Марина Фиорато
Венецианският договор (23)

Двайсет и втора глава

— Според мен нямате абсолютно никакви симптоми за развиване на болестта.

Анибале огледа отново стареца. Архитектът очевидно бе заможен човек, ако се съдеше по качеството на кадифените му дрехи, размера на стаите му и здравия дъбов стол, на който седеше. И макар че брадата му беше бяла като сняг, очите му бяха жизнени и ярки.

— И аз мисля така — съгласи се старецът. — Но не мога да си позволя да се разболея, а дожът твърди, че вие сте най-добрият чумен доктор във Венеция.

Анибале Казон не беше суетен. Бе чувал от майка си, че е красиво бебе, бе чувал от лелите си, че е красиво дете, а по-късно бе чувал от десетки жени, че е красив мъж. В Падуа хвалебствията смениха насоката си от физическото към интелектуалното и там бе започнал да чува от професорите си, че е най-добрият медицински ум от своя випуск. А накрая към него се бе обърнал самият камерленго на Републиката. Затова сега той просто сви рамене. Не му беше никак приятно, че го отделиха от работата му, беше ядосан, че си позволи да бъде надигран от управителя на дожа. И затова изобщо не се посвени да скрие раздразнението си.

— А вие — заяви саркастично — сте най-важният човек във Венеция в момента, защото строите църква.

Старецът поизправи гръб и отбеляза:

— Не каква да е църква! Църква, с която да умилостивим Бога, за да ни избави от чумата!

Анибале се замисли за улиците, през които току-що бе минал. Виждаше се и с просто око, че Валнети и колегите му изобщо не успяват да удържат наплива. В някои от кварталите кръстовете вече бяха на всяка врата, сандъците с вар — на всеки ъгъл, пушекът от мирта се издигаше от всеки комин.

— Ще трябва доста да се помолите, за да го умилостивите — тросна се грубо той. После оправи маската си и се приготви да си върви.

Старецът посочи към клюна със загрубялата си от камъка ръка и попита:

— Това нещо върши ли работа?

— Засега. А и независимо дали върши или не, хората го очакват, което не е малко — и той изпъна гръб, и изрече една лъжа, за да улесни изчезването си оттук. — Истината, маестро, е, че щом вече толкова дни сте успели да избегнете чумата, може би изобщо няма да се заразите от нея — после обаче поомекна и допълни: — Но все пак можете да сторите следното: намерете си парче добро ленено платно, имам предвид обаче е плътно преплетени нишки, като добър египетски памук, опушвайте го всеки ден над огъня и в случай че ви се наложи да излезете навън, го увивайте около носа и устата си — сведе очи към стареца и завърши: — Впрочем щом сте зидар, това ще ви бъде от полза при всички случаи, защото тази ваша кашлица ще ви убие много преди чумата. Или просто стойте далече от камъка.

Старецът се усмихна в снежнобялата си брада и отбеляза:

— Не мога да стоя далече от камъка. Той е моят живот.

— В такъв случай онова, което някога е било ваш живот, ще се превърне във ваша смърт! — сряза го безцеремонно Анибале.

Тук вече старецът се засмя и рече:

— Стига само първо да завършва църквата си, оттам нататък смъртта е добре дошла!

Анибале изсумтя презрително. Старецът го огледа с присвити очи и каза:

— Вие май не вярвате, а? И може би не ходите на църква?

— Твърде съм зает на този свят, за да се тревожа за онзи — тросна се Анибале Казон. — Хора с вашата професия също би трябвало да проумеят, че най-добрият начин да служиш на Бога е като служиш на човечеството. Затова, преди да се заемете с тази ваша църква, не е зле да се посветите малко на къщите на хората. Чумата успя да се разпространи толкова бързо най-вече заради претъпканите жилища, плачевното състояние на санитарните съоръжения и липсата на вентилация. Здравето започва от дома, ако не го знаете!

Очите на стареца светнаха и той за първи път погледна лекаря истински.

— Знаете ли, абсолютно сте прав! — извика натъртено, като че ли за първи път бе срещнал сродна душа. — Продължете, слушам ви!

Анибале отвори уста, за да излее гнева си срещу Републиката и отвратителните жилищни условия за бедните, но бързо я затвори. Трябваше да се прибере колкото е възможно по-скоро на своя остров — на своя остров, при своите пациенти.

— Моля да ми простите, но се налага да се върна при онези, които са в истинска нужда! А с вас ще се видим след седем дена! — отсече, завъртя се и напусна стаята с театрално завихряне на мантията си.

За жалост драматургията на напускането му на сцената беше разрушена от факта, че избра погрешната врата. Озова се в малка помощна стаичка, в която някаква прислужница подреждаше и чистеше. Тя подскочи от изненада, бузите й пламнаха и очите й го стрелнаха с кехлибарения си поглед, след което ги сведе почтително.

Анибале автоматично я прецени, както правеше с всеки, когото срещнеше. Кожата й беше безукорна, бузите й — пращящи от здраве. Беше красив женски екземпляр. Е, поне прислугата на Паладио не изглеждаше да е чумава, което си бе наполовина спечелена битка.

— Моля да ме извините! — излая той, неспособен да прикрие грубостта си най-вече заради фарса, в който сам се бе насадил.

После се обърна рязко и излезе — този път през правилната врата.