на ръба на леглото на валиде султан с фамилиарност, позволена единствено на нея, и хвана за пореден път китката й. Този път пулсът на Нурбану беше силен и ритмичен и Фейра плъзна пръсти към ръката й. Нурбану й се усмихна и попита:
— Фейра, какво не е наред?
— Как сте, господарке?
Нурбану се разсмя — съвсем искрено. Обикновено Фейра обичаше този звук, но днес той звучеше някак не на мястото си, подобно на дисонанс на цитра.
— Аз ли как съм? Никога не съм се чувствала по-добре! Донеси ми принадлежностите за писане, Фейра! А после поръчай да ми донесат закуската и заръчай на евнусите да подготвят баржата ми. Какво ще кажеш днес да се разходим до Пера[7]? Денят е прекрасен! Можеш ли да отделиш време от лекарските си задължения?
Фейра се поклони в знак на подчинение, но душата й се изпълни с тревога. Промяната в Нурбану беше толкова драстична, че Фейра започна да се пита дали не е сънувала кратката кошмарна болест. Но Келебек също беше тук и видя, видяха и одалиските. Поколеба се, но накрая рече:
— Господарке, когато дойдох тук преди не повече от час, вие не бяхте на себе си, видът ви беше потресаващ, заспивахте и се събуждахте, и бълнувахте.
Пълничкото, мило лице на Нурбану се вдигна към нея и очите й я погледнаха неразбиращо.
— Фейра, какви ги приказваш?
— Не си ли спомняте?
Фейра огледа още веднъж внимателно господарката си и тревогата й се засили. Ярки очи, проблясващи като брилянти. Прекалено силно зачервяване по бузите. Русата й коса беше все така влажна, увита около лицето й като ореол. Абсолютно никакъв спомен за случилото се преди малко.
Фейра се обърна и се огледа. Слезе от подиума и погледът й падна право върху замразените плодове, стоящи невинно върху близката масичка. Дръпна гедик към себе си и изсъска в ухото й:
— Келебек, господарката яла ли е нещо тази сутрин? Пила ли е?
— Още не. Но пък е рано… Не е хапвала нищо друго, освен от плодовете, които дожаресата й донесе.
— Някой опита ли ги тези плодове?
С очи, кръгли и зелени като зърната грозде, Келебек възкликна:
— Разбира се, че не, Фейра, нали теб те нямаше! Но аз си помислих, че няма нищо лошо в тях, нали са подарък от дожаресата, а тя е приятелка на господарката и каква красива дама при това…
Фейра се приближи към купата, преливаща от плодове, и сърцето й се сви още повече от грозни предчувствия. Ледът, който капеше в сребърния поднос отдолу, протестираше с леко припукване, докато се топеше. Погледът й бе привлечен отново от гроздето и огромните му зърна. Изглеждаха особено вкусни, падащи от всички страни на купата към подноса — големи, кръгли, проблясващи с капчици роса. За втори път от няколко минути насам Фейра отчете мислено, че има нещо твърде наситено за нормалния цвят.
Откъсна едно зърно от близкия грозд и го разтвори с нокът. Приближи се до прозореца и огледа разкъсания плод под лъчите на слънцето. Там, в нефритената сърцевина на гроздовото зърно, на мястото, където би трябвало да са семките, се виждаше тъмен съсирек. Фейра измъкна съсирека с нокът и го постави върху бялата мозайка на перваза. След това бръкна в кожения си колан и измъкна оттам лупа с медна рамка, която нагласи на едното си око. Взря се внимателно и поразбърка черната слуз. След като я разстла върху бялата повърхност, много лесно видя купчина миниатюрни семенца, всяко от които с формата на звезден анасон. Стомахът й се преобърна.
Отрова!
И не каква да е отрова, а такава, каквато бе виждала само веднъж в живота си. Някога Хаджи Муса бе успял да предотврати опит за покушение срещу живота на стария султан с отрова, скрита в подарена кана с английска бира. Лекарят й беше показал спорите във формата на звезди, извлечени от плода на дървото на Вартоломей, което растеше по хълмовете на Дамаск, и й беше казал да бъде изключително внимателна с тях. Защото тези спори бяха една от най-смъртоносните отрови, познати на човечеството — без вкус, без мирис и без никакъв антидот. Жертвата усещаше зловредните й ефекти почти моментално и това продължаваше от половин до един час, след това се възстановяваше внезапно, като че ли бе в цветущо здраве, но после се влошаваше рязко, докато спорите се размножаваха из органите, тълпяха се в черния дроб и стомаха и превръщаха вътрешностите на пихтия.
Изумена от такава могъща отрова, Фейра бе измолила соколарите на султана да й дадат един стар и куц чучулигар и му бе дала част от спорите. Птицата ги бе изкълвала лакомо. След това тя бе приседнала на стълбите на соколарника в Топкапъ сарай и бе започнала да го наблюдава. В продължение на половин час дребният сокол бе паднал на плочите и бе пляскал безсилно с криле, пищейки от болка. Фейра го бе наблюдавала напълно безстрастно. След това птицата като по чудо се бе възстановила. През следващия час се бе чувствала превъзходно, дори бе престанала да куца. Но преди краката на Фейра да бяха успели да изтръпнат върху каменния под, соколът бе паднал повторно и бе почернял, очите му бяха станали стъклени и бе започнал да хрипти нещастно, докато накрая тя не бе издържала и му бе извила врата, за да не го мъчи повече. Той лежеше в ръката й, топъл и изненадващо лек, с увиснала завинаги глава. За миг Фейра се бе изпълнила с угризения на съвестта — този сокол никога повече нямаше да може да се издигне над кубетата на „Хагия София“. Но после бе вкоравила сърцето си, бе го поставила обратно на плочите и му бе извършила дисекция със скалпел, изваден от колана й. И бе видяла, че вътрешностите му са почернели от спорите, всичките му органи са се превърнали на пихтия и са практически неразличими едни от други, събрани в огромна черна топка.
Фейра се замисли. Прекара бързо през ума си всички лекарства, които знаеше, всичко, което носеше в колана си. Но нищо нямаше да помогне на господарката й. Ако бе дошла тук по-рано, ако беше тук миг след като Нурбану е хапнала от гроздето, можеше и да успее да измисли нещо. В една от стъклениците си носеше лоени топчета, които, погълнати, предизвикваха автоматично повръщане, а с него и пълно очистване на стомаха. Но дори и в такъв случай трябваше да се проявят първите признаци на отравяне, а с тази отрова тогава вече щеше да бъде твърде късно. Освен това, помисли си мрачно Фейра, както й бе напомнила Келебек, ако тя беше тук, като кира на Нурбану щеше да бъде длъжна да опита първа гроздето и сега също щеше да бъде на прага на смъртта.
Фейра се загледа невиждащо напред. За господарката й вече беше твърде късно. Сега беше длъжна да спаси онези, които можеше. Одалъклар бяха все красиви, все девственици, следователно имаха голяма материална стойност за султана. Нямаше съмнение, че той нямаше да си позволи да ги пипне.
— Оставете ни, вървете си, всичките! — подвикна им рязко тя и ги изгледа как се изнизват една след друга през вратата.
Остана Келебек — Келебек, която беше най-обикновена жена, при това вече на двайсет и пет. В съзнанието на Фейра изплува картината на чувал, потъмняващ от напояването с вода, който постепенно потъва в Босфора, отнасяйки със себе си нещастните викове на напълно невинната слугиня. Фейра се насочи към прозореца, където една кутия от златен филигран улавяше лъчите на слънцето и ги отразяваше. Дръпна забрадката от главата си и започна да увива внимателно кутията в нея, докато накрая не остана нито един проблясък. Постави кутията в ръцете на момичето и отсече:
— Келебек, вземи тази кутия и… — бръкна в шалварите си — … и тези три дирхама[8]. Вземи лодка до Пера. Къде е къщата на баща ти?
— В Едирне.
— В Пера продай кутията, купи си с парите муле и се върни в Едирне! Но никъде не спирай по пътя, чуваш ли?! После помоли баща ти да ти намери някой добър мъж от вашето село и се задоми! Службата ти в Топкапъ сарай приключи!
— Какво искаш да кажеш?
— Валиде султан съвсем скоро ще умре, а ти си й дала отровни плодове!
Келебек се разтрепери от глава до пети.
— Ама как… аз не съм… не знаех… — започна да върти глава наляво-надясно и да стене. — Ти не можеш ли… трябва да има… нямаш ли нещо в твоя лекарски колан за нея, а?
За Келебек, както и за всички наложници коланът на Фейра беше ни повече, ни по-малко извор на чудеса, панацея за всичките им болки, хранилище на церове, скътани в мънички стъкленици. Сега Фейра погледна момичето право в очите и поклати тъжно глава.
Това беше напълно достатъчно. Келебек грабна кутията и побягна навън.
Фейра скочи обратно на стълбите на подиума и дръпна завесите край леглото. Страхът я правеше по-рязка от обикновено.
— Коя е Сесилия Бафо? — извиси глас.
Отпусната спокойно върху бродираните си възглавници, Нурбану султан пак се изсмя. Но този път смехът й беше фалшив, писклив.
— Нямам никаква представа, Фейра. Сега те моля да ми дадеш пособията за писане!
Но Фейра не помръдна. Вярно бе, че господарката й нямаше никаква представа, че е била много болна, не си спомняше изобщо страховитите минути, когато се гърчеше между завивките си, но отлично знаеше коя е тази Сесилия Бафо.
Момичето приседна на ръба на леглото и погледна Нурбану султан право в очите. Заговори бавно и малко по-високо от обичайното:
— Чуйте ме добре, господарке! Гроздето, което дожаресата ви е подарила, е било отровено със спорите на дървото на Вартоломей! Когато човек погълне тези спори, за около половин час му е много зле, като че ли умира. После, много бързо, изведнъж става по-добре. Кожата му порозовява, очите блестят. И няма никакъв спомен за случилото се преди. Точно както е при вас. И както се е случило с вас. В момента тялото ви се бори със спорите и дори намира някакви ползи от опиатите в отровата. За около час ще се чувствате много добре, много по-добре и от преди. Ще заповядам да ви донесат козе мляко и малко клисав хляб, за да забавим проникването на отровата. Но скоро, много скоро пак ще се почувствате зле, а малко след това няма да можете дори да говорите. Е, като знаете вече всичко това, имате ли да ми кажете нещо? Имате ли някакво съобщение за сина си, завещания за семейството, указания за погребението? Или може би — допълни и я погледна многозначително — някакви идеи коя е тази Сесилия Бафо?
Валиде султан се поизправи на възглавниците и гневно изрече:
— Бих казала само козето мляко и клисавият хляб да вървят по дяволите! Как можеш да имаш наглостта да говориш за смърт в подобен прекрасен ден?! Искам си закуската, Фейра! А дожаресата на Генуа е моя приятелка! Не искам да слушам нито думица повече от тези твои глупости!
Фейра кимна и отбеляза:
— Знам, че в момента не ми вярвате и ви разбирам напълно. Настроението ви е много добро, тялото ви пращи от здраве. Но това състояние няма да продължи дълго, а противоотрова няма! Отровата няма вкус и изисква известно време, за да подейства, така че дори и опитвачката ви, ако беше дошла навреме — тук тя сведе засрамено глава, — нямаше да може да ви спаси. Тази отрова просто няма равна на себе си. И точно затова генуезците толкова я предпочитат. Сега обаче ще ви оставя и ще почакам собственото ви тяло да ви каже онова, което аз очевидно не мога!
Нурбану султан отвори уста, за да изкрещи, но Фейра я погледна безстрашно, готова за предстоящото. Момичето знаеше, че гневът на валиде султан можеше да бъде точно толкова голям, колкото и добротата й. Вярно е, че за всичките си години служба при нея Фейра нито веднъж не го бе изпитвала на собствения си гръб, но го бе виждала достатъчно пъти, насочен към други. Освен това я разбираше напълно — никой не искаше да приеме, че умира.
През годините, прекарани като лекарка на харема, тя бе ставала свидетел на всякакви реакции във връзка със смъртта — отрицание, гняв, ужас. Някои се пречупваха моментално и молеха за цяр. Беше принудена да съобщава на жени с бучки в гърдите или в утробата, че смъртта идва за тях, но че това може да отнеме седмици, месеци, дори години, и те се примиряваха и свикваха. Жалкото бе, че сега нейната господарка щеше да бъде мъртва още до пладне, а подобен кратък срок никой не бе в състояние да осмисли. Напълно готова да поеме целия порой на обвинения срещу себе си, младата жена същевременно си даваше сметка, че на този етап е безполезно да стои тук. Валиде султан трябваше сама да приеме истината, а след това, за краткото време, което й оставаше, да сложи нещата си в ред. Накрая Фейра се сети какво да каже. С чувството, че хвърля камък срещу буреносен вятър, тя издебна мига, когато Нурбану си поемаше дъх, за да се разкрещи, и изрече тихо:
— Сесилия Бафо! — при изричането на това име господарката й млъкна и задиша тежко. — В миговете на най-големите си страдания преди малко, когато не знаехте какво говорите, вие попитахте не за сина си, нито дори за мен, а за Сесилия Бафо. Очевидно тази жена е много важна за вас!
Младата жена приклекна край леглото и продължи:
— Господарке, разполагате с много малко време! Ако искате да я намеря или да й предам нещо, сега е моментът да ми го кажете! — изправи се отново на крака и довърши: — Просто си помислете. Знаете, че аз никога не съм ви лъгала! Но ето че сега вие ме лъжете! Много добре знаете коя е Сесилия Бафо! А когато сте готова да ми кажете, да знаете, че ще бъда в Самахането!
Слезе бързо по стълбите на подиума, отвори рязко вратата и завари пред нея петте одалиски, които се бяха скупчили отпред и подслушваха през ключалката.
— Грижете се за вашата господарка! — сряза ги тя и пое бързо с удобните си пантофки през коридора, докато гневните викове на Нурбану не заглъхнаха.
Насочи се през притихналия дворец към Самахане — ритуалната зала на дервишите за основния им ритуал, тяхната Сама. Влезе и веднага се качи на терасата, защото на жените беше забранено да присъстват на тези ритуали. Настани се под богато украсените арки и дръпна копринената завеса зад себе си. Имаше нужда от спокойствие и време да помисли.
Надникна през парапета. Орденът Мевлеви — дервишите, извършваше основния си ритуал. Деветима от ордена се въртяха около старшия си свещенослужител в центъра на групата. Белите им поли описваха перфектни кръгове, докато високите кафяви шапки сякаш стояха на едно място, оформяйки централната ос, около която се въртяха. Краката им почти не докосваха пода на Самахането, а звуците, които издаваха, приличаха по-скоро на тих ромон на дъжд.
Фейра изпадна в транс. Мислите й започнаха да ромолят в главата й, подобно на стъпките на въртящите се дервиши. Тя знаеше отлично символиката на тяхното облекло — белите им роби бяха в цвета на смъртта, а високите им бели шапки, приличащи на издължени фесове, символизираха гроба. Облеклото им ги приближаваше много повече от останалите до отвъдното, до другата страна. „Бяло за смъртта, кафяво за гроба“ — повтори си наум Фейра. Дервишите бяха предвестници на смъртта. Нурбану също съвсем скоро щеше да бъде увита в бял покров и заровена в крипта с камък върху главата й.
Краката на Фейра изтръпнаха, лактите на ръцете й, с които се бе облегнала на парапета, я заболяха. А после какво щеше да стане с нея? Дали щяха да я преследват и затворят, защото е закъсняла да опита смъртоносните плодове преди валиде султан? Или защото не е успяла да излекува господарката си от страшната отрова? Дали да не побегне, както заръча на Келебек? Ами баща й? Какво щеше да стане с него? И дали щеше да се застъпи за нея пред султана? Или може би бе най-добре да избягат заедно? Дали той щеше да се съгласи да я преведе с кораба си през онова море, което тя бе съзерцавала едва тази сутрин?
Внезапно бе посетена от ярък спомен, блестящ и твърде силно оцветен като онези плодове и самата й господарка. Видя се съвсем ясно като шестгодишно дете, пред вратата на бащиния си дом, играеща в прахоляка с приятелите си. Едно от момчетата имаше пумпал и го въртеше сякаш до безкрай. Фейра моментално бе усетила магията му, докато той се въртеше така, че почти не се виждаше как се движи, като че ли задържан от някаква небесна сила. Накрая неподвижността се превърна в потрепване, после в полюляване и накрая белият пумпал се претърколи в прахта и се плъзна в краката на децата. Тя го хвана и го завъртя веднъж, дваж, докато на третия път схвана как става. И докато той се въртеше, се загледа като хипнотизирана в центъра му, зашеметена от това, че нещо на този свят можеше да се движи толкова много, че да остава неподвижно. Останалите деца постепенно се разотидоха отегчени, за да се посветят на друга игра. Но Фейра стоеше и наблюдаваше пумпала, чакайки последния му миг с вълнение и с нещо подобно на ужас.
Сега, четиринайсет години по-късно, тя разбра най-сетне извора на този ужас. Макар и очакваща пумпалът да падне, тя същевременно се бе надявала с някаква мъничка частичка от себе си, че той ще продължи да се върти вечно — надяваше се, макар да знаеше, че това няма да стане. Загледа се в дервишите, очаквайки и някой от тях да падне, докато не чу изшумоляването на завесата зад себе си. Обърна се и видя една от одалиските и разбра още преди момичето да бе проговорило:
— Дойди и виж!
Фейра се изправи бавно, напълно схваната. Обърна се, за да погледне дервишите за последен път.
Те продължаваха да се въртят. Паднала беше само Нурбану.