Марина Фиорато
Венецианският договор (22)

Двайсет и първа глава

Когато на следващата сутрин Фейра отиде в студиото на Паладио, завари стаята в съвсем различен от снощния вид.

Стените бяха изтъркани и единственото доказателство за снощния пожар беше петното от сажди върху гоблена, който висеше над полицата на камината. Плановете бяха сгънати и прибрани и единственият видим чертожен материал — ако изобщо можеше да се нарече така — беше книгата за Витрувий, отворена на кръга и квадрата, както и рисунката на мъжа с многото крайници, който съзерцаваше обстановката от своя геометричен затвор, върнат обратно на стената. Големият стол бе преместен в средата на стаята. Андреа Паладио я покани да седне на него, а самият той остана прав. Фейра послушно се настани и така започна тяхната въображаема разходка из Константинопол.

Архитектът я помоли да стои неподвижно на стола с ръце в скута и да затвори очи. После я подкани да си представи, че е отново в Константинопол, и да опише пътя от къщата си. Докато тя говореше, той куцукаше около нея, изстрелвайки въпрос след въпрос подобно на стрелец, изпращащ стрелите си в мишена. Крайно заинтригувана, Фейра е готовност му угоди.

Във въображението си тя прекоси прага на малката си къщица в „Султанахмет“, в която я бе отгледал баща й, и пое по износения топъл калдъръм.

— Заведи ме някъде! — чу в далечината ниския глас на Паладио. И тя зави наляво към квартала на пазара, и пое покрай сергиите с подправките. Бе дотолкова потопена в спомена, че почти усети специфичните аромати на подправките и мекотата на падналите по земята листа под жълтите си пантофки.

Продължи да върви, докато не стигна до портата Имарет.

— Къде си сега? — попита гласът.

— Намирам се пред джамията „Сюлейманийе“, най-великата сграда, строена някога от Синан, за да приюти гробниците на султан Сюлейман и неговата любима жена Хюрем.

После премина под огромната сянка на прохода Мувакитане и се почувства твърде дребна под масивната мраморна конструкция на страничната врата:

— А сега съм в авлу — големият вътрешен двор от западната страна. Има дълга редица от арки…

— Перистил с околовръстна колонада — вметна гласът. — Продължавай!

Така, с инцидентно прекъсване за въпроси от страна на архитекта, Фейра се разходи мислено из целия комплекс, описвайки колоните, вътрешните дворове и минаретата в най-дребни детайли.

— А самата църква? — дойде следващият въпрос.

— Основният купол е висок сякаш до небето и отвътре е позлатен, като че ли някой е успял да улови светкавица и да я постави там. Иначе вътрешността е почти квадратна.

— Кръг, вписан в квадрат — изрече тихо гласът, по-мек от преди. — Продължавай!

— Двете фигури заедно образуват общо, обширно пространство. От двете страни на купола има полукуполи, а към северната и южната арка има прозорци с триъгълници над тях, циментирани с пъстроцветна дъга от миниатюрни плочки.

— А на какво се крепят куполите?

Фейра започна да се върти под купола и заобяснява:

— Има поддържащи колони, вградени в стената, но те са скрити от арките на галериите.

— Хммм. Замаскирал е контрафорсите, за да придаде по-хармоничен вид на интериора. Умно решение! — отбеляза с възхищение гласът на архитекта.

— Има една единична серифе… галерия… вътре в структурата и една галерия на два етажа навън. Вътрешността е облицована с дискретни плочки от Изник, а дървото е украсено е простички инкрустации от седеф и слонова кост. Но бижуто на джамията — гробницата на Сюлейман — е облицовано с бял мрамор.

Фейра се намираше в разгара на виденията си, въртейки се под облицования със седеф покрив. Имаше чувството, че се намира в рая. Ала едно силно и рязко почукване я върна бързо на земята.

— По дяволите! — изруга тихо Паладио. — Това трябва да е докторът — Фейра се изправи притеснено. — Ела, влез тук! — подкани я господарят й и отвори незабележима вратичка близо до стълбата за мецанина. — Изчакай ме в кабинета!

Малката стаичка съхраняваше всички работни материали на Паладио — перата и мастилото, купища въглени и тонове хартия. Фейра затвори вратичката с пръст, поставен в ключалката, но любопитството й надделя и тя я открехна леко, за да наблюдава всичко през цепнатината.

Ала гледката, която зърна, я уплаши толкова много, че едва не се строполи по гръб. Господарят й седеше в стола, от който тя току-що беше станала, а над него се извисяваше страховито чудовище — чудовище, облечено изцяло в черно и с огромен, зловещ клюн.